13 Р Е Ш Е Н И Е № 60078 гр. София,01.12.2021г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в съдебно заседание на сeдми юни две хиляди двадесет и първа година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА при секретаря Валерия Методиева, като изслуша докладваното от съдия Николова т.д. №459 по описа за 2020г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 от ГПК. Постъпила е касационна жалба на А. М. М., срещу решение №2913 от 30.12.2019г. по гр.д.№1514/2019г. на Софийски апелативен съд, 4 състав. С него е потвърдено решение от 23.01.2019г. по гр.д.№10962/2015г. на СГС, ГО, I - 15 състав, с което е отхвърлен предявеният от касационната жалбоподателка срещу Сдружение "Национално бюро на българските автомобилни застрахователи" иск с правно основание чл.284 ал.3 т.1 от КЗ /отм./ за присъждане на сумата от 90 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на ПТП от 01.01.2013г., настъпило в [населено място], Република Гърция. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон, като е очевидно неправилно и несправедливо. Касационната жалбоподателка счита за неправилен извода на въззивния съд за липса на виновно противоправно поведение на водача на лекия автомобил, както и на връзка между такова поведение от страна на водача и настъпилата вреда. Поддържа,че е налице невярно тълкуване на доказателствата относно нейната посока и начин на движение върху пътното платно като участник в процесното ПТП, което се е отразило и на преценката относно деянието на водача на лекия автомобил. Твърди,че мотивите на САС са вътрешно противоречиви, като не става ясно дали съдът приема липса на вина като елемент от фактическия състав на деликта или на законово нарушение от страна на водача на лекия автомобил. Поддържа също, че съществените за изхода на правния спор въпроси относно вината и противоправния характер на деянието на водача на лекия автомобил са решени при очевидна неправилност, поради съществено несъответствие между приетото от съда и действащия закон, който не е приложен. Ответникът "Национално бюро на българските автомобилни застрахователи" оспорва жалбата, като счита, че правните изводи на състава на САС, които се атакуват с касационната жалба, почиват на анализ на събраните доказателства, а не се отнасят до неправилно приложение на правна норма. Излага доводи, че цитираната от касатора практика на ВКС не е следвало да бъде съобразявана при анализа на приложимото гръцко право. Счита за правилен извода на въззивния съд за липса на виновно противоправно поведение на водача на неидентифицираното МПС, като твърди, че този извод се подкрепя от заключенията на съдебно -медицинската и автотехническата експертизи. Евентуално поддържа, че претендираната от касационната жалбоподателка сума от 90 000 лева се явява прекомерно завишена и несъответстваща на характера и интензитета на претърпените от нея увреждания. Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Първо отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 от ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че на 01.01.2013г. ищцата А. М. М. е претърпяла пътно – транспортно произшествие в [населено място], Гърция, при което са й били причинени множество телесни увреждания, а лекият автомобил, причинил това ПТП, не бил установен от компетентните гръцки органи. Въз основа на анализ на трите варианта, дадени от заключението на назначената автотехническа експертиза, както и на останалите събрани по делото доказателства, съдът е приел, че произшествието се дължи изцяло на субективните действия на пострадалата, тъй като за водача ударът е бил непредотвратим. Изтъкнал е, че за да бъде обоснован извод за противоправно поведение на този водач следва да се вземе предвид и доколко пешеходките са представлявали за него предвидима опасност. Изложил е доводи, че пешеходки, движещи се на неопределено за това място, на път с разрешена скорост за автомобилите от 90 км./ч., платната на който са отделени с висока предпазна ограда /мантинела/, в ранните часове на зимен ден, с гръб спрямо автомобилното движение, в непосредствена близост до пешеходен подлез, не представляват предвидимо препятствие, с което водачът е бил длъжен да се съобрази. Наред с това е приел, че дори и да бъде приет за основателен, искът би бил погасен по давност. Посочил е, че съгласно чл.7 от приложимия гръцки Закон ГПN/1911 искът за обезщетение се погасява в рамките на две години от деня на произшествието, а в случая исковата молба е постъпила в съда на 25.08.2015г., след изтичане на повече от две години от датата на произшествието - 01.01.2013г. С определение №65/02.02.2021г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, на основание чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, за произнасяне по правния въпрос относно отговорността на водача на МПС в хипотеза на пътно – транспортно произшествие, при което и от страна на пешеходеца са извършени нарушения на правилата за движение по пътищата. По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване: Съгласно решение №206 от 12.03.2010г. по т.