Р Е Ш Е Н И Е №17 С., 19.02.2016 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на втори февруари през две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА ВЕСЕЛКА МАРЕВА при секретаря Зоя Якимова, като изслуша докладваното от съдия К. М. гр.д. № 4335 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 – чл.293 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] /ответник по иска/ чрез пълномощника му адвокат Д. Д. и на Н. Б. Н., Й. Н. П., Д. Н. С., Щ. Б. Ц., С. Б. Е. и Б. Ц. П. /трети лица-помагачи на ответника „Л. О., [населено място]/ чрез пълномощника им адвокат С. К. против решение № 19385 от 23.12.2014 г., постановено по гр.д. № 14308 по описа за 2012 г. на Софийски градски съд, ІV-Г състав в частта, с която е оставено в сила решение от 14.05.2012 г. по гр.д. № 3904/2008 г. на Софийски районен съд, 41 състав за уважаване на предявения от И. Г. Л. и С. Г. Х. /двамата правоприемници на починалата на 5.08.2014 г. Н. Д. Л./, С. Г. Л., Д. Г. Д. и Т. М. М. /правоприемник на починалия на 17.02.2013 г. М. Я. М./ против [фирма], [населено място], при участие на трети лица-помагачи на негова страна Д. Н. С., Й. Н. П., Н. Б. Н., С. Б. Е., Б. Ц. П. и Щ. Б. Ц., ревандикационен иск по отношение на поземлен имот, находящ се в землището на П., м.“Т.“, пл. № 561 от кад.л.274 от кад.план от 1956 г., представляващ поземлен имот с пл. № 108, находящ се в [населено място], район „П.” с площ от 2667 кв.м. в кв.2 по плана на [населено място], м.”Л.-Зона Г”, при граници по скица: от запад-път, от север-имот пл. № 141, от юг-УПИ І-за О. и магазини, основан на наследяване от Я. М. П., поч. 23.06.1978 г. и реституция по ЗСПЗЗ, извършена с решение № 165/25.02.1999 г. на ПК К., издадено въз основа на решение от 18.11.1996 г. по гр.д. № 8943/1995 г. на СРС, 47 състав с неразделна част към него скица № 2 от заключението. В жалбите се поддържат касационните основания по чл.281, т.3 ГПК. Ответниците по касационните жалби И. Г. Л., С. Г. Х., С. Г. Л., Д. Г. Д. и Т. М. М. заявяват становище, че същите са неоснователни, като претендират възстановяване на направените разноски. С определение № 372 от 27.10.2015 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК по въпроса: Достатъчно ли е за признаване упражняването на владение /фактическа власт/ върху един недвижим имот едновременното наличие на следните предпоставки: въвод във владение на имота, заплащане на данък върху имота в продължение на 11 години без прекъсване, предприемане на административни постъпки за подобряването на състоянието на имота и на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите: Дали владение, основано на реституция по ЗВСОНИ е добросъвестно и В кои случаи при частно правоприемство владението е нееднородно и следва да се приложи 10-годишния давностен срок. По настоящото дело не се спори, че процесният имот е бил част от по-голям имот, собственост на М. М. П., общ наследодвател на ищците и третите лица-помагачи, като при делбата му реален дял е получил наследодателят на ищците Я. М. П. и наследодателката на третите лица-помагачи Н. М. П.. Спорно е в дял на кой от двамата наследодатели е получен процесния имот и съответно спрямо кого е настъпил реституционния ефект. В. съд е приел за установено, че имотът се е паднал в дял на наследодателя на ищците Я. М. П. и съответно е възстановен на ищците с решение с решението на ПК К. № 165/25.02.1999 г. Въпросите, обусловили допускане на касационно обжалване са относими към изводите на въззивния съд по отношение на наведеното от ответното дружество при условията на евентуалност позоваване на придобивна давност чрез твърдения, че праводателите на дружеството /трети лица-помагачи по делото/ са владяли имота добросъвестно от въвода им във владение от специална комисия, отразен в протокол от 16.10.1997 г. и без да знаят евентуалните пороци в правата на наследодателя им и в процедурата по възстановяването на собствеността по ЗВСОНИ и са придобили собствеността към 16.10.2002 г., евентуално собствеността е придобита от дружеството чрез десетгодишно давностно владение за периода 16.10.1997 г. – 16.10.2007 г. при присъединяване владението на праводателите им. Съдът е изложил съображения, че в конкретния случай най-ранната дата, от която може да започне да тече давност е възстановяването на собствеността върху процесния имот в полза на ищците - 25.02.1999 г., като по делото е прието за безспорно, че ответното дружество е упражнявало фактическа власт върху имота след 24.03.2006 г., и до подаване на исковата молба – 11.02.2008 г., с която давността е прекъсната, не е изтекъл срока по ал.2 на чл.79 ЗС. Счетено е, че ответникът не е установил по безспорен начин обстоятелството, че неговите праводатели – трети лица-помагачи в процеса, са упражнявали фактическа власт върху процесния имот след 25.02.1999 г., когато е започнала да тече нова давност съгласно чл.5, ал.2 ЗВСОНИ, тъй като разпитаните по делото свидетели установяват, че имотът не е ограден или застроен, има силна денивелация, както и че в него има строителни отпадъци; нито един от свидетелите не установява, че в периода 1999 г. до 24.03.2006 г. от страна на третите лица-помагачи е упражнявана фактическа власт върху имота, изразяваща се в периодични посещения и действия спрямо него, които да сочат на намерение за своене на същия. Прието е, че представените декларация по чл.14 ЗМДТ, от която е видно, че процесният имот е деклариран на 29.08.1998 г. от Й. Н. П. и писмо от 09.06.2000 г. от СО-район П. до Й. П., с което го информира, че администрацията ще предприеме мерки за подравняване на терена на имот с пл. № 108, кв.2, ж-к „Л.-Г” с помощта на специализирана техника, не установяват наличието на обективния признак на владението. По основанието за допускане на касационно обжалване по въпроса: Достатъчно ли е за признаване упражняването на владение /фактическа власт/ върху един недвижим имот едновременното наличие на следните предпоставки: въвод във владение на имота, заплащане на данък върху имота в продължение на 11 години без прекъсване, предприемане на административни постъпки за подобряването на състоянието на имота. По въпроса е констатирано противоречие с разрешението по Решение № 6/22.01.2010 г. по гр.д. № 2760/2008 г. на ВКС, ІІ г.о., с което при разрешаването на спора по същество, е прието, че владението по смисъла на чл.79 ЗС не се изразява в непрекъснато осъществяване на фактическо въздействие върху имота чрез обработване, облагородяване, поставяне на ограда и друг, а фактическата власт може да се упражнява и чрез периодични посещения, стига същите да сочат на намерение имотът да се счита за свой и да не са прекъсвани от действия на трети лица, докато с атакуваното решение въззивният съд е приел, че след като имотът не е ограден или застроен, в него има строителни отпадъци и нито един от свидетелите не установява да е посещаван от третите лица-помагачи, то не е установено същите да са упражнявали фактическа власт. На основание чл.292, т.1 ГПК следва да се приеме за правилна практиката по Решение № 6/22.01.2010 г. по гр.д. № 2760/2008 г. на ВКС, ІІ г.о. по следните съображения: след като е доказано, че фактическата власт е установена към определен начален момент, за да се приеме, че владението е постоянно, т.е. израз на воля да се държи и запази вещта, не е необходимо да се повтарят във всеки момент действия, чрез които се проявява намерението на владелеца да държи вещта като своя. Достатъчно е владелецът във всеки момент когато пожелае да може да реализира владелческата си власт. Без правно значение е дали същият се е възползвал от тази възможност, щом спрямо имота не са осъществявани действия на трети лица, създаващи съмнение в явността на владението или водещи до прекъсването му. Дори владелчески действия да са осъществявани през продължителен период от време, то по силата на презумпцията на чл.83 ЗС следва, че владението е продължило през целия период. Самите действия чрез които се изразява волята за владение на вещта зависят от нейното предназначение, начин на ползване и състояние. Предприемането на административни постъпки за подобряване фактическото състоянието на имота също може да се приеме за владелчески действия, доколкото не е установено фактическа власт върху имота да е осъществявана и от трето лице. Преценката дали е осъществен обективния елемент на владението се извършва конкретно при отчитане установен начален момент на фактическата власт, предприети спрямо имота действия на владелеца, дори и през значителен интервал от време, липсата на фактически действия от трети лица и при приложение на презумпцията на чл.83 ЗС. По основанието за допускане на касационно обжалване по въпроса: Дали владение, основано на реституция по ЗВСОНИ е добросъвестно. Съгласно легалното определение по чл.70, ал.1 ЗС добросъвестното владение се свързва с наличието на правно основание /прехвърлителна сделка, административен акт с вещноправни последици, съдебно решение по конститутивен иск относно правото на собственост или ограничено вещно право - т.9 от ППВС № 6 от 27.12.1974 г. по гр.д.№ 7 от 1974 г./ и незнание за порока на формата му или незнание, че праводателят не е собственик. Реституцията по ЗВСОНИ, настъпва по силата на закона в лицето на собственика /респ. неговите наследници/ на имота към момента на одържавяването му по някой от посочените закони или отнемането му без законово основание. Ако държавата предаде имота на лице, на което имотът не е реституиран, установеното владение е без правно основание. Такова лице е недобросъвестен владелец, доколкото не може да се позовава на незнание, че то или наследодателят му не е бил собственик към момента на одържавяването или отнемането без основание. Погрешното индивидуализиране местонахождението на одържавения имот от страна на държавата и предаване владението на друг имот не съставлява „годно правно основание“ по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС. Следователно владение, основано на реституция по ЗВСОНИ без да е налице фактическия състав, водещ до възстановяване правото на собственост по силата на закона, е недобросъвестно. По основанието за допускане на касационно обжалване по въпроса: В кои случаи при частно правоприемство владението е нееднородно и следва да се приложи 10-годишния давностен срок. Съгласно чл.82 ЗС когато правната норма свързва определени последици с осъществявано в определен срок владение, е допустимо настоящия владелец да се позове на тези правни последици, като присъедини и владението на своите праводатели. При частно правоприемство между стария и новия владелец, преценката какъв е давностния срок за придобиване право на собственост по някоя от хипотезите по чл.79 ЗС, се свързва с вида на всяко от владенията. В случаите в които единия от владелците е добросъвестен, а другия или другите – недобросъвестни присъединяваните владения са нееднородни и за настъпване на правните последици на придобивната давност е необходимо общо десетгодишно владение. По основателността на касационната жалба: За да приеме, че правото на собственост на процесния имот е възстановено на ищците по реда на ЗСПЗЗ, респ. – че не е настъпила реституция по ЗВСОНИ за третите лица-помагачи и съответно договора за покупко-продажба от 2006 г. в полза на ответното дружество няма вещно-прехвърлителен ефект, въззивният съд въз основа на представените писмени доказателства за извършената по гр.д. № 427/1947 г. делба и за заснемане на имота, както и на експертните заключения на единичната и тройната съдебнотехнически експертизи, е счел за установено, че делбата между наследниците на М. М. П. е извършена на три етапа. На първи етап общата наследствена маса е разделена на три равни дяла, като имотът в м.”Т.” е включен и в трите дяла както следва: Дял I - 2 667 дка, при съседи: дял II, Г. С., н-ци П. Г.; Дял II - 2 667 дка при съседи: дял I, дял II и Г. С. и Дял III - 2 667 дка при съседи: дял II, Г. С., н-ци П. Г. и съгласно протокол от 30.11.1949 г. дял I е изтеглен за заветниците Я. и Д. М. П., като даденото описание на съседите на трите дяла е неточно и по тях не може да се определи местоположението им, тъй като няма как и трите дяла да граничат с имот на Г. С.. На втория етап дял II и дял III от общата наследствена маса са разделени на 5 нови равни дяла, като останалата част от ливадата в м. „Т.” е включена в дял III /2,667 дка, при съседи: дял IV, заветника, Ст.М./ и дял IV /2,667 дка, при съседи дял III, Г.С./, като с оглед посочените съседи следва изводът, че дял III е разположен в средата и е идентичен с дял II от предходната делба, а дял IV е идентичен с дял III от предходната делба и съгласно протокол от 14.09.1950 г. дял III е изтеглен от Я. М. П., а дял IV е изтеглен от Н. М. П.. На третия етап от извършване на делбата заветниците Д. и Я. М. П. си поделят помежду си дял I по първия разделителен протокол, при което ливадата е разделена по следния начин: на Д. П. се пада дял първи, т.3, включващ 1333 кв.м. от източната страна, при съседи: н-ците на Г. М., П. М., Я. М., н-ци на М. П. и малашевски имот, а на Я. П. се пада дял втори, включващ 1333 кв.м. от западната част при съседи: Д. М., Г. С., С. А. и н-ци на М. П.. Съдът е отчел, че при тези данни вещите лица са дали два варианта на разположение на дял едно от първата част на делбата – от западната част на имота /скица № 3б от единичната експертиза и скици № 7, № 7а и № 7б от тройната експертиза/ и от източната част на имота /скица № 3а от единичната експертиза и скици № 8 и № 8а от тройната експертиза/ и е възприел заключението на вещите лица, че най-близко до действителното е разположението, при което дял І е от източната страна /скица № 3а от единичната експертиза и скици № 8 и № 8а от тройната експертиза/, тъй като е налице по-голямо съответствие между описаните съседи в делбените протоколи и съседите по кадастрален и парцеларен план и е счетено, че процесният имот е бил собственост на наследодателя на ищците Я. М. П.. Неоснователно е твърдението на ответното дружество за допуснато от въззивния съд нарушение на чл.157, ал.3 ГПК-отм., поради необсъждане на доводите относно експертните заключения. Съдът е изложил мотиви защо възприема съответния вариант на експертизите, с което е преценил обосноваността на заключението и е приел за неоснователни доводите относно приетия вариант. Неоснователни са и доводите на третите лица-помагачи, че въззивният съд е приел, че ищците са собственици, въпреки липсата на главно доказване, че именно процесният имот се е паднал в дял на техния наследодател. Безспорно е, че Я. П. и Н. П. са получили при делбата реален дял от наследената нива като спорът е за местонахождението на дял III и дял IV по втория разделителен протокол. Установено е, че местоположението на реалните дялове не може да се определи само по посочените при обособяването им съседи, тъй като същото е неточно или твърде оскъдно. Безспорно е установено обаче, че по първия разделителен протокол, по който имотът е обособен на три дяла, дял втори е бил в средата, а изтегления от заветниците дял първи, се е намирал от източната или от западната му страна. Останалите след жребия по първия разделителен протокол два реални дяла от имота са включени в дял трети и четвърти по втория разделителен протокол. Според него частта, включена в дял трети е при съседи: дял четвърти, заветника и Ст.М.. Единствения начин този дял да граничи с дела изтеглен от заветниците по първия разделителен протокол е, ако същия съвпада с дял втори по този разделителен протокол, т.е. намира се по средата. Именно този вариант за местоположението на изтеглените от Я. П. и Н. П. реални дялове от имота са мотивирали и вещите лица, като са обосновали заключението си и с всички относими данни по документите предхождащи и следващи делбата. Тезата, че единствено, ако дял четвърти на Н. П. е в средата е възможно същия да граничи с Г.С. е неоснователна, тъй като същото е възможно и ако делът е разположен от западната част на имота, така както е отразено в скица 3а към заключението на единичната експертиза. Следователно възприемайки заключението на вещите лица за местоположението на дяловете, които двамата наследодатели са изтеглили при делбата, съдът е направил обоснован извод, че процесният имот съответства на дял трети, който по делбата е собственост на наследодателя на ищците Я. П.. Липсва допуснато процесуално нарушение при произнасянето на съда относно заявеното оспорване автентичността на заявлението декларация на Я. М. П. за членство в ТКЗС и оспорването на материалната законосъобразност на решението на органа по поземлена собственост за възстановяване на имота в стари реални граници. Съдът е приел, че без значение за спора е факта дали наследодателят на ищците е подписал заявлението – декларация за внасяне на имота в ТКЗС, тъй като собствеността се възстановява на собственика, а не на лицето, внесло имота в ТКЗС, като внасянето на земите в ТКЗС само по себе си обаче не е достатъчно да легитимира вносителя като собственик, тъй като съгласно Примерния устав на ТКЗС всеки член-кооператор е бил длъжен да внесе в стопанството земите които обработва, независимо дали е бил техен собственик. Счетено е, че в конкретния случай по делото безспорно е установена идентичност между имота, придобит при делбата в дял от Я. М. П., имота, възстановен с решението на ПК К. № 165/25.02.1999 г. на неговите наследниците и имот с пл.№ 108 с площ от 2667 кв.м., попълнен на кадастралната основа на РП на[жк]въз основа на заповед № РД-57-438/19.06.1997 г. на кмета на СО, поради което решението на ПК К. е материално законосъобразно и е породило конститутивния си вещноправен ефект. Тези изводи са правилни и обосновани. Нормата на чл.10, ал.1 ЗСПЗЗ ясно предпоставя възстановяването на правото на собственост от притежанието й преди образуване на ТКЗС, като изрично предвижда, че е без значение дали земите са включени или не в ТКЗС или ДЗС, като съгласно чл.10, ал.4 ЗСПЗЗ се възстановяват и неправомерно отнетите земи. Следователно дали Я. П. е бил член на ТКЗС и дали в този район на П. е имало ТКЗС, ДЗС или АПК е без правно значение за приложението на реституционната процедура по ЗСПЗЗ, след като е установено, че имотът към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ е бил завзет от държавата. Правилно въззивният съд е приел, че имотът е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. В представените по делото документи същия е описан като земеделска земя и при липса на доказателства да е имал друг статут към момента на образуване на ТКЗС, следва, че е подлежал на реституиране именно по ЗСПЗЗ. При осъществяване на косвения съдебен контрол върху реституционното решение съдът е отчел налице ли са предпоставките за възстановяване правото на собственост – бил ли е наследодателят на ищците собственик на имота и какви са старите му реални граници, а по делото не се е твърдяло да са налице пречки за възстановяване на правото на собственост по смисъла на чл.10, ал.7 или чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ. Обстоятелството, че трети лица претендират, че са собственици на имота на друго реституционно основание /в случая ЗВСОНИ/ не е пречка за завършване на административната реституционна процедура по ЗСПЗЗ, тъй като извън компетентността на органа по поземлена собственост е да съобразява наличие на спорове за собственост, освен в хипотезата на чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ. Обсъдено е и е прието за неоснователно възражението, че решение № 165/25.02.1999 г., издадено на осн. чл. 18ж, ал. 1 и чл.18з, ал.1 ППЗСПЗЗ не легитимира ищците са собственици, тъй като в нарушение на чл.18ж, ал.1 ППЗСПЗЗ към решението за възстановяване на собствеността не е приложена скица, заверена от органа по поземлена собственост, и следователно административният акт няма значението на констативен нотариален акт за собственост по смисъла на чл.14, ал.1, т.1 ЗСПЗЗ. Изложени са съображения, че при всички случаи когато се възстановява имот от урбанизираната територия по чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ, процедулата по възстановяване на собствеността приключва