5 РЕШЕНИЕ № 102 гр. София, 27 април 2018 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети април две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и прокурора от ВКП Н. ЛЮБЕНОВ изслуша докладваното от съдия Христина Михова н. д. № 316/ 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по повод постъпила жалба от защитника на подсъдимия П. Г. М. срещу въззивна присъда № 23, постановена на 07.02.2018 год. по ВНОХД № 138/2018 год., по описа на Софийски градски съд с доводи за наличието на касационните основания по чл. 348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК. В жалбата се иска отмяна на присъдата и признаване на подсъдимия за невиновен. В съдебно заседание пред Върховния касационен съд защитникът на подсъдимия поддържа жалбата и пледира за уважаването й. Твърди, че неправилно въззивният съд не е прекратил наказателното производство, поради изтекла давност. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура изразява становище за правилност и законосъобразност на въззивната присъда, поради което същата следва да бъде оставена в сила. Подсъдимият П. Г. М., редовно призован, не се явява в съдебното заседание. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, намери за установено следното: С присъда, постановена на 22.04.2015 год. по НОХД № 11887 / 2014 год. по описа на Софийски районен съд, НК, 14- ти състав е признал подсъдимия П. Г. М. за невиновен и го е оправдал по обвинението по чл. 343б, ал.1 от НК. Присъдата е била протестирана от Софийска районна прокуратура пред Софийски градски съд с доводи за необоснованост и незаконосъобразност, като е искана нейната отмяна. По този повод в Софийски градски съд е образувано ВНОХД № 138/2018 год., приключило с постановяване на присъда № 23/07.02.2018 год., с която подсъдимият П. Г. М. е признат за виновен в това, че на 22.10.2012 год. в [населено място], управлявал МПС – л.а. „“ с ДК [рег.номер на МПС] , с концентрация на алкохол в кръвта си над 1,2 на хиляда, установено по надлежния ред - престъпление по чл. 343б, ал.1 от НК, като на основание чл. 339, ал.3, вр. с чл. 305, ал.5, вр. с чл. 24, ал.1, т.3 от НПК и чл. 2, ал.1 от НК е приложен законът за давността и подсъдимият не е наказан. Жалбата, с която е обжалвана въззивната присъда е допустима, тъй като е подадена от лице, което има право на това. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. На първо място в жалбата се сочат доводи за липса на доказателства за виновността на подсъдимия, като се претендира, че неправилно въззивният съд е приел за установени нови фактически положения, които са в противоречие със събраните по делото доказателства. Твърди се и че осъдителната присъда почива на предположения, а виновността на М. не е установена по безспорен и несъмнен начин. По същество тези оплаквания са възражения за необоснованост на обжалвания съдебен акт, която не е от касационните основания подлежащи на контрол от касационната инстанция. Касационният съд няма правомощието да установява нови фактически положения, различни от приетите от въззивната инстанция и въз основа на тях да формира свои правни изводи. Като съд по правото, а не по фактите, касационната инстанция може единствено да извърши проверка на оценъчната дейност на контролирания съд на доказателствената съвкупност, като прецени дали същата е извършена по предвидения в процесуалния закон ред и по правилата на формалната логика, без да са допуснати нарушения при формиране на вътрешното убеждение на съда. При извършената касационна проверка настоящият съд не констатира допуснати нарушения на процесуалните правила при събирането и проверката на доказателствата, относими към главния предмет на делото. Контролираният съд е направил свой собствен анализ на доказателствената съвкупност, събрана и приобщена от първостепенния съд по предвидения за това процесуален ред. Посочил е фактите, по отношение на които изцяло възприема доводите на първостепенният съд, както и тези, по отношение на които се разграничава от неговото становище. Поначало по делото не се оспорва авторството на деянието, както и факта, че подс. М. е употребил алкохол с концентрация 1,31 промила, установена по надлежния ред с техническо средство алкотест „Дрегер 7410+“, поради това, че водачът е отказал да даде кръвна проба. Всъщност, единственият факт, по отношение на който е налице разминаване в изводите на двете предходни инстанции и който се оспорва от защитата, е дали в момента на извършената от полицейските служители проверка, подсъдимият е управлявал МПС. Въззивният съд, за да достигне до извода, че подс. М. е осъществявал управление на автомобила, когато е бил спрян от проверяващите органи, е изследвал всички гласни доказателства изключително задълбочено и в съответствие с правилата на формалната логика и закона, като не е допуснал тяхното изопачаване, чрез придаване на съдържание или смисъл каквито те нямат. Нито един от доказателствените източници не е превратно тълкуван, извън действителното му съдържание. Убедително и добре аргументирано въззивният съд е изложил съображения относно показанията на полицейските служители - свидетелите М. и К., оценявайки същите като годни, обективни и достоверни доказателствени средства, достатъчно информативни за относимите към предмета на делото обстоятелства – движението на автомобила, управляван от подсъдимия М. преди спирането му за проверка. Настоящата инстанция изцяло споделя доводите на въззивния съд за това, че липсват аргументи за игнорирането на свидетелските показания на посочените полицейски служители. Твърдението на защитата за наличието на случаи, при които полицейски служители „фабрикуват“ резултати, от които зависи служебното им положение, не може да бъде съотнесено към настоящия казус, тъй като не се подкрепя от конкретни факти. За свидетелите извършваната проверка е била част от рутинните им задължения, като не са налице доказателства за това, че чрез нея те са целели да „набедят“ подсъдимия, прикривайки факта, че автомобилът му е бил паркиран и не се е движел. Правилно въззивният съд е оценил именно показанията на М. и К. като логични, непредубедени и последователни, а не е кредитирал изложеното от свидетелите С. и С., подкрепящи защитната теза на подсъдимия. Наличието на приятелски отношения между подсъдимия и свидетелите С. и С. и най – вече противоречието относно това как предадените от подсъдимия на св. С. документи на автомобила с цел той да го управлява след дискотеката, са попаднали отново в М. и представени от него на полицейските служители, са дали основание на въззивната инстанция да не приеме за обективни и достоверни посочените гласни доказателства. Доводите на въззивния съд са убедителни, добре аргументирани и изцяло се споделят от настоящия съдебен състав. Логична последица от прецизния и професионален анализ на доказателствата съвкупност, са правните изводи на контролирания съд за осъществяване от подсъдимия на деянието по чл. 343б, ал.1 от НК, така както е било повдигнато обвинение срещу него. С оглед на това, касационният съд не намира за основателни възраженията на защитата за наличието на касационните основания по чл. 348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК. Въззивната присъда е правилна и законосъобразна и следва да бъде оставена в сила. Неоснователно е и възражението на защитата за неправилно приложение на разпоредбата на чл. 24, ал.1, т.3, вр. с чл. 80, ал.1, т.5, вр. с чл. 81, ал.3 от НПК. Прилагането на давността предполага констатация за виновност на подсъдимия. Това налага да се установи по безспорен и несъмнен начин, че подсъдимият е извършил и то виновно съответното престъпление. Правната квалификация на деянието, предмет на обвинението, също трябва да е установена правилно. Това са въпроси по съществото на делото, които следва да бъдат решени, преди да се прецени, че е изтекла давността за наказателно преследване. Законосъобразно въззивната инстанция е съобразила, че преценката за приложимия материален закон се извършва към момента на постановяване на присъдата. Едва след това се проверява дали е изтекъл давностният срок за наказателно преследване. В конкретния случай, съгласно чл. 2, ал.1 от НК, се прилага законът, който е действал към момента на извършване на деянието, в случая - към 22.10.2012 год. Към този момент разпоредбата на чл. 343б, ал.1 от НК е предвиждала наказание до една година лишаване от свобода, като съгласно разпоредбата на чл. 81, ал.3, вр. с чл. 80, ал.1, т.5 от НК, давностният срок от четири години и половина е изтекъл на 22.04.2017 год. След постановяване на първоинстанционната присъда, разпоредбата на чл. 343б, ал.1 от НК е изменена като за деянието е предвидено наказание от една до три години лишаване от свобода и глоба от двеста до хиляда лева. Към момента на въззивната проверка е действала изменената разпоредба на чл. 343б, ал.1 от НК, като съобразно предвидената в нея санкция, давността / седем години и половина съгласно чл. 81, ал.3, вр. с чл. 80, ал.1, т.4 от НК/ не е била изтекла и затова не е било възможно приложението на чл. 334, т.4 от НПК. Всичко това е било отчетено от въззивната инстанция, която законосъобразно е отменила първоинстанционната присъда, признала е подсъдимия за виновен по повдигнатото му обвинение, съгласно разпоредбата на чл. 343б, ал.1 от НК в редакцията й към 22.10.2012 год. и не му е наложила наказание, прилагайки закона за давността. Процесуалната дейност на въззивната инстанция изцяло е съобразена с разпоредбите на чл. 339, ал.3, вр. с чл. 305, ал.5 от НПК, поради което твърдението за допуснато нарушение на процесуалния закон е неоснователно. Водим от изложените съображения и на основание чл. 354, ал.1, т.1 и т.2 пр.2 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 23, постановена на 07.02.2018 год. по ВНОХД № 138/2018 год. по описа на Софийски градски съд. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.