д.№35/09г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №98 от 24.06.2013г. по т.д. №596/12г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №16 от 04.02.2014г. по т.д. №1858/1Зг. на ВКС, ТК, I т.о., решение №99 от 08.10.2013г. по т.д. №44/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №54 от 22.05.2012г. по т.д. №316/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №33 от 04.04.2012г. по т.д. №172/2011г. на ВКС, ТК, II т.о. решение №159 от 24.11.2010г. по т.д.№1117/2009г. на II т.о. и др., постановени по реда на чл.290 от ГПК, за да бъде намалено на основание чл.51 ал.2 от ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51 ал.2 от ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Принос за настъпване на увреждането е налице, когато пострадалото лице със своето поведение е създало предпоставки за настъпването на вредите или е допринесло за механизма на увреждането, като тежестта за установяване на тези обстоятелства е върху страната, която твърди, че е налице съпричиняване. Също така в постановените по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС на РБ - решение №15/19.02.2020г. по т.д.№146/2019г. на ВКС, ТК, ІI т.о., решение №118 от 27.06.2014г. по т.д.№3871/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение №97 от 06.07.2009г. по т.д.№745/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., и др., се приема, че при определяне на степента на съпричиняване подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. По основателността на касационната жалба: В случая решаващият състав на Софийски апелативен съд не е съобразил конкретните обстоятелства, при които е настъпило произшествието, като не е извършил необходимата съпоставка и оценка на поведението на виновния за инцидента водач, от една страна, и това на пострадалата ищца. Правилно въззивният съд е приел, че предпоставките за възникване на правото на обезщетение на ищцата, пострадала при ПТП на територията на Република Гърция следва да бъдат определени съобразно гръцкото право. Приложимото материално право при случаи на непозволено увреждане с международен елемент, настъпили след 11 януари 2009г., следва да бъде определено от българския съд по правилата на Регламент (ЕО)№864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007г. относно приложимото право към извъндоговорни задължения / Регламент Рим II/, освен когато са налице изключенията на чл.1 пар.2 и пар.3 от регламента. Съгласно разпоредбата на чл.4 пар.1 от Регламент Рим II приложимото право към извъндоговорни задължения, произтичащи от непозволено увреждане, е правото на държавата, в която е настъпила вредата, независимо в коя държава е настъпил вредоносният факт и независимо в коя държава или държави настъпват непреките последици от този факт. В изпълнение на задължението си по чл.43 от КМЧП въззивният съд е установил съдържанието на приложимото чуждестранно право, като въз основа на него е определил предпоставките за ангажиране на гражданската отговорност на автомобилистите за причинените от тях на трети лица вреди, свързани с използването на МПС. Съобразена е и разпоредбата на чл.17 от Регламент Рим II, съгласно която при оценяване поведението на лице, чиято отговорност се търси, фактически и доколкото е целесъобразно, се отчитат разпоредбите за сигурност и правилата за поведение, които са в сила към момента и мястото на настъпване на вредоносния факт. Основателен е доводът на ответното дружество, че въпросът за значението на приноса на пострадалия при пътно – транспортно произшествие като критерий при определяне на размера на дължимото обезщетение е материалноправен и същият следва да бъде разрешен съгласно приложимото право на държавата, в която е настъпило произшествието. Следва да се отбележи обаче, че установяването на наличието на приноса и неговата степен е свързано със събиране на доказателства и тяхната преценка, съответно неправилното определяне на степента на приноса се явява последица от процесуално нарушение на решаващия съд, довела до необоснованост на неговите изводи. За разлика от доказателствената тежест и законовите презумпции, за които съгласно чл.22 от Регламент Рим II е приложимо правото, което урежда извъндоговорното задължение / аналогична е и разпоредбата на чл.30 ал.1 от КМЧП/, допустимите доказателствени средства не са тясно свързани с материалното право, за което се отнасят, поради което се определят от lex fori. Съгласно изричната разпоредба на чл.29 от КМЧП българските съдилища разглеждат делата по българското право, като предимство имат процесуалните норми в международните договори и други актове, в сила за България, после вътрешноправните източници на МЧП и нормите на вътрешното процесуално право. Следователно извършеният от съда анализ на събраните по делото доказателства относно приноса на пострадалия подлежи на проверка съобразно процесуалния закон на сезирания български съд и практиката на ВКС по неговото приложение. В настоящата хипотеза при правилно установяване на приложимото към спора материално право, съдебният състав на САС е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело до неправилно установена фактическа обстановка. В нарушение на разпоредбите на чл. 236, ал.2 и чл.269, ал.2 от ГПК въззивната инстанция не е обсъдила в цялост заключението на автотехническата експертиза относно механизма на настъпване на ПТП, както и не е съпоставила данните от експертизата с всички останали събрани по делото доказателства. Правилно въззивният съд е установил от събраните по делото доказателства, че на 01.01.2013г. около 05,00 часа, в [населено място], Гърция, на [улица], е настъпило ПТП с участието на неизвестен лек автомобил, при който е била увредена ищцата. Пътното платно в този участък на булеварда е с по четири ленти за движение във всяка посока, разделено от висока мантинела и перила от тръби, ограничаващи преминаването на пешеходци. Пострадалата А. М. и нейната майка Д. Й. са пресекли пътното платно в посока от дясно наляво спрямо посоката на движение на леките автомобили в посока към Перся, след което са продължили движението си една зад друга, като Д. Й. се движила пред ищцата. Произшествието е настъпило в най-лявата пътна лента, като неизвестен лек автомобил е застигнал А. М., пресичаща или движеща се по пътното платно в близост на затревената средна ивица до мантинелите и я е ударил с предната си част. Превозното средство е напуснало мястото на ПТП. Безспорно е установено от експертизата и останалите писмени доказателства, че пешеходките са пресекли пътното платно на нерегламентирано за това място и са се движели в участък, който не е предназначен за движение на пешеходци. За конкретния механизъм на ПТП, вещото лице излага три хипотетично възможни варианта: - лекият автомобил да е навлязъл в затревената площ и там да е ударил ищцата, като вещото лице посочва, че в съставените за произшествието документи и в протокола за оглед липсват данни за следи от навлизане на автомобила в тази площ; - ударът е настъпил в процес на пресичане на платното за движение в най – лявата лента, преди пострадалата да е достигнала затревената междинна ивица, като в този случай водачът е имал възможност да я види от достатъчно разстояние и е могъл да намали скоростта си и при необходимост да спре; - пострадалата пешеходка се е отклонила надясно и се е намирала пред фронта на автомобила и така е ударена, в който случай водачът на автомобила не е имал възможност да спре и да предотврати удара. Изрично вещото лице заявява, че не са изключени и други начини на настъпване на произшествието. Обоснован е изводът на съда, че първите два варианта от заключението на вещото лице относно механизма на настъпване на произшествието се опровергават от останалите събрани по делото доказателства, тоест възможен е третият вариант, при който пострадалата пешеходка се е отклонила надясно от затревената площ, като се е намирала на платното пред фронта на автомобила. При установяване на поведението на участниците в произшествието, обаче, въззивният съд не е отдал значение на становището на вещото лице, че „водачът на автомобила е могъл да види от далечно разстояние двете пешеходки, независимо къде са били, дали са пресичали или са вървели в левия край на платното от далечно разстояние на добре осветения булевард и да намали скоростта си“. В т.1 заключението вещото лице посочва, че при отклоняване на пешеходката надясно ударът е бил непредотвратим за водача, а същевременно в т.2.4 от заключението посочва, че от техническа гледна