с постановяване на решението на ОСЗГ, като издаването на скица към него не е необходима, тъй като индивидуализацията на имота е направена с удостоверението по чл.13, ал. 5 и скицата по ал.6 ППЗСПЗЗ, които установяват дали имотът е нанесен в кадастралния план, номерът и размерът му според плана, размерът на застроената част, за която се дължи обезщетение и размерът на свободната земя, подлежаща на възстановяване. Прието е, че в конкретния случай със съдебното решение по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ, неделима част от което е скица на имота, изготвена от вещо лице, с което се определя застроената, респ. свободната от застрояване площ, имотът е индивидуализиран съгласно разпоредбата на чл.13а, ал.4, т.1 ППЗСПЗЗ /нов ДВ, бр.122/1997 г./, поради което при последващото решение на ПК, издадено въз основа на съдебното решение, не е необходимо издаването на скица, в който смисъл е и задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 237/15.06.2010 г. по гр.д. № 578/2009 г. и решение № 450/13.01.2012 г. по гр.д. № 1325/2010 г., ГК. Тези изводи на съда са правилни. Тезата на касатора-ответник, че решението по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ не го обвързва е неотносима към възражението завършила ли е реституционната процедура, а и съдът не е формирал извод, че трети лица са обвързани от решението по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ, а напротив – осъществил е косвен съдебен контрол за наличието на предпоставките за възстановяване правото на собственост. Неоснователен е доводът на касаторът-ответник, че съдът не се е произнесъл по доказателства за наличие на право на собственост на праводателите на дружеството и не е отчел конкуренцията на права по приключила по-рано реституционна процедура по ЗВСОНИ, тъй като спорът по делото е именно дали процесният имот е бил собственост към момента на одържавяването /независимо дали на правно основание или без основание/ на наследодателя на ищците или на наследодателя на третите лица-помагачи и именно този спор е разгледан и разрешен с атакуваното въззивно решение. В обобщение правилни са изводите на въззивния съд, че третите лица-помагачи не са придобили правото на собственост върху процесния имот въз основа на реституция по ЗВСОНИ, съответно не е настъпил вещно-транслативния ефект на сключения между тях и ответното дружество договор за покупко-продажба. По отношение наведеното възражение за придобиване правото на собственост по давност: С оглед отговора на втория въпрос, обусловил допускане на касационно обжалване, следва, че е правилен изводът в атакуваното решение, че реституцията по ЗВСОНИ и погрешното индивидуализиране от страна на държавата на местонахождението на имота, който е одържавен, не могат да обосноват добросъвестност на владението. Основателни са доводите в касационните жалби относно извода на съда, че третите лица-помагачи не са осъществявали фактическа власт върху имота. Установено е, че същите са въведени във владение от специална комисия на 16.10.1997 г., като имотът е бил затрупан със строителни отпадъци. През 2000 г. Й. П. е поискал общината да почисти терена, на което получил отговор, че ще се предприемат мерки за подравняване със специализирана техника. В свидетелските показания липсват твърдения след въвода във владение на 16.10.1997 г. на наследниците на Н. П. трети лица да са извършвали фактически действия върху имота, чрез които да е прекъснато установеното владение. След сключването на договора за покупко-продажба от 2006 г. третите лица-помагачи са предали фактическата власт на ответното дружество. С оглед горните факти, които въззивният съд неправилно е преценил, следва че от 16.10.1997 г. до момента на предявяване на настоящия иск владението върху процесния имот е осъществявано първоначално от праводателите на ответното дружество /трети лица-помагачи в процеса/, а от 2006 г. – от ответното дружество. Необосноваността на извода относно владението на третите лица-помагачи обаче не се е отразила