Р Е Ш Е Н И Е № 261 гр.София, 27.09.2013 г. Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети септември две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов Борис Илиев при секретаря Райна Пенкова и прокурора като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 2300/ 2013 г. за да постанови решението, взе предвид следното: Производството е по чл.290 от ГПК. С определение № 469/ 09.04.2013 г. на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 2300/ 2013 г., по жалби на П. на Р. Б. (П.) и на Р. Х. Г. е допуснато касационното обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1936 от 05.12.2012 г. по гр.д.№ 3041/ 2012 г., с което П. е осъдена на основание чл.2 ЗОДОВ да заплати на Р. Г. сумата 30 000 лв обезщетение за неимуществени вреди, търпени в резултат на незаконно повдигнато и поддържано обвинение. Обжалването е допуснато по материалноправния въпрос за приложението на критерия „справедливост” при определяне на размера на парично обезщетение, присъждано за неимуществени вреди. По този въпрос следва да се съобрази задължителното тълкуване, дадено с т.ІІ от Постановление № 4/1968 г. на Пленума на Върховния съд. В него са посочени примерно критериите, които следва да бъдат съблюдавани и преценявани от съдилищата при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт. Извън общите критерии, преценката на обективно съществуващите обстоятелства, които са релевантни за размера на обезщетението и формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 от ЗЗД, е конкретна и зависи от спецификите на разглеждания правен спор. Във всеки случай съдът, пред който е направено искане за обезщетяване на неимуществени вреди, дължи да посочи кои са тези обстоятелства и как конкретно са се отразили в духовната сфера на ищеца. Надлежното мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, изисква освен изброяване на релевантните обстоятелства, също и посочване на тяхното значение при конкретно установените по делото факти. Обжалваното въззивно решение не съответства на установените от обвързващата практика на ВКС изисквания относно прилагането на критерия „справедливост”, поради което се явява неправилно в частта, в която се определя размерът на дължимото обезщетение. А само по отношение на този размер съществува понастоящем спор между страните по делото. По правопораждащите факти П. не сочи касационни доводи в жалбата си, а съдът е обвързан от изложеното в нея (чл.290 ал.2 ГПК). И двете страни по делото излагат съображения само по размера на обезщетението, съответно по обстоятелствата, които са релевантни при определяне на този размер, поради което само в тази насока касационният съд може да подложи на контрол въззивното решение. Предварително производство за извършено от Г. и съпругът й тежко умишлено престъпление от общ характер е било образувано през декември 1996 г. Производството е спряно от прокуратурата с постановление от 31.03.1997 г., тъй като двамата не били открити на известните им адреси. Срещу ищцата е било повдигнато обвинение през май 1997 г. и същия месец е била задържана под стража, тъй като за да бъде намерена, се е наложило обявяването й за издирване. Освободена е през декември 1997 г. Наказателното производство е продължило, като прокуратурата нееднократно е връщала делото за доразследване поради необходимостта да се разпита св.Ш., който не е български гражданин и не е бил открит на територията на страната. Не са били откривани на съобщените по делото адреси и обвиняемите, като по тази причина на 28.08.2006 г. наказателното производство е било спряно и е възобновено след близо две години, на 17.04.2008 г. То е продължило до август 2009 г., когато е прекратено от прокуратурата поради липса на извършено престъпление. При ищцата Г. има обективни данни за наличие на депресивно разстройство от 2002 г., без да е възможно да се направи категорична преценка за обвързаност на това състояние с воденото наказателно производство. Към настоящия момент няма болестни смущения в психиката. Налице е и хипотиреоидизъм, обективно диагностициран през 2008 г., но също без категорично установена причинна връзка с воденото наказателно производство. Въззивният съд е приел наличие на такава връзка, но този извод не се оправдава от доказателствата по делото. Според заключенията на вещите лица наличието на причинна зависимост е само вероятно, но също е възможно заболяванията да не са свързани с осъщественото срещу ищцата наказателно преследване. При това положение не може да се направи несъмнен извод, че възникването на заболяванията у ищцата е обусловено от воденото срещу нея наказателно производство. Като последица от неблагоприятните последици от правилата за разпределяне на доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме, че такава връзка няма, а не обратното. Следователно като неблагоприятно отражение на наказателното производство в личностната сфера на ищцата следва да се приеме само негативните психични изживявания, за които са събрани неопровергани свидетелски показания. Липсват обаче данни за тяхната продължителност и интензивност, тъй като разпитаната по делото свидетелка не е достатъчно конкретна в тази насока и следователно съдът не може да приеме, че тези изживявания са били особено продължителни и интензивни. Следователно при определяне на размерът на обезщетението следва да бъдат отчетени като обуславящи по-голям размер на същото тежестта на повдигнатото обвинение, взетата мярка за неотклонение „задържане под стража” и нейната продължителност, времетраенето на наказателното производство. От друга страна, фактът, че поведението на обвиняемите също е обусловило вземането на най-тежката мярка за неотклонение и срокът на разследване, трябва да бъде съобразен като фактор за намаляване размера на дължимото обезщетение. По-нисък размер на обезщетението обуславя и установеният по делото факт, че наказателното преследване не е довело до сериозно засягане на личностната сфера на ищцата, а в професионален аспект не се доказаха никакви вреди. Съвкупното обсъждане на тези обстоятелства и преценката на средното общо ниво на икономическо благосъстояние на физическите лица в държавата, мотивира съдът да определи обезщетение за търпените вреди в размер на 12 000 лв, като за разликата до пълния предявен размер претенцията се явява неоснователна. Съответно въззивното решение следва да бъде отменено в частта, в която уважава претенцията над 12 000 лв, а в останалата част – да бъде потвърдено. С оглед крайния изход от процеса следва да бъде разпределена и отговорността за разноските по делото. По изложените съображения съдът Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1936 от 05.12.2012 г. по гр.д.№ 3041/ 2012 г. в частта, в която П. на Р. Б. е осъдена на основание чл.2 ЗОДОВ да заплати на Р. Х. Г. сумата 12 000 лв (дванадесет хиляди лева) – обезщетение за неимуществени вреди, търпени в резултат на незаконно повдигнато и поддържано обвинение за извършено престъпление, както и в частта, в която този иск е отхвърлен за разликата над 30 000 лв до пълния предявен размер от 200 000 лв. ОТМЕНЯ въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1936 от 05.12.2012 г. по гр.д.№ 3041/ 2012 г. в останалата част и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от Р. Х. Г. против П. на Р. Б. иск за обезщетяване на неимуществени вреди за разликата над 12 000 лв до 30 000 лв. ОСЪЖДА П. на Р. Б. да заплати на Р. Х. Г. сумата 405,30 лв разноски за производството. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: