Р Е Ш Е Н И Е № 47 Гр.София, 25.03.2019г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ЧЛЕНОВЕ: БИСЕР ТРОЯНОВ НАДЕЖДА ТРИФОНОВА при секретар РАНГЕЛОВА и в присъствието на прокурора МИХАЙЛОВА, изслуша докладваното от съдията Н.Трифонова н. д. № 45/2019 година. Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимата М. И. Д., подадена чрез упълномощените от нея защитници, срещу въззивна присъда № 16 от 26.11.2018г., постановена по ВНОХД № 238/2018г. по описа на Апелативен съд гр. Варна. В депозираната касационна жалба се релевират оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения, нарушение на материалния закон и явна несправедливост на определеното наказание. В допълнението към жалбата се развиват посочените оплаквания, като се конкретизират същите в следните възражения: допуснатите съществени процесуални нарушения касаят възприетата от въззивния съд различна фактическа обстановка от описаната в обвинителния акт относно: място на удара, скоростта на движение на управлявания от подсъдимата автомобил, поведението на пешеходката и различната зона на видимост. Излагат се доводи и относно неизпълнение от страна на съдебните инстанции на дадените указания в решение 155/26.06.2018г. по нд 547/2018г. на ВКС и неправилното назначаване на тъй наречена „арбитражна” КМАТЕ. Правят се пространни възражения срещу експертните изводи: за скоростта на движение на подсъдимата и използваните методи за определянето й, относно данните за деформации по автомобила и счупването на предното стъкло, за мястото на удара и времето за реакция на пострадалата преди пресичането й, за наличието на микробус пред автомобила, управляван от подсъдимата, и отстоянието му от нея, за видимостта, която е имала Д., относно телесното теглото на пострадалата, както и че изводите на експертизата се основават на показания на подсъдимата, дадени като свидетел. Изразява се становището, че крайните заключения се базират единствено на предположения. В тази насока се правят възражения срещу възприетата от въззивния съд фактическа обстановка, че опасността, на която е следвало да реагира подс. Д. е възникнала в по-ранен момент / в момента на навлизане на пешеходката на пътното платно за движение/, а не при навлизането на потърпевшата в лентата за движение на подсъдимата. В рамките на касационното основание по чл.348, ал.3, т.2, пр.1 НПК се сочи, че са налице противоречиви мотиви към въззивната присъда или липса на такива, без да се конкретизира оплакването. Изтъква се и обстоятелството, че не е даден отговор на всички възражения на защитата, а мотивите на съда се основават на предположения, изведени от кредитираната КМАТЕ / наречена от защитата „арбитражна”/. Като нарушение на материалния закон се визира потвърждаването на първоинстанционната оправдателна присъда от въззивния съд досежно повдигнатите обвинения за допуснати нарушения на чл.15, ал.1 ЗДвП, чл.65 ППЗДвП, същевременно признаването на подс.Д. за виновна в нарушаване правилата за движение по чл.20, ал.2, изр.2 ЗДвП, без да е налице произнасяне на съда досежно обвинението по чл.20, ал.2, изр.1 ЗДвП. Относно визираното в жалбата касационно основание по чл.348, ал.1,т.3 НПК не се представят аргументи. Предвид посочените оплаквания защитата на подсъдимата прави искане пред касационната инстанция да отмени въззивната присъда и да оправдае подсъдимата по повдигнатото й обвинение, алтернативно да отмени въззивната присъда и да върне делото за ново разглеждане на апелативния съд. С отделна жалба на подсъдимата, се прави искане и за отмяна на определение на Апелативен съд Варна, с което подс. Д. е осъдена да заплати допълнителни разноски от 19,24лв. Срещу жалбата на подсъдимата е постъпило възражение от повереника на гражданските ищци и частни обвинители. Не се споделят оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения, като се изтъква аргументът, че въззивната инстанция може да установява нови фактически положения въз основа на събрани по надлежния ред доказателства. Твърди се, че са изпълнени точно указанията на Върховния касационен съд, дадени в отменителното решение от 26.06.2018г., като спорните моменти, за които се изискват специални знания са преодолени чрез назначаването на КМАТЕ и т.нар. „арбитражна” такава. Основание за този подход на въззивния съд са дали противоречивите мнения на експертите от предходните експертизи за видимостта и моментът, от който подсъдимата е можела да възприеме пешеходката. Във възражението на повереника се изразява несъгласие с оплакването в жалбата, че кредитираната от въззивния съд КМАТЕ основава изводите си на предположения, като подробно се аргументира становището за професионалното и мотивирано изготвено заключение. Изразява се и несъгласие с оплакването за неправилно приет първоначален момент на възникване на опасността, като се аргументира тезата, че въззивният съд законосъобразно е приел, че това не е моментът на навлизане на пешеходката в лентата за движение на подсъдимата, а е по-ранен такъв- от навлизане на пешеходката на пътното платно или поне от възприемането й на защрихования участък от пътя. Що се отнася до възраженията за нарушения на материалния закон, то повереникът счита, че въззивният съд е бил пределно ясен в мотивите си, че подсъдимата е нарушила правилата за движение по чл.20, ал.2, изр.2 ЗДвП. Срещу присъдата на въззивния съд е постъпила жалба и от частните обвинители и граждански ищци– Р. и Д. М., чрез повереника им. Възраженията касаят единствено гражданската част на присъдата. Излагат се аргументи за допуснато нарушение на закона при отхвърляне на гражданската претенция на наследниците на починалата при пътния инцидент. Доводите в подкрепа на твърденията касаят размера на гражданската претенция, като повереникът не отрича сключването на извънсъдебна спогодба между гражданските ищци и застрахователното дружество по силата, на която им е изплатено обезщетение за претърпени неимуществени вреди по 60 000лв. за всеки. Акцентира на факта, че реалната претенция е била за по 100 000лв. обезщетение за неимуществени вреди. За това намира, че сключената извънсъдебна спогодба със застрахователя не е пречка за предявяване на иск с правно основание чл.45 ЗЗД за разликата от 40 000лв., каквато е и претенцията на всеки от гражданските ищци в настоящото производство. Посочва се още, че в спогодбата е визиран едномесечен срок, в който застрахователят трябва да изплати обезщетението, а реално този срок не е спазен и забавата, с която е изпълнено задължението е допълнителен аргумент даващ основание на гражданските ищци да искат пълната обезвреда / в размера до 100 000лв/. В съдебното заседание пред Върховния касационен съд защитникът на подсъдимата М. Д. - адв. К. заявява, че поддържа жалбата и депозираното допълнение по съображенията, изложени в тях и с направените искания. Акцентира на възраженията за допуснати съществени процесуални нарушения при промяна на фактическата обстановка от въззивния съд, възразява срещу коректността на последното заключение на авто-техническата експертиза, както и счита, че е нарушен материалния закон, тъй като съдът не се е произнесъл по едно от повдигнатите срещу подсъдимата обвинения за нарушение на правилата за движение по пътищата. Адв.В., като защитник на подсъдимата е солидарен с доводите на адв.К.. Намира, че неправилно подс.Д. е призната за виновна и осъдена. Повереникът на гражданските ищци и частни обвинители Р. и Д. М.- адв. Г. моли касационната жалбата на подсъдимата да бъде оставена без уважение , тъй като счита, че не са налице посочените касационни основания. Прави искане да се уважи жалбата, подадена от името на доверителите й и да се уважат предявените от тях граждански искове, адекватни на претърпените неимуществени вреди, пълният размер на които е бил 100 000лв. Представителят на Върховната касационна прокуратура счита, че отправените в жалбата на подсъдимата критики към въззивната присъда са неоснователни. Застъпва становище, че при разглеждане на делото не са допуснати твърдените нарушения по чл. 348, ал.1, т.1,2,3 от НПК. Що се отнася до жалбата на повереника на частните обвинители и граждански ищци, счита че пострадалите са компенсирани адекватно. В последната си дума подс.Д. изразява съжаление за случилото се. Счита, че е направила всичко възможно, за да предотврати инцидента. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, второ наказателно отделение, като обсъди доводите, релевирани в касационните жалби на подс. Д. и на гражданските ищци и частни обвинители Р. и Д. М. и тези в допълненията към тях, становището на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното: С присъда № 82 от 31.10.2017г., постановена по НОХД № 228/2017 г., Окръжен съд гр. Варна е признал подс.М. Д. за невиновна в това, на 22.09.2014г. в [населено място], при управление на МПС л.а.„Р. 214”, да е нарушила правилата за движение по пътищата- чл.15, ал.1, чл. 20, ал.2 ЗДпП и чл.65, т.6 ППЗДвП и по непредпазливост да е причинила смъртта на М. С. Т., поради което и на основание чл.304 НПК е оправдана по повдигнатото обвинение по чл.343, ал.1,б.”