Р Е Ш Е Н И Е
№ 275
София, 24 юни 2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на дванадесети юни 2014 г. в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ
АНТОАНЕТА ДАНОВА
при секретаря ............Ив. Илиева............................ и в присъствието на прокурора от ВКП .........Димитър ГЕНЧЕВ................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 869/2014 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство пред ВКС е образувано по жалба на служебния защитник на подсъдимия А. Д. А. срещу нова въззивна присъда от 20.02.2014 г., постановена по ВНОХД № 1301/2013 г. по описа на Софийски градски съд.
В жалбата се изтъкват доводи за наличие на всички касационни основания по чл. 348 ал.1 от НПК. Нарушението на материалния закон се обосновава с игнорирането от въззивния съд на Закона за занаятите и Закона за професионалното образование и обучение, съгласно които извършваната от подсъдимия дейност не представлява нито занаят, нито професия, поради което деянието му е несъставомерно. Съществените процесуални нарушения се аргументират от защитата с извършването на безпредметни разпити на свидетели от въззивния съд, без да е извършен подробен анализ на всички доказателства, както се изисква от закона, както и липса на мотиви, касаещи съставомерността на деянието. Явната несправедливост на наказанието се извежда от наличието на предходните две касационни основания. Иска се отмяна на присъдата и оправдаване на подсъдимия.
С присъда от 01.11.2012 г., постановена по НОХД № 10229/2012 г., Софийският районен съд е признал подсъдимия А. А. за невиновен по обвинението за това на 25.03.2012 г. да е упражнявал таксиметрова дейност като водач на таксиметров автомобил, без да притежава удостоверение за психологическа годност и СУМПС, поради което го е оправдал по обвинението по чл. 324 ал.1 от НК.
С въззивна присъда от 20.02.2014 г., постановена по ВНОХД № 1301/2013 г., Софийски градски съд е отменил първоинстанционната такава и е признал подсъдимия за виновен по обвинението, като на осн. чл. 324 ал.1 пр.1 вр. 54 от НК му е наложил наказание три месеца лишаване от свобода, изпълнението на което отложил за срок от три години.
В съдебно заседание пред ВКС защитата на подсъдимия поддържа жалбата с изложените в нея аргументи и искане. Подсъдимият иска да бъде оправдан.
Представителят на Върховна касационна прокуратура намира жалбата за неоснователна и предлага въззивната присъда да бъде оставена в сила, тъй като счита, че въззивният съд правилно е квалифицирал престъплението по чл. 324 ал.1 от НК.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди аргументите на страните и провери атакувания съдебен акт, намери следното:
Жалбата на подсъдимия е неоснователна.
Доводите за допуснати съществени процесуални нарушения от въззивното инстанция, не почиват на материалите по делото.
Изцяло неоснователно е твърдението, изложено в жалбата, че не е достигната обективната истина по делото, тъй като въззивният съд безпредметно е насочил усилията си към разпит на свидетелите, сочени от прокуратурата. Този довод изобщо не намира опора в материалите по делото. От проведеното първоинстанционно съдебно следствие е видно, че районният съд се е задоволил единствено да проведе разпит на подсъдимия, без да извърши разпит на който и да от свидетелите, посочени в обвинителния акт от прокурора. Въззивният съд е бил изцяло в правомощията си с оглед въззивния протест, с който е бил сезиран и с оглед възможността, която му дава чл. 327 от НПК, да допусне провеждането на въззивно съдебно следствие. В наказателния процес съдът е длъжен да съблюдава интересите на всички страни с оглед осигуряване на принципа на равнопоставеност, сред които е и прокуратурата, която има право да прави искания с цел да постигне доказване на обвинението. Дори и във въззивния протест да не е имало искане за провеждане на въззивно съдебно следствие с цел разпит на неразпитаните от първата инстанция свидетели, въззивният съд сам е бил длъжен да извърши такъв поради непълнота на проведеното съдебно следствие от първата инстанция по делото. Характерът на обвинението и изпълнителното деяние на престъплението по чл. 324 ал.1 от НК са предопределили и фактите, подлежащи на доказване по делото, за които всеки съд съобразно чл. 13 от НПК носи отговорност. Разпитът на свидетелите В. Х. и М. П. /полицейски служители, извършили проверката на подсъдимия/, както и на И. С. – управител на предприятието за таксиметров превоз, наел на работа подсъдимия, са били от съществено значение относно предмета на доказване и въззивният съд не би могъл да бъде упрекнат в извършване на каквото и да е нарушение на процесуалните правила. В случая процесуалното му поведение по ръководеното на процеса е допринесло за отстраняване на процесуално нарушение, допуснато от първата инстанция по делото, поради което не би могло да се твърди, че сам този съд е допуснал нарушение.
ВКС не констатира да е налице процесуално нарушение във връзка с изготвяне на мотивите към въззивната присъда. Тяхното съдържание отговаря на изискването на чл. 339 ал.3 вр. чл. 305 ал.3 от НПК. В тях съдът е установил нова и подробна фактическа обстановка, обсъдил е доказателствената съвкупност, независимо че не е бил налице спор за фактите по делото, и е изложил достатъчно ясни и подробни аргументи за направените правни изводи. Направена е съпоставка между престъпните състави на чл. 324 и чл. 343в от НК, което всъщност е бил правният спор по делото /стр.6 и 7 от мотивите/. По този начин съображенията, довели въззивния съд до извод за съставомерност на деянието по чл. 324 от НК, са ясни и обективирани по начин, който прави възможно да се проследи вътрешното убеждение на съда. Факт е, че в пренията защитникът на подс. А. е пледирал именно с оглед съставомерност на деянието по чл. 343в от НК, поради което не само с оглед характера на обвинението по чл. 324 от НК, но и в отговор на тези доводи на защитата, въззивният съд е бил длъжен да изложи аргументи. С тази задача той се е справил процесуално издържано и в никакъв случай не може да бъде отправен упрек към въззивния съдебен акт, че страда от липса на мотиви или в тях е налице съществена непълнота.
С оглед на изложеното ВКС не констатира да е налице касационното основание на чл. 348 ал.1 т.2 от НПК.
Не се споделят доводите на защитата и по отношение на твърдението за нарушение на материалния закон. Същите се аргументират с неправилност на изводите на въззивния съд относно съставомерността на деянието по чл. 324 от НК. По същество те пресъздават мотивите на първоинстанционния съд, с които подсъдимият е бил оправдан. Те обаче правилно са оценени от въззивната инстанция, като обстоятелства, които не сочат на липса на съставомерност на деянието по чл. 324 от НК. Правилно решаващият състав на Софийски градски съд е приел, че в случая са налице всички елементи от обективната страна на престъплението по чл. 324 от НК. Това престъпление се намира в Глава десета на НК, чийто обект на защита са редът и общественото спокойствие. Непосредствен обект на закрила от чл. 324 от НК е създаденият от държавата ред за упражняване на определена професия или определен занаят без съответната правоспособност на упражняващия ги. Създаденият ред за удостоверяване на правоспособността е именно гаранцията, че лицето, което я е придобило, има всички права да упражнява професията или занаята. В случая подс. А. е управлявал МПС като водач на таксиметров автомобил и е извършвал дейност „таксиметров превоз на пътници”. Тя е регламентирана с Наредба №34 от 06.12.1999 г. за таксиметров превоз на пътници, издадена от Министерството на транспорта. В раздел ІІІ на същата са уредени изискванията към водач на таксиметров автомобил, а именно: да притежава свидетелство за управление на МПС, да не е осъждан за умишлено престъпление от общ характер и да не е лишен по съдебен или административен ред, да е психологически годен по смисъла на съответната наредба, да притежава удостоверение „Водач на лек таксиметров автомобил”, издадено след успешно полагане на изпит, валидно за съответната община. Видно е, че изискванията за придобиване на правоспособност „Водач на лек таксиметров автомобил” са значително повече, отколкото тези за общата правоспособност за управление на МПС. Затова, когато се упражнява дейност „таксиметров превоз на пътници” не е достатъчна само общата правоспособност, но и допълнително налични кумулативни предпоставки за това, които безспорно са свързани със спецификата на тази дейност и със завишената отговорност поради факта, че се извършва превоз на хора.
Не са основателни доводите на защитата, че дейността по таксимитров превоз на пътници не представлява професия. Видно от Списъка на длъжностите в националната класификация на професиите и длъжностите с влезлите в сила промени към 01.01.2012 г. професията „шофьор на такси” е посочена под код 8322/2005. Следователно в случая са налице всички съставомерни от обективна страна признаци на престъплението по чл. 324 ал.1 от НК, тъй като подс. А. е упражнявал професия „таксиметров шофьор”, без да има съответната /предвидена в Наредба № 34/06.12.1999 г./ правоспособност за това. Последното е установено по делото чрез приложените писмени доказателства, които не са оспорени от защитата, а именно: подсъдимият към датата на деянието /25.03.2012 г./ не е притежавал свидетелство за управление на МПС, тъй като то му е било отнето на 30.08.2011 г., както и не е бил психологически годен, тъй като издаденото му удостоверение за това е било валидно до 25.08.2009 г. От четирите предвидени кумулативни предпоставки за наличие на правоспособност за управление на лек таксиметров автомобил /чл.18 от Наредбата/, подс. А. към датата на деянието не е отговорял поне на две от тях. Поради това той не е бил правоспособен да упражнява професията „таксиметров шофьор”.
Правилни са аргументите на СГС, че в случая чл. 343в от НК е неприложим, тъй като деянието на подсъдимия не е извършено при управление на лек автомобил в качеството му на гражданин за лични нужди, а именно в качеството му на претендиращ да упражнява професията „таксиметров шофьор”.
В случая въобще не са приложими нито Законът за занаятите, нито Законът за професионалното образование и обучение. Първият има за предмет уреждането на условията за упражняване на занаяти, а определено упражняването на таксиметрова дейност не е занаят, а вторият – придобиването на професия, като част от образованието на едно лице или негово текущо обучение с цел усъвършенстване.
Последният закон обаче не урежда изчерпателно реда за придобиване на определена професия, който може да е предмет на регулиране с други нормативни актове /както в случая с Наредба № 34/.
С оглед на тези съображения ВКС намира, че е било налице неправилно приложение на материалния закон от страна на първоинстанционния съд, което законосъобразно е било коригирано от въззивния. Ето защо касационната инстанция не констатира да е допуснато твърдяното нарушение, попадащо в обхвата на чл.348 ал.1 т.1 от НПК.
Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице касационни основания, даващи възможност за упражняване на правомощията му по отмяна на въззивната присъда и оправдаването на подсъдимия.
Съображения за наличие на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.3 от НПК на практика изцяло липсват в жалбата на подсъдимия. Явната несправедливост се свързва от него и защитната му очевидно само с факта, че А. е признат за виновен по обвинението по чл. 324 ал.1 от НК. Въпреки това, касационната инстанция намира, че липсват основания за намеса в определеното по вид наказание от въззивния съд. Изложени са достатъчно аргументи за това, че адекватната мярка за обществено въздействие е единствено наказанието „лишаване от свобода” и то е определена в минималния законов размер. Няма основания за наказване на А. с по-лекото по вид алтернативно наказание „глоба” предвид неговото обременено съдебно минало и престъпна упоритост, изразили се в осъждане за същото по вид престъпление по чл. 324 ал.1 от НПК и трикратно осъждане по чл. 343в от НК.
С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда от 20.02.2014 г. , постановена по ВНОХД № 1301/2013 г. по описа на Софийски градски съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. |