Р Е Ш Е Н И Е № 17 гр. София, 01 февруари 2021 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети януари през две хиляди и двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : МИНА ТОПУЗОВА ЧЛЕНОВЕ :СПАС ИВАНЧЕВ НЕВЕНА ГРОЗЕВА при секретаря Мира Недева и с участието на прокурора от ВКП Долапчиев, като разгледа докладваното от съдия Грозева н. д. № 587/20 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на адв.З. Д. –защитник на подс. Г. П. Д. срещу решение №98 от 10.03.2020 г., постановено по внохд № 101/20 г. на Апелативен съд- София. В жалбата са заявени касационни основания по чл. 348, ал.1, т. 1 и т.3 от НПК. Направено е искане за отмяна на въззивния акт и за оправдаване на подс. Д., тъй като съвкупната преценка на наличните доказателства не обосновава извод за извършено от него престъпление по чл. 151, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1 от НК. Настоява се касационната инстанция да направи свой собствен анализ, като отчете, че обвинението срещу подс. Д. се крепи на показанията на св. Б. и св. А. Д., депозирани в хода на досъдебното производство, които в последствие не поддържали. Сочи се, че в нарушение на процесуалните правила съдилищата са отказали да се доверят на съобщеното от тях при съдебното разглеждане на делото, като не са обсъдили с внимание доказателствата, които оневиняват подсъдимия Д.. Алтернативно е направено искане за намаляване на размера на определеното наказание, тъй като се твърди, че подсъдимият не е личност с висока степен на обществена опасност и полага грижи за семейството си. В съдебното заседание пред ВКС, адв. М.– преупълномощен защитник на подс. Д. поддържа жалбата по съображенията в нея. Повереникът на частната обвинителка А. Д. – адв. Б. настоява за оправдаване на подс. Д.. Представителят на ВКП изразява становище, че жалбата е неоснователна, тъй като не са налице релевираните в нея оплаквания, обосноваващи отмяна на въззивния акт и оправдаване на подсъдимия. Наложеното наказание намира за справедливо. ВКС след като изслуша доводите на страните, в пределите на предоставените си правомощия по чл. 347 от НПК, намери следното : Касационната жалба е неоснователна. С присъда №32 от 1.08.2018 г. постановена по нохд № 458/17 г. СОС е признал подс. Г. П. Д. за виновен в това, че на 15.04.2016 г. в жилищна града находяща се [населено място], обл. София, ул. 38, № 28 се съвкупил с лице от женски пол, ненавършило 14 години – А. Г. Д. – негова низходяща сродница- дъщеря, лишено от възможност за самоотбрана и без нейно съгласие , като я принудил към това със сила, поради което и на основание чл. 152, ал. 4, т. 1 вр. ал. 2, т. 2, вр. ал. 1, т. 1 и т. 2 и чл. 54 от НК го осъдил на тринадесет години лишаване от свобода. На основание чл. 57, т. 2 ЗИНЗС определил първоначален строг режим на изтърпяването. На основание чл. 59, ал. 1 от НК зачел времето, през което подс. Д. е с мярка за неотклонение „задържане под стража“. Разпоредил се с веществените доказателства и осъдил подс. Д. да заплати направените по делото разноски. По жалба на подс. Д. пред САС е образувано внох №1453/18 г. С решение № 212 от 21.05.2019 г. САС изменил присъдата като оправдал подсъдимия за това да се съвкупил с лице лишено от възможност за самоотбрана- по чл. 152, ал.1, т. 1 от НК и потвърдил присъдата в останалата й част. Въззивното решение е обжалвано пред ВКС от подсъдимия Д.. С решение № 214 от 22.01.2020 г. по к.д. № 922/19 г., ВКС – 3 НО , отменил решението на САС и върнал делото за ново разглеждане от друг състав при съда от стадия на съдебното заседание. С решение №98 от 10.03.20 г. по внохд № 101/20 г. САС изменил присъдата на СОС като оправдал подсъдимия по чл. 152, ал. 4 вр. ал. 2 вр. ал. 1 от НК и го признал за виновен по чл. 151,ал. 2,т. 1 вр. ал. 1 от НК за това, че на инкриминираното място и дата подс. Д. се съвкупил с лице от женски пол, ненавършило 14 години - А. Г. Д. на 11 години, като извършеното не съставлява престъпление по чл. 152 от НК и като деянието е извършено чрез използване на положение на зависимост на пострадалата от подсъдимия и на надзор на подсъдимия спрямо пострадалата. Наложил наказание от три години лишаване от свобода при първоначален строг режим. Осъдил подс. Д. да заплати направените по делото разноски. Потвърдил присъдата по отношение разпореждането с веществените доказателства. Внимателният прочит на касационната жалба налага извод, че въпреки че не е заявено изрично оплакване за нарушение на процесуалния закон, се поддържа на практика касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. На следващо място нарушението на материалния закон е защитено с доводи за необоснованост на въззивния акт, което не е сред касационните основания и не може да бъде предмет на проверка от настоящата съдебна инстанция, тъй като тя е инстанция по правото, а не по фактите. След направеното уточнение ВКС, намери следното : Не намира опора в материалите по делото, твърдението, че възприетата от въззивния съд фактическа обстановка е резултат от превратна интерпретация на доказателствата и игнорирането на тези, които опровергават обвинителната теза. Въззивната съдебна инстанция не се е отклонила от задълженията си произтичащи от чл. 13 и чл. 14 от НПК и изискванията на чл. 313 и чл. 314 от НПК и като инстанция по същество, е изпълнила указанията дадени в решение № 214 от 22.01.2020 г. по к. д. № 922/19 г. на ВКС -3 НО като допуснала до разпит пострадалата А. Д.. В хода на съдебното следствие, провело се на 28.02.2020 г., приобщила депозираните от нея показания от досъдебното производство от 16.04.2016 г. в т. 1, л. 79- л.80, а в мотивите си обсъдила показанията й от 3.05.2018 г., депозирани пред СОС по нохд №458/17 г. /на л. 200- л. 206/. Съдът е откроил съществените противоречия в тях, съпоставяйки ги с останалите доказателствени източници по делото, без да е допуснал логически грешки в тяхната интерпретация и оценка. Не противоречат на правилата на формалната логика изводите, че отсъствието на ДНК върху изследваните обекти от пострадалата не изключва осъществяването на полов акт с нея, доколкото са налице доказателства установяващи противното и те се съдържат в показанията на св. Б. и пострадалата дадени пред ОС и заключението на СМЕ за прясна дефлорация на девствената ципа. С основание е отречен като недостоверен факт, твърдян от А. Д., осъществяването на полови контакти с лице на името „Д.“, месеци преди деянието, поради състоянието на девствената ципа на пострадалата при извършения й на 16.04.2016 г. преглед. Възприетите от въззивната инстанция фактически положения, не се конфронтират с гласните доказателства- показанията на св. А. Д., св. В. Д., св. Б., депозирани пред СОС и с изводите на назначената СМЕ. Въззивният съд е приложил правилно материалния закон, преквалифицирайки извършеното от подс. Д. като престъпление по чл. 151, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1 от НК и оправдавайки го по предявеното по чл. 152, ал. 4 вр.т.1, вр. ал. 2, т. 2вр. ал. 1, т. 1 и т. 2 от НК обвинение. Междувпрочим срещу оправдателната част на решението страните не спорят. Обстоятелствената част на обвинителния акт съдържа факти, които позволяват преквалифициране на деянието в по-леко наказуемо престъпление, а именно : че подсъдимият е осиновител на пострадалата, че тя е била 11 годишна към момента на деянието, че живеела в едно домакинство с него и обитавали заедно една стая и била във финансова и емоционална зависимост от него, че той се е грижил за прехраната й, наред с тази на брат й и сестра й и че упражнявал надзор като неин родител. Според установената по делото фактология при осъществяване на деянието в съзнанието на подсъдимия са отразени всичките съставомерни признаци от състава на престъплението– възрастта на детето, наличието на осиновителна връзка, положението на зависимост и надзор, с което е запълнен квалифициращия състав на нормата. Останалите доводи в жалбата, с които е релевирано касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, касаят обосноваността на решението, което не подлежи на касационна проверка и на тях е даден отговор с атакувания съдебен акт. Не се установява от материалите по делото наличието на третото касационно основание - „явна несправедливост“ на наложеното наказание. Определеното от три години лишаване от свобода, държи сметка на степента на обществена опасност на деянието и на дееца и отчита изискването да може да изпълни целите, предвидени в чл. 36 от НК. Санкционната част на нормата предвижда наказание от две до осем години лишаване от свобода. Отмереното от САС е към минимума предвиден в закона, като не са налице основания за допълнителното му редуциране, поради следното : Касационната инстанция не сподели отчетените от САС като смекчаващи отговорността обстоятелства /л. 14 от решението/, а именно : 1.„липсата на сериозни и трайни увреждания в психиката и физиката на пострадалата, 2. Наличието „само“ на едно нараняване на влагалищното предверие, причинено с нокът, което „можело“ да е с цел улесняване на проникването“ и 3. липсата на „други телесни увреждания“, освен дефлорацията на детето. Изброените три, не са в състояние да послужат за определяне на по- ниско наказание, както е приел въззивния съд, защото посегателството над интимния интегритет на едно 11- годишно дете от неговия 34 годишен баща-осиновител, не може да не остави сериозни и трайни психически и физически последици над личността на детето. Обратният извод се конфронтира с общоприетите морални и етични норми на обществото, с обичайната житейска логика, с разбирането кое е укоримо и кое нормално в отношенията между деца и родители в едно семейство. За направените по -горе изводи, САС се е позовал на заключението на СППЕ на пострадалата, което обсъжда психическото състояние на пострадалата след деянието.Последното не е елемент от обективната страна на деянието. „Липсата на телесни увреждания“ на пострадалата /освен дефлорацията на девствената ципа/, попада в коментирната по- горе група / 1 и 2/ и не следва да се третира като самостоятелно обстоятелство, още по- малко, като такова, налагащо смекчаване на наказателната санкция спрямо подс. Д.. На следващо място, неоснователно се твърди в жалбата, че подсъдимият не е личност с висока степен на обществена опасност. Приложеното свидетелство за съдимост не позволява подобен извод, тъй като от него е видно, че подс. Д., който е бил 34 годишен към датата на деянието е осъждан 14 пъти до 2016 г. за различни по вид престъпления - по чл. 195 от НК, чл. 343в от НК, чл. 346 от НК и др. като „липсата на извършени престъпления против личността“, както сочи САС, не променя или заличава престъпното му минало и следващия от него извод за относително високата степен на обществена опасност на дееца. В жалбата е изтъкнат още един аргумент, с който се настоява за намаляване на наказанието, че съдът е направил неправилна преценка относно данните за личността на Д.– като не е отчел, че той не е възпрепятствал хода на воденото разследване и дейността на органите на ДП при упражняване на задълженията им. В практиката на съдилищата при оценка на смекчаващите отговорността обстоятелствата по чл. 54 от НК, значение има не дали подсъдимият с поведението си е пречил, а дали е спомагал за разкриване на обективната истина. В конкретния случай, не е налице оказано съдействие за разкриване на обективната истина, което разбира се не следва да се отчита в негов ущърб, но и обратното, не предполага смекчаване на размера на наказанието. На последно място, противоречи на правната логика, искането на защитата за едновременното третиране на един факт, който една страна е довел до обосноваване на по- тежка квалификация по чл. 151, ал. 2, т. 1 от НК -“използване на положение на зависимост“ чрез осигуряване на финансова издръжка на пострадалата и семейството й, като такъв налагащ, от друга страна, смекчаване на наказателната отговорност. В заключение, настоящият съдебен състав прецени, че атакувания въззивен акт не съдържа наведените в жалбата недостатъци, поради което липсват основания за намеса на касационната инстанция в исканата от касатора насока. Поради изложените съображения и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният Касационен съд - първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 98 от 10.03.2020 г. постановено по внохд № 101/20 г. по описа на САС. Решението е окончателно. Председател : Членове : 1. 2.