в”, вр. чл.342, ал.1, пр.3 НК. Със същата присъда са отхвърлени изцяло предявените от гражданските ищци Д. М. и Р. М. искове срещу подсъдимата за причинени неимуществени вреди от деянието в размер на по 40 000лв. за всеки от ищците. С решение № 70 от 23.04.2018г. на АС Варна, постановено по ВНОХД № 11/2018г., присъдата е била потвърдена. В рамките на осъществена касационна проверка по НД № 547/2018г., с решение № 155 от 26.06.2018г., въззивното решение е било отменено и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При повторното разглеждане на делото пред Апелативен съд Варна, е постановена нова присъда по ВНОХД № 238/2018г., с която е отменена първоинстанционната такава, в частта, с която подсъдимата е призната за невиновна в извършване на престъпление по чл.343, ал.1,б.”в”, вр. чл.342, ал.1, вр. чл.20, ал.2 ЗДвП и подс.Д. е призната за виновна в това, на 22.09.2014г. в [населено място], при управление на МПС л.а.„Р. 214” да е нарушила правилата за движение по пътищата визирани в чл. 20, ал.2, изр.2 ЗДвП и по непредпазливост да е причинила смъртта на М. С. Т., поради което и на основание по чл.343, ал.1,б.”в”, вр. чл.342, ал.1, вр. чл.55, ал.1,т.1 НК й е наложено наказание от 1 година и 6 месеца „лишаване от свобода” изтърпяването на което е отложено по реда на чл.66 НК за срок от 3 години, считано от влизане на присъдата в сила. На основание чл.343г НК подсъдимата е лишена от право да управлява МПС за срок от 3 години. Въззивният съд се е произнесъл и по въпроса, касаещ направените по делото разноски, като е постановил те да се заплатят от подсъдимата и е потвърдил присъдата в останалата й част. С отделно определение от 30.11.2018г. постановено по реда на чл.306, ал.1,т.4 НПК въззивният съд се е произнесъл допълнително по въпроса, касаещ направени по делото разноски и е осъдил подсъдимата да заплати същите в размер на 19, 24лв. I. По отношение на депозираната касационна жалба на подс.Д. : Предвид наведените доводи от защитата на подсъдимата за наличието и на трите основания по чл.348, ал.1 НПК, касационната инстанция намира за необходимо първо да вземе отношение по тези, отнасящи се до допуснати съществени процесуални нарушения. Твърди се, че е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила от въззивния съд, изразяващо се в приемане на различна от описаната в обвинителния акт фактическа обстановка. Следва да се отбележи, че действително, след проведено съдебно следствие пред апелативния съд и в резултат на самостоятелен и независим анализ на събраните доказателства, въззивната инстанция е приела изменение във фактическите положения, касаещи установената скорост на движение на управлявания от подсъдимата автомобил преди настъпването на пътното произшествие, както и относно мястото на удара, настъпил между пострадалата и автомобила. Въпросът за скоростта на движение, респективно значението й за коректното решаване на въпросa за извършеното нарушение на чл.20 или чл.21 от Законът за движение по пътищата, е бил предмет и на направено изменение на обвинението от страна на представителя на държавното обвинение в съдебно заседание още при първото разглеждане на делото пред окръжния съд. Отделен остава въпросът, дали е било нужно това процесуално действие от страна на прокурор. Приетите за установени от въззивния съд факти, са изцяло в рамките на правомощията му по чл.336, ал.1,т.2 НПК и са съобразени с естеството на въззивното производство, представляващо втора по ред първа инстанция по съществото на делото. Това се извежда от характерните особености на този способ за контрол, даващ възможност за събиране на нови доказателства, което позволява установяване на нова фактическа обстановка. Затова и въззивният съд е инстанцията, която след осъществен контрол върху атакувания съдебен акт е в правомощията си да пререши основните въпроси по делото. Проверката, която е направил апелативният съд по отношение на първоинстанционната присъда, включва и възможността да се внесе съответна промяна във фактите, поради констатирани непълноти и противоречия в рамките на внесеното срещу подсъдимата обвинение. В настоящия случай това е станало в резултат на събиране на нови доказателства от въззивния съд /назначаване и приемане на две КМАТЕ-и/. Възприетите от въззивния съд стойности на скоростта на движение на управлявания от подс.Д. автомобил - 58 км/ч. и конкретизацията на мястото на настъпилия удар с пешеходката /в лентата за движение на подсъдимата/ са факти, чието установяване е в границите на правомощията на осъществения от апелативния съд контрол. В касационната жалба се посочва, че е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като въззивният съд при второто разглеждане на делото не се е съобразил с дадените указания в решение №155/26.06.2018г. по НД № 547/2018г. на II Н.О. на ВКС. Това оплакване не може да се сподели от настоящата инстанция. Констатираните нарушения от касационната инстанция при първото разглеждане на делото пред ВКС, са отстранени от въззивния съд с нужните процесуални способи. Установените противоречия и несъответствия в аналитичната дейност на съда при първото въззивно разглеждане на делото , са преодолени съобразно дадените указания в решението на ВКС. Основните моменти, които е следвало да се изяснят - скорост на движение, място на удар и най-вече възможност да се възприеме пешеходката от подсъдимата и да се оцени като опасност за движението , и на които е трябвало да се даде еднопосочен и категоричен отговор, са били предмет на експертен анализ в поставените въпроси на двете КМАТЕ, изслушани от въззивния съд. Основният въпрос, който се поставя от защитата на подсъдимата в жалбата пред настоящата инстанция, може да се дефинира, като несъгласие с изводите на въззивния съд да кредитира последната КМАТЕ. Правят се пространни възражения по всеки един от отговорните на вещите лица, като се твърди, че заключенията им са основани на предположения. Въпреки използваната формулировка за процесуално нарушение, по своето естество направените в жалбата оплаквания касаят фактическата обоснованост на въззивното решение, което не представлява касационно основание. В правомощията на настоящата инстанция е да провери правилността на процеса на формиране на вътрешното убеждение у решаващия съд при събирането, оценката и проверката на доказателствата, във връзка с изпълнението на задълженията му за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото. Затова и възраженията следва да се разгледат на плоскостта относно начина на формиране на убеждението на въззивната инстанция по същество относно правно релевантните факти, имащи значение за правилното ангажиране на наказателното отговорност на подсъдимата и като такива касационната инстанция ги намери за неоснователни. За да постанови съдебния си акт, въззивният съд е извършил цялостна проверка на оспорваната присъда и след самостоятелен анализ на доказателствените източници и въз основа на събрани нови доказателства в рамките на проведено въззивно съдебно следствие, е възприел фактическа обстановка, която се различава от тази, приета от окръжния съд. Измененията са направени във връзка с приетата стойност на скоростта на движение на управлявания от подсъдимата автомобил, мястото на удара и е дадена различна правна интерпретация да въпросите, относими към момента, в който пешеходката се оценя като опасност за движението и задължението на подсъдимата да реагира на същата. В съгласие с изискването по чл. 339, ал. 2 от НПК Апелативен съд гр. Варна е отговорил подробно и мотивирано на всички съществени възражения на защитата, досежно съпричастността на подсъдимата към деянието, за което се търси наказателната й отговорност. Аргументирано са изложени мотиви, кои доказателства се кредитират и на кои не е дадена вяра, като основно тези доводи касаят заключението на последната КМАТЕ, изготвена от вещите лица проф.К., доц.У., инж.Ш., инж.И., д-р С. / наречена от въззивния съд „арбитражна”/. В тази връзка не могат да се споделят възраженията за липса на мотиви при обсъждане на доказателствената съвкупност. Аргументите на въззивния съд за да допусне изслушването на КМАТЕ и впоследствие „арбитражна” такава, са пределно ясно изложени и са мотивирани от необходимостта да се изяснят противоречиви и останали без достатъчно категоричен отговор въпроси, свързани с основния предмет на доказване. Доводите защо е кредитирано последното заключение на КМАТЕ са обстойно представени в мотивите към присъдата. Същите се основават на изключително компетентните, професионално аргументирани и научно обосновани отговори на експертите. Използването на най-адекватните и обективни методи за изчисляване скоростта на движение на автомобила, всичките налични по делото данни, имащи отношение към този въпрос, съчетани с приложението на компютърното моделиране / симулация на движение на тялото спрямо автомобила/ са дали основание на въззивния съд правилно да констатира, че изводите на вещите лица относно скоростта на движение в рамките на 58 км/ч. следва да се ползват с доверие и да се възприемат като правдиви и научно обосновани. Изложени са достатъчно по обем и с нужната пълнота мотиви относно основанията въззивният съд да приеме за достоверно именно заключението на „арбитражната” експертиза в частта, касаеща скоростта на движение. Не се споделят възраженията на защитата, че е боравено с предположения, тъй като всички отговори на експертите почиват на доказани математически и физични методи на изчисление, комбинирани с метода на компютърна симулация. Именно посочените доказани методи на експертна работа, са в основата на мотивите на въззивния съд досежно изводите за наличието на микробус пред колата на подсъдимата и скоростта му на движение, както и относно мястото на настъпилия удар с пешеходката. Разгледани са различни варианти, като в мотивите към въззивната присъда са възприети тези, които са достоверни и почиват на обективните находки. Приемайки за верни обясненията на подс.Д., че пред нея се е движел микробус, въззивният съд мотивирано е обосновал тезата си, че същият е бил на разстояние пред нея от 38,6м. В тази насока не могат да се споделят възраженията на защитата, че съдът е направил изводите си в тази насока на предположения, тъй като същите са базирани на експертните заключения на вещите лица, взели предвид динамиката на ситуацията, разположението на обектите, скоростите им на движение, времето за реакция на пешеходката и обективно настъпилите последици на произшествието. Що се отнася до изводите на въззивния съд за мястото на удара, в каквато насока има оплаквания от защитата, то аргументите на апелативната инстанция, обективирани в мотивите, са защитени с надлежни доводи, които почиват на обстоен доказателствен анализ. На този момент е обърнато достатъчно внимание и е прието, че ударът е настъпил в лентата за движение на подсъдимата на 1,80-2,00м от двойната непрекъсната линия. Изложени са от въззивната инстанция мотиви, защо се приема именно посоченото разположение на колата и пешеходката, което се различава от предходните изводи на останалите експертизи. С нужната акуратност са обсъдени противоречивите данни за местонахождението на притежавани от пострадалата вещи /шапката и очилата/ описани в протокола за оглед и впоследствие заснети в албума по делото, като са анализирани и категоричните доказателства за скоростта и траекторията на движение на автомобила управляван от подсъдимата, посоката на придвижване на пострадалата. Даден е обстоен отговор на възраженията относно констатираните повреди на предното стъкло на автомобила, резултат от настъпилото пътно произшествие, съответстващи напълно с динамиката на ситуацията, уврежданията на пострадалата и потвърдени с методите на компютърното моделиране, като настоящата инстанция не установява противоречиви изводи на въззивния съд в тази посока, основани на порочна аналитична дейност. Не могат да се споделят възраженията на защитата, че за да направи фактическите си изводи в тази посока, въззивният съд се е позовал на непотвърдени обстоятелства, намерили място в експертното заключения на последната петорна КМАТЕ за физическите данни на пострадалата- ръст и тегло. Същите са обективирани в аутопсионния протокол, на който се е позовал експертът медик и са защитени от него в разпита му пред въззивния съд . Не е допуснато процесуално нарушение при формиране вътрешното убеждение на въззивния съд и в твърдяната от защитата насока, а именно, че „арбитражната” КМАТЕ е направила изводите си въз основа на недопустимо приобщени доказателства. Твърди се , че вещите лица са ползвали показания на подс.Д., дадени в качеството й на свидетел, за да направят заключения за значими по делото обстоятелства. Това не отговаря на истината. На л.6 от експертното заключение е посочено, че са ползвани от експертите обясненията на подсъдимата, дадени в съдебно заседание. Единствено в медицинската част на въпросната експертиза, при отговор на въпрос 4.19, е посочено, че са използвани данни от разпита на подсъдимата от ДП като свидетел , но същите касаят единствено възприетото от нея положение на пешеходката на пътното платно и ситуирането й спрямо автомобила. Следва да се отбележи, че същите не противоречат на обясненията й от съдебно заседание, които също са ползвани от експертa медик / л.33 от експертизата/. Не се споделят от настоящия съд и възраженията в касационната жалба за допуснати процесуални нарушения при формиране вътрешното убеждение на въззивния съд досежно изключително важен по делото въпрос- моментът, в който появата на пешеходката на пътното платно следва да се отчете от подсъдимата като опасност, респективно кога ще възникне задължението й да намали или да спре, за да предотврати инцидента. Този въпрос е от правно значение и въззивният съд изключително аргументирано е мотивирал тезата си, че при движение със скорост от 58 км/ч. в условията на слънчево и сухо време, дори при наличието на друго превозно средство пред автомобила на подсъдимата на разстояние от близо 38м., тя е имала обективната възможност да види пострадалата, когато същата се е намирала върху защрихованата част от платното или преди това, на разстояние по-голямо от опасната й зона за спиране, което й е давало възможност да спре преди мястото на удара и да предотврати произшествието. Касационната инстанция напълно споделя изводите на въззивния съд, че това е моментът, в който пешеходката е следвало да се оцени от подсъдимата като опасност за движението и е трябвало да предприеме поведение по спиране на управлявания автомобил, за да се предотврати настъпването на противоправния резултат. В жалбата на защитата се цитират решения на касационния съд, в които не се представя коректно съдебната практика в подобни случаи. Не може да се отрече спецификата на настоящия казус, сложността на пътния възел, на който е станало произшествието, мястото, на което са се сливали две пътни ленти за движение в едно платно, липсата на пешеходни пътеки, предполагащи обособено място за пресичане на пешеходци. Същевременно въззивният съд е изложил достатъчно прецизни мотиви за това, че подсъдимата е имала много добра видимост именно към този участък от пътя, респективно могла е да възприеме пострадалата още когато е пресичала платното за движение по [улица]и се е намирала на защрихования участък от пътя, разделящ посоченото платно с това на [улица]. Безспорно пострадалата е предприела пресичане на неразрешено за това място, като се е движела отдясно на ляво спрямо посоката на движение на подсъдимата. Но това не освобождава подсъдимата от задължението да реагира по предписания в чл.20, ал.2, изр.2 ЗДвП начин. Не могат да се споделят оплакванията на защитата, че незаконосъобразно въззивният съд е приел по-ранен момент, в който Д. е следвало да реагира на появилата се опасност в лицето на пешеходец на пътното платно. Навлизането на пострадалата в лентата за движение на подсъдимата не е този начален момент, а възприемането й още на защрихования участък или преди него. Принципно наличието на пешеходец на пътното платно, който предприема пресичането му, дори на неопределено за това място, който безспорно с поведението се дава основание да се направи извод за намеренията му, следва да се прецени като опасност за движението от водачите на МПС, като същите трябва да предприемат адекватни мерки, включително и спиране, за да предотвратят настъпване на произшествие. Не може в конкретния случай да се приеме за основателно твърдението на защитата, че пострадалата, спирайки за 1 секунда на защрихованата част от платното, за да изчака преминаването на микробуса, с цялото си поведение е създала пълна увереност у подсъдимата, че там именно ще изчака и нейното преминаване /решение №65/11.02.1985г. по н.д.66/1985г./. Самото присъствие на пострадалата на пътното платно задължава подсъдимата да предвиди навлизането й в пътната лента и да шофира с повишено внимание, а опасността ще е преодоляна, щом пешеходеца освободи пътното платно / решение 76/1989г. по н.д.39/1989г. на III н.о., решение 1476/1990г. по н.д.77/1989г. на III н.о., решение 926/1980г. по н.д. № 836/1980г. на III н.о., решение № 473/16.02.2015г. по н.д. № 1535/2014г. на II н.о. на ВКС/ Моментът на възникване на опасността е обективен факт, който трябва да бъде възприет своевременно от водача на превозни средства и да я мотивира да предотврати във всеки случай настъпването на произшествие. Късното й възприемане от подсъдимата и реакцията й едва при навлизането на пострадалата в пътната й лента за движение, при обективна възможност тя да бъде възприета своевременно, води правомерно до ангажиране на наказателната й отговорност / решение 71/1983г. по н.д. 344/1983г. на III н.о/. От изложеното дотук може да се обобщи, че настоящият съдебен състав констатира, че не са допуснати процесуални нарушения, които да дадат основания за отмяна на проверявания съдебен акт. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото стриктно, съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнение в изводите на съда за това, че подсъдимата е извършила инкриминираното й деяние. Приетите за установени от въззивния съд фактически положения са резултат на задълбочен анализ на обективно наличната по делото доказателствена съвкупност и напълно се подкрепят от нея. В жалбата на подсъдимата като касационно основание се сочи и нарушение на материалния закон, обективирано чрез потвърждаването на първоинстанционната оправдателна присъда от въззивния съд досежно повдигнатите обвинения за допуснати нарушения на чл.15, ал.1 ЗДвП, чл.65 ППЗДвП и същевременно признаването на подс.