точка е имало възможност за водача да намали скоростта и да спре независимо от разположението на пешеходките на платното. Това противоречие е пренебрегнато от решаващия състав на САС. Очевидно в т.1 от заключението вещото лице визира отклоняване непосредствено преди удара, за каквото липсват категорични доказателства. Същевременно вещото лице от съдебно – медицинската експертиза, с оглед претърпените от ищцата травми, изразява становище, че към момента на удара пешеходката е била с гръб към идващия автомобил. Тоест няма данни за движение на пешеходката в посока надясно от затревената площ и левия край на платното, а за движение в права посока, попътно на автомобила, като тя не се е намирала плътно в левия край на платното и така е попаднала пред автомобила. При тези данни от заключенията на експертизите съдът е следвало да съобрази, че няма достатъчно доказателства, обосноваващи извод за непредотвратимост на удара. Според въззивния съд задължението на водача да съобрази скоростта си на движение е относимо само към предвидими препятствия, а наличието на пешеходки, движещи се на неопределено за целта място, по път с разрешена скорост за автомобилите от 90 км./ч., платната на който са отделени с висока предпазна ограда /мантинела/, в ранните часове на зимния ден, с гръб спрямо автомобилното движение, в непосредствена близост до пешеходен подлез, представляват предвидимо препятствие, с което водачът е бил длъжен да се съобрази. Изразеното от съда разбиране за липса на противоправност в поведението на водача на лекия автомобил е необосновано, тъй като не съответства на изводите на автотехническата експертиза за техническа възможност за предотвратяване на произшествието. Това разбиране е и в противоречие с изричната разпоредба на приложимия гръцки закон – чл.19 ал.2 пр.2 от гръцкия Кодекс за движение по пътищата /Закон 2696/1999/, която установява задължение за водачите на МПС да намалят скоростта на превозното си средство и в случай на нужда, да прекъснат хода му, когато обстоятелствата го налагат. Съдът е акцентирал в доводите си върху задълженията на водача, установени в чл.19 ал.2 пр.1 от Кодекса за движение по пътищата - да регулира скоростта на превозното си средство, като непрекъснато взима предвид преобладаващите условия, особено релефа на терена, състоянието и характеристиките на пътя, състоянието и товара на превозното му средство, метеорологичните условия и пътните условия по такъв начин, че да е в състояние да прекъсне хода на превозното си средство пред някаква пречка, която може да се предвиди и която се намира на видим от него преден участък от пътя. По този начин, без да извърши систематично тълкуване на всички разпоредби на приложимия нормативен акт, съставът на САС е достигнал до неправилния извод, че задълженията на водача да положи всички усилия за предотвратяване на пътно произшествие се отнасят само за предвидимите пречки, а не за всички ситуации, които могат да възникнат при управление на превозното средство. Не е взето предвид и задължението на водача, установено от нормата на чл.19 ал.3 от Кодекса за движение по пътищата, да намали скоростта на движение през нощните часове. Не са отчетени и данните от представения в превод на български език доклад за оглед на ПТП, видно от който произшествието е осъществено при условия на неограничена видимост, изкуствено осветление и хубаво време, като на мястото на произшествието не са намерени следи от спирачен път. Поради изложеното въззивният съд е достигнал до неправилния извод за липса на противоправно поведение на водача на автомобила, което е в причинна връзка с претърпените от ищцата вреди. С оглед изложените съображения, обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено. Общата разпоредба на чл.914 от гръцкия Граждански кодекс предвижда, че всеки, който увреди друг незаконно и виновно, е длъжен да го обезщети, а съгласно чл.4 от Закон ГПN/1911 за всички вреди, причинени на трети лица от автомобил в движение, отговорен за обезщетението е водачът. Налице е виновно и противоправно деяние от страна на причинилия пътно-транспортното произшествие водач, изразяващо се в нарушение на чл.19 ал.2 и ал.3 от гръцкия Кодекс за движение по пътищата, довело до вредоносен за ищцата резултат – физически травми, предизвикващи болки и страдания. Безспорна по делото е невъзможността да се определи моторното превозно средство, причинило застрахователното събитие. С оглед получената от гръцките власти по реда на Регламент /ЕО/ №1206/2001г. информация, че липсват данни за статут на пребиваване, трудов или осигурителен статут на А. М., както и за регистриран адрес на същата в Република Гърция, правилно въззивният съд е приел, че пострадалата има качеството на лице, пребиваващо в Република България. С оглед изложеното са установени всички предпоставки по чл.284, ал.3, т.1 от КЗ /отм./, които обосновават ангажиране отговорността на „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ за заплащане на застрахователно обезщетение. Съобразявайки вида и обема на получените от ищеца травматични увреждания на тазовите кости: изкълчване на дясната сакро-илиачна става; счупване и отваряне на дясната ацетабуларна ямка на таза; счупване на лявата ацетабуларна ямка без разместване и счупване на двете лонни (срамни) и двете седалищни кости на таза; претърпяното оперативно лечение за открито наместване на изкълчената сакроилиачна става и стабилизиране на костните фрагменти с две метални плаки, разположени водоравно, и 6 винта, както и открито наместване на дясната тазобедрена ямка и оформяне на нов свод с реконструктивна плака с 8 винта; както и данните от приетата по делото съдебно - медицинска експертиза, че уврежданията са крайно тежки и трудни за лечение и по своя медико-биологичен характер всяка от фрактурите на тазовия пръстен е довела до трайно затруднение на движението на долните крайници за период повече от 30 дни, в случая до 6 месеца, през които пострадалата не е могла да се придвижва и обслужва сама, настоящият състав приема, че към датата на настъпване на процесното пътно - транспортно произшествие – 01.01.2013г., справедливото обезщетение е в размер на сумата 60 000 лв. При определяне на този размер съдът отчита и получените трайни усложнения - счупените кости на таза - двете лонни (срамни) кости и двете седалищни кости са зараснали с видима остатъчна деформация, тъй като видът на счупването е извънредно тежък - познат в ортопедията като „отворен таз -тип пеперуда“, трайно нарушен е останал тазовият пръстен, което може да създаде потенциални усложнения за ищцата при бременност и раждане, счупените главулечни ямки са зараснали окончателно, но със значителен остатъчен дефект на дясната ацетабуларна ямка; вследствие травмата ищцата понастоящем се придвижва с накуцваща походка вдясно. Намален е обемът на движенията на дясната тазобедрена става при „абдукция“ - отвеждане в страни с 15 градуса; затруднени са движенията при клек и движенията при наклонен терен и стълби. От съществено значение в случая е изводът на медицинската експертиза, че изброените увреждания имат траен, пожизнен характер и не подлежат на нови оперативни корекции. Следва да бъдат съобразени и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица /чл.6 пар.5 от Президентски указ 237/1986: Кодифициране на закона за задължителната застраховка за превозни средства/, съставляващи отражение на обществено - икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. При определяне на размера на обезщетението, съдът отчита и факта, че уврежданията са причинени на ищцата в много млада възраст - 19 години и ще имат отражение върху целия й живот занапред, като вследствие на тях тя е претърпяла значителни физически и психически болки и страдания. Обезщетението следва да бъде намалено, тъй като от събраните по делото доказателства се установява безспорно, че самата ищца е допринесла в значителна степен за настъпването на произшествието. Задължението за съобразяване на приноса на всеки от участниците е установен в приложимото гръцко материално право – чл.6 от Закон ГПN/1911. В случая приносът на пострадалата се изразява в нарушение на следните разпоредби от гръцкия Кодекс за движение по пътищата /Закон 2696/1999/: чл.38 ал.1 - „пешеходците са длъжни да използват тротоарите или специалните за тях банкети“; чл.38 ал.3 „пешеходците, които използват пътното платно, са длъжни да вървят в посока, обратна на посоката на движение и колкото е възможно по – близо до края на пътното платно“; чл.38 ал.4 „пешеходците, са длъжни, ако на пътното платно няма пешеходни пътеки, да не излизат на него, ако не се уверят, че няма да възпрепятстват движението на превозните средства“. При съпоставяне на поведението и действията на ищцата и водача на лекия автомобил и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, настоящият съдебен състав счита, че конкретният принос за причиняване на процесното ПТП на всеки един от посочените участници е 50%. Въз основа на изложените съображения се налага изводът, че при приетото съотношение на принос на ищцата за настъпване на процесното ПТП и определеното обезщетение за неимуществени вреди в размер 60 000 лв., обезщетението следва да бъде намалено с размера на приетия принос на ищцата, т. е. с 50%. Следователно ответникът трябва да заплати на касационната жалбоподателка - ищца по иска, обезщетение за причинените й неимуществени вреди в резултат на настъпилото ПТП в размер 30 000 лв. на основание чл.284, ал.3, т.1 от КЗ /отм./. Върху обезщетението се дължи законната лихва, считано от датата на изтичане на двумесечния срок от предявяването на претенцията на увреденото лице /чл. 285 ал.2 от КЗ/отм./ В случая датата на изтичане на двумесечния срок от предявяването на претенцията на увреденото лице е 12.04.2014г., но предвид диспозитивното начало в процеса законната лихва следва да бъде присъдена от по – късната дата, посочена в исковата молба - 26.08.2014г. Неоснователен е въведеният от ответника по касационната жалба довод относно приложение на давностния срок, установен в разпоредбата на чл.7 от гръцкия Закон ГПN/1911. Съставът на САС е изтъкнал като евентуален аргумент, че дори и искът за обезщетение да се приеме за основателен, съгласно чл.7 от Закон ГПN/1911 този иск се погасява в рамките на две години от деня на произшествието и в случая се явява погасен по давност. Цитираната от въззивния съд норма от гръцкото законодателство установява двугодишен давностен срок по отношение на претенцията на пострадалото лице срещу деликвента, като същевременно разпоредбата на чл.10 от Президентски указ 237/1986 предвижда, че прекият иск на пострадалото лице срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност към трети лица“ на собственик или държател на автомобил, се погасява след изтичането на пет години от датата на произшествието. В практиката си ВКС последователно изтъква особения статут на Бюрото, чиито задължения не са производни от отговорността на деликвента, както това е валидно за застрахователя. Поради това и предвиденият в разпоредбата на чл.7 от гръцкия Закон ГПN/1911 кратък давностен срок е неприложим в случая. Източник на задължението на Националното бюро не е правото, което урежда отношенията между деликвент и увреден /деликтния статут/, а нормите на Кодекса на застраховането, с които е транспонирана Втора директива 84/5/ЕИО на Съвета от 30 декември 1983 година относно сближаването на законодателствата на държавите членки, свързани със застраховките гражданска отговорност при използването на моторни превозни средства (МПС), изменена с Трета директива 90/232/ЕИО на Съвета от 14 май 1990г. Член 1, параграф 4 от Директива 84/5 задължава държавите членки да създадат или да разрешат създаването на компенсационен орган за обезщетяване на пострадалите при произшествия, причинени от моторно превозно средство, за което задължението за застраховка „Гражданска отговорност“ за моторни превозни средства не е било изпълнено. В Решение от 19 април 2007 г. по дело Farrell, C-356/05, Сборник, стр. I-3067, точка 32, СЕС приема, че „задължението за покриване от застраховката „Гражданска отговорност“ на вредите, причинени от моторни превозни средства на трети лица, се различава от обхвата на обезщетението на последните на основание на гражданската отговорност на застрахованото лице. Всъщност, докато първото се определя и гарантира от правната уредба на Съюза, второто по същество е уредено от националното право“. С оглед на изложеното въведеното от ответното дружество възражение за приложение на кратката двугодишна давност, предвидена в гръцкото законодателство за претенцията срещу деликвента, се явява неоснователно. По изложените съображения и с оглед правомощията на касационната инстанция по чл. 293 ал.2 от ГПК въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд, в частта, с която предявеният от ищцата А. М. М. иск с правно основание чл.284, ал.3, т.1 от КЗ /отм./ е отхвърлен за сумата от 30000 лева, както и в частта, с която ищцата е осъдена да заплати на Сдружение "Национално бюро на българските автомобилни застрахователи" на основание чл.78 ал.3 от ГПК разноски в първоинстанционното производство за разликата над сумата 2013,79 лева, както и в частта, с която ищцата е осъдена да заплати на Сдружение "Национално бюро на българските автомобилни застрахователи" на основание чл.78, ал.3 от ГПК разноски за въззивното производство за разликата над сумата от 2584 лева. Вместо това ответното сдружение следва да бъде осъдено да заплати на ищцата А. М. М. на основание чл.284, ал.3, т.1 от КЗ /отм./ сума в размер на 30000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на пътно-транспортно произшествие, настъпило на 01.01.2013г., в Република Гърция, заедно със законната лихва, считано от 26.08.2014г., до окончателното изплащане. С оглед изхода на делото ответникът следва да бъде осъден да заплати на пълномощника на касационната жалбоподателка А. М. М., адвокат А. И., на основание чл.38 от Закона за адвокатурата, адвокатско възнаграждение за въззивната и касационната инстанция, в размер общо на 2154 лева, съразмерно с уважената част от иска. На ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски за превод и за адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 3416 лева, съобразно отхвърлената част от иска. Неоснователно е възражението на касационната жалбоподателка за прекомерност на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение. Обжалваемият интерес е в размер на 90000 лв. и минималното възнаграждение по чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения възлиза на 3230 лв. Общият заплатен от ответното сдружение размер на възнаграждението за касационната инстанция - 3866 лева, с включен ДДС, е много близък до минималния размер по Наредба №1/2004г. и не се явява прекомерен. На основание чл.78 ал.6 от ГПК в тежест на ответника по касация следва да се възложи държавната такса в размер на 2400 лева за производството в трите инстанции, определена върху уважената в касационната инстанция част от иска. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, на основание чл.293, ал.1 във връзка с ал.2 от ГПК Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение №2913 от 30.12.2019г. по гр.д.№1514/2019г. на Софийски апелативен съд, 4 състав, в частта, с която е потвърдено решение от 23.01.2019г. по гр.д.№10962/2015г. на СГС, ГО, I - 15 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от АРИЕНА М. М. срещу СДРУЖЕНИЕ „НАЦИОНАЛНО БЮРО НА БЪЛГАРСКИТЕ АВТОМОБИЛНИ ЗАСТРАХОВАТЕЛИ” иск с правно основание чл.284 ал.3 т.1 от КЗ /отм./, за заплащане на обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди в резултат на пътно – транспортно произшествие от 01.01.2013г., за сумата от 30 000 лева, както и в частта, с която ищцата е осъдена да заплати на СДРУЖЕНИЕ „НАЦИОНАЛНО БЮРО НА БЪЛГАРСКИТЕ АВТОМОБИЛНИ ЗАСТРАХОВАТЕЛИ” на основание чл.78 ал.3 от ГПК разноски в първоинстанционното производство за разликата над сумата от 2013,79 лева /две хиляди и тринадесет лева и седемдесет и девет стотинки/, както и в частта, с която ищцата е осъдена да заплати на СДРУЖЕНИЕ „НАЦИОНАЛНО БЮРО НА БЪЛГАРСКИТЕ АВТОМОБИЛНИ ЗАСТРАХОВАТЕЛИ” на основание чл.78, ал.3 от ГПК разноски за въззивното производство за разликата над сумата от 2584 лева /две хиляди петстотин осемдесет и четири лева/, като вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА СДРУЖЕНИЕ „НАЦИОНАЛНО БЮРО НА БЪЛГАРСКИТЕ АВТОМОБИЛНИ ЗАСТРАХОВАТЕЛИ”, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет.2, да заплати на основание чл.284, ал.3, т.1 от КЗ /отм./ на АРИЕНА М. М., [ЕГН], с адрес [населено място] бряг, [улица], сумата 30 000 лева /тридесет хиляди лева/, представляващи обезщетение за претърпените неимуществени вреди в резултат на пътно – транспортно произшествие от 01.01.2013г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 26.08.2014г. до окончателното плащане. ОСЪЖДА СДРУЖЕНИЕ „НАЦИОНАЛНО БЮРО НА БЪЛГАРСКИТЕ АВТОМОБИЛНИ ЗАСТРАХОВАТЕЛИ”,[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет.2, да заплати на адвокат А. И., САК, с адрес [населено място], [улица], ет.2, сумата 2154 лева /две хиляди сто петдесет и четири лева/ - адвокатско възнаграждение за трите инстанции, на основание чл.38 от Закона за адвокатурата. ОСЪЖДА АРИЕНА М. М., [ЕГН], с адрес [населено място] бряг, [улица], да заплати на СДРУЖЕНИЕ „НАЦИОНАЛНО БЮРО НА БЪЛГАРСКИТЕ АВТОМОБИЛНИ ЗАСТРАХОВАТЕЛИ”,[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет.2, на основание чл.78 ал.3 от ГПК разноски за касационната инстанция в общ размер на 3416 лева / три хиляди четиристотин и шестнадесет лева/. ОСЪЖДА СДРУЖЕНИЕ „НАЦИОНАЛНО БЮРО НА БЪЛГАРСКИТЕ АВТОМОБИЛНИ ЗАСТРАХОВАТЕЛИ”,[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет.2, да заплати по сметка на Върховен касационен съд сумата 2400 лева /две хиляди и четиристотин лева/ - държавна такса, на основание чл.78 ал.6 от ГПК. ОСТАВЯ В СИЛА решение №2913 от 30.12.2019г. по гр.д.№1514/2019г. на Софийски апелативен съд, 4 състав, в останалата допусната до касационно обжалване част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.