Ключови фрази
Иск за отговорност за вреди причинени от правозащитните органи * обезщетение за неимуществени вреди * обезщетение за вреди по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди


5

Р Е Ш Е Н И Е

№ 202

С., 5.11.2013 год.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК, ІІІ г.о. в публично заседание на осемнадесети септември две хиляди и тринадесета година в състав:

Председател: Капка Юстиниянова
Членове: Л. Богданова
С. Димитрова

при секретаря Райна Стоименова и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Богданова гр.д.№ 1304 по описа за 2013 год. за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Апелативна прокуратура, [населено място] срещу въззивно решение № 1372 от 20.11.2012 г. по гр.д. № 1109/2012 год. на Пловдивския апелативен съд в частта, с което е потвърдено решение № 1287 от 12.07.2012 г. по гр.д. № 475/2012 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която е уважен предявеният от Господин А. М. срещу Прокуратура на Република България иск с правно основание чл.2, ал.1, т.2 З. за сумата 30 000 лева обезщетение за неимуществени вреди. Поддържа се, че решението е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано. Според жалбоподателя въззивният съд не е изложил мотиви за всички обстоятелства обусловили направения извод, че е необходимо съобразно принципа на справедливост искът за претърпените неимуществени вреди да бъде уважен за сумата от 30 000 лв. В така присъденият размер обезщетението било завишено и несъобразено с критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД.
Ответникът по касационната жалба Господин А. М. не е изразил становище.
С определение № 492 от 18.04.2013 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване по материалноправния въпрос относно съдържанието на понятието “справедливост”, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за претърпяни неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 ЗЗД.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о., като взе предвид доводите във връзка с подадената касационна жалба и като провери правилността на въззивното решение в обжалваната част на основание чл.290, ал.2 ГПК намира следното:
На поставения материалноправен въпрос е дадено разрешение в постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС: решение № 532 от 24.06.2010 г. по гр.д. № 1650/2009 г. на ІІІ г.о; решение № 377 от 22.06.2010 г. по гр.д. № 1381/2009 г. на ІV г.о.; решение от 26.05.2010 г. по гр.д. № 1273/2009 г. на ІІІ г.о.; решение № от 6.04.2011 г. по гр.д. № 951/2010 г. на ІІІ г.о. Прието е, че съгласно трайно установената практика на ВКС, размера на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл.52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. С оглед спецификата на фактическия състав на чл.2, ал.1, т.2 З., от който произтича отговорността на държавата за вреди като критерий за преценка е въведен и дългия несъобразен с разумния срок период, през който е продължило наказателното преследване, характера на престъплението по повдигнатото обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това последици. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Даденото разрешение се възприема от настоящия съдебен състав.
При този отговор на правния въпрос по основателността на жалбата съдът в настоящия състав намира следното:
С въззивното решение в обжалваната част е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане на Прокуратура на Република България да заплати на Господин А. М. на основание чл.2, ал.1, т.2 З. сумата 30 000 лв.- обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл.116, ал.1, т.6 вр. чл.115 вр. чл.20, ал.2 НК, за което е оправдан с влязла в сила присъда по нох.д. № 1731/2009 г. на Пловдивския окръжен съд. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че са налице основанията за ангажиране отговорността на държавата по чл. 2, ал.1, предл.2 З. в лицето на Прокуратура на Р България, от чиито действия на ищеца са причинени вреди-незаконно повдигане на обвинение в извършване на престъпление, приключило с влязла в сила оправдателна присъда. С оглед характера на повдигнатото обвинение, времетраенето на наказателното преследване, взети мерки за неотклонение и доказателствата за изживяванията на ищеца, съдът е определил обезщетението в посочения размер.