Д. за виновна в нарушаване правилата за движение по чл.20, ал.2, изр.2 ЗДвП, без да е налице произнасяне по отношение на обвинението за нарушаване правилата за движение по чл.20, ал.2, изр.1 ЗДвП. Настоящият съдебен състав не намира, че е допуснато нарушение на материалния закон, доколкото приетите от решаващия съд факти по делото в крайна сметка отговарят на изведеното нарушение на специалното законодателство . Пределно ясно и в рамките на повдигнатото обвинение въззивният съд е изложил изчерпателни и правно издържани мотиви за това, че в дадения случай подсъдимата е нарушила виновно правилата за движение, визирани в чл.20, ал.2, изр.2 ЗДвП. В посочения законов текст при възникване на „непредвидима опасност" се въвежда задължение водачите на намалят скоростта или да спрат. Тази опасност се появява внезапно и в границите на установената избрана скорост се въвежда задължение за намаляване или спиране с оглед избягване настъпването на ПТП. В случая подсъдимата е изпълнила императивните си задължения по изр.1 и, движейки се дори с превишената скорост от 58 км/ч., тя е имала възможност да възприеме пресичащата пешеходка на разстояние, надхвърлящо опасната й зона за спиране, респективно да предприеме действия по предотвратяване на пътния инцидент въпреки неправомерното поведение на пострадалата по пресичане на неопределено за това място. Надвишаването на съответния нормативно фиксиран предел на скоростта е възведено в специален състав заради особеното значение на скоростта като фактор за безопасността на движението. Няма обаче правно основание задълженията по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП да не бъдат отнесени към водачите, които се движат с неразрешена по смисъла на чл. 21, ал. 1 от НК скорост. Следователно, ако не е налице причинно-следствена връзка между превишената скорост на движение и настъпилите общественоопасни последици, какъвто е разглежданият казус, няма пречки отговорността на водача да се търси на плоскостта на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, доколкото посочените в тази разпоредба изисквания се отнасят до всички пътни обстановки по време на движение. Това, че подсъдимата не е възприела своевременно пострадалата и е реагирала със закъснение тогава, когато е имала обективна възможност да стори това в по-ранен етап, води и до правомерното ангажиране на наказателната й отговорност за нарушаване на чл.20, ал.2, изр.2 ЗДвП за причиняване на съставомерните последици. Няма противоречие и конфликт в мотивите към въззивната присъда относно нарушените правила за движение, като много подробно /на стр.28-31 / апелативният съд е направил задълбочен правен анализ на обективните и субективни признаци на инкриминираното деяние. Не остават съмнения относно изводите на въззивния съд, свързани с прецизното посочване на нарушената норма на специалния закон /решение 414/2016 по н.д. №1389/2015 на II н.о. на ВКС/. Въз основа на установените в съгласие с процесуални правила фактически положения материалният закон е бил приложен правилно с осъждане на подсъдимата за деяние, осъществяващо състава на чл. 343, ал.1,б.”в”, вр. чл.343, ал.1 НК. В тази насока не може да се сподели искането на защитата за приложение на чл.354, ал.1,т.2, вр. чл.24, ал.1,т.1 НПК, тъй като подсъдимата не е осъдена за несъставомерно деяние. Изложените от въззивния съд фактически и правни доводи обуславят и правомерното ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимата по посочения текст на наказателния кодекс. По отношение на касационното основание по чл.348, ал.1,т.3 НПК, следва да се отбележи, че същото е схематично маркирано в жалбата, без да са посочени каквито и да са доводи в негова подкрепа. В депозираното допълнение също липсват аргументи в защита на твърдението за явна несправедливост на наложеното наказание, нито има искане в тази насока, поради което и касационната инстанция няма да вземе отношение по същото. Предвид гореизложеното, настоящият съд намира жалбата на подсъдимата Д., подадена чрез нейните защитници, за неоснователна. С оглед на тези крайни изводи, касационната инстанция намира за неоснователна и жалбата на подсъдимата срещу определение № 389 от 30.11.2018г. на АС гр. Варна, досежно част от разноските направени по делото в размер на 19,24лв / транспортни разходи за явяването на вещо лице/. Предвид разпоредбата на чл.306, ал.1,т.4, вр. чл.189, ал.3 НПК, подсъдимата следва да заплати направените по делото разноски в цялост. II. Относно жалбата на частните обвинители и граждански ищци. Жалбата касае гражданско-правната част на присъдата, като се твърди, че е допуснато нарушение на закона. Същото се конкретизира като оплакване срещу въззивния съдебен акт в частта, с която е потвърдил първоинстанционната присъда отхвърлила исковете на гражданските ищци Р. М. и Д. М.. Повереникът на гражданските ищци излага доводи в подкрепа на тезата си, че въпреки постигнатата извънсъдебна спогодба между Р. и Д. М. и застрахователя, за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от деянието в размер на по 60 000лв., то за ищците продължава да съществува правен интерес да претендират лично и от подсъдимата сумата от по 40 000лв., тъй като първоначалната им претенция е била за по 100 000лв. Акцентира се върху здравословното състояние на ищците и върху претърпените от тях болки и страдания в резултат на загубата на родител, поради което и намира, че искането за присъждане на обезщетение за гражданските ищци от по 40000лв. за всеки, е справедливо и отговаря за претърпени от тях неимуществени вреди. Касационната инстанция намира за неоснователни възраженията на гражданските ищци. Въззивният съд е направил законосъобразни и мотивирани изводи относно неоснователността на гражданската претенция на наследниците на починалата в резултат на пътното произшествие. С нужната пълнота са изложени мотиви / л.35 от мотивите към въззивната присъда/ по направените и пред апелативния съд възражения на повереника. Правилно са приложени материалните норми, в съответствие и с Тълкувателно решение 1 от 30.01.2017г. по тълкувателно дело 1/2016г. на ОСГТГК на ВКС. Следва да се отбележи, че цитираните в касационната жалба на повереника решения на съдилищата предхождат въпросното тълкувателно решение, което явно има за цел да уеднакви противоречивата практика в тази насока. Въззивният съд се е съобразил с дадените указания в тълкувателното решение и законосъобразно е приел, че когато застрахователят удовлетвори пострадалия, последният няма основание да търси повторно обезщетение и от причинителя на вредата, защото задължението за обезщетяване на вредите от осъществения застрахователен риск е еднакво по своето съдържание и за застрахования делинквент, и за неговия застраховател. Въпреки че отговорността на застрахователя и тази на делинквента произтичат от различни правоотношения, същите са функционално свързани, тъй като непозволеното увреждане е елемент от фактическия състав на застрахователното събитие При сключено извънсъдебно споразумение между пострадалия и застрахователя по задължителната застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите, с което те са постигнали съгласие за изплащане на обезщетение за вредите от застрахователното събитие, изрично заявявайки, че платената сума ги покрива изцяло, увреденото лице няма основание да търси репариране на същите вреди отново по съдебен ред както от застрахователя по чл. 432, ал. 1 от КЗ, респ. чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.), така и от делинквента по чл. 45 и сл. от ЗЗД. Валидно сключеното споразумение е израз на волята на страните за уреждане на възникналото правоотношение относно обезщетението за претърпени вреди от непозволеното увреждане. Функционалната връзка на деликта с основанието за плащане на застрахователното обезщетение обуславя извода, че с изплащането от застрахователя на обезщетението, предмет на сключеното споразумение, се погасява както прякото право на увредения срещу застрахователя, така и деликтното му право срещу причинителя на вредата. Увреденото лице може да получи обезщетение само за вредите, които са останали неудовлетворени, а това са вредите, които не са били предмет на споразумението - други по вид и/или новонастъпили вреди, както и когато споразумението е ограничено от лимита на застрахователната сума по сключената застраховка. Такива обстоятелства не се посочват от гражданските ищци. Твърдението, че сумата по споразумението е изплатена със закъснение, не дава основание на ищците да търсят обезвреда на същото основание -претърпени неимуществени вреди, които не са новонастъпили . Както се посочва в цитираното вече тълкувателно решение, пострадалият няма право да получи обезщетение от делинквента над изплатеното от застрахователя обезщетение по задължителната застраховка по риска "гражданска отговорност" на автомобилистите въз основа на постигнато споразумение, в което увреденият е заявил, че е напълно обезщетен за съответната вреда. Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените касационни основания в жалбите на подсъдимата и на гражданските ищци и въззивната присъда следва да се остави в сила като правилна и законосъобразна. Предвид изложеното и на основание и на основание чл.354, ал.1,т.1 НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 16 от 26.11.2018г., постановена по ВНОХД № 238/2018г. по описа на Апелативен съд гр. Варна. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.