Настоящият съдебен състав намира, че присъденото обезщетение е завишено. Предварително производство за извършено тежко умишлено престъпление от общ характер е било образувано и на 14.01.2009 г. М. е бил привлечен в качеството му на обвиняем. В хода на дознанието е бил обявен за общодържавно издирване, с постановление от 6.03.2009 г. след пристигането му на територията на Р България е бил задържан за 72 часа, и на 26.06.2009 г. по отношение на него е взета мярка за неотклонение „задържане под стража”, като на 24.03.2010 г. е заменена в парична гаранция. С присъда № 53 от 13.05.2010 г. по нох.д. № 1731/2009 г. на ПОС М. е признат на невинен и оправдан по повдигнатото обвинение, като е отменена и взетата мярка за неотклонение. Присъдата е потвърдена с решение на П., което е оставено в сила от ВКС с решение № 367 от 21.10.2011 г. по нох.д. № 1913/2011 г. От показанията на разпитаните по делото свидетели е установено, че М. доста се променил, бил много притеснен и преживял много тежко факта, че приятели и съседи разбрали за това, че е обвивен в нещо което не е извършил, затворил се в себе си и се концентрирал единствено върху грижите за баба си и дядо си. Изпитвал притеснения свързани с наложената му забрана да напуска пределите на страната, предвид невъзможността да развива бизнеса си в Германия, което пък му създало материални затруднения. По делото не е установено по категоричен начин наличието на причинна връзка между твърдяната невъзможност да развива бизнеса си в Германия с воденото наказателно производство. В. съд е приел наличие на такава връзка, но този извод не се оправдава от доказателствата по делото. Показанията на свидетелите за тези факти са основани на споделеното им ищеца, което прави наличието на причинна зависимост само вероятна, но също е възможно те да не са свързани с осъщественото срещу него наказателно преследване. При това положение не може да се направи несъмнен извод, че притесненията във връзка с бизнеса му в Германия са обусловени от воденото наказателно производство. Като последица от неблагоприятните последици от правилата за разпределяне на доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме, че такава връзка няма, а не обратното. Следователно като неблагоприятно отражение на наказателното производство в личностната сфера на ищеца следва да се приеме само негативните психични изживявания, за които са събрани неопровергани свидетелски показания. Липсват обаче данни за тяхната продължителност и интензивност, тъй като разпитаните по делото свидетели не са достатъчно конкретни в тази насока и следователно съдът не може да приеме, че тези изживявания са били особено продължителни и интензивни. Затова при определяне размерът на обезщетението следва да бъдат отчетени като обуславящи по-голям размер на същото тежестта на повдигнатото обвинение, взетата мярка за неотклонение „задържане под стража” и нейната продължителност, времетраенето на наказателното производство, така и фактът, че поведението на обвиняемия също е обусловило вземането на най-тежката мярка за неотклонение и срокът на разследване, което следва да се съобрази като фактор за намаляване размера на дължимото обезщетение. По-нисък размер на обезщетението обуславя и установеният по делото факт, че наказателното преследване не е довело до сериозно засягане на личностната сфера на ищцата, а по отношение на бизнеса му не се доказаха никакви вреди. Съвкупното обсъждане на тези обстоятелства, мотивира съдът да определи обезщетение за търпените вреди в размер на 5 000 лв., като за разликата до пълния предявен размер претенцията се явява неоснователна.
Това налага въззивното решение в частта, с която се уважава претенцията над 5 000 лв. до 30 000 лв. да бъде отменено, а в останалата част - да бъде потвърдено.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.

Р Е Ш И :



ОТМЕНЯ въззивно решение № 1372 от 20.11.2012 г. по гр.д. № 1109/2012 год. на Пловдивския апелативен съд в частта, с което е потвърдено решение № 1287 от 12.07.2012 г. по гр.д. № 475/2012 г. на Пловдивския окръжен съд за осъждане на Прокуратура на Република България да заплати на Господин А. М. на основание чл.2, ал.1, т.2 З. обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 5 000 лв. до 30 000 лв. и вместо това Постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Господин А. М. от [населено място], [улица] срещу Прокуратура на Република България иск с правно основание чл.2, ал.1, т.2 З. за сумата 25 000 /двадесет и пет хиляди/ лв., представляваща разликата над 5 000 /пет хиляди/ лв. до 30 000 /тридесет хиляди/ лв., обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършено престъпления, като неоснователен.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата обжалвана част.
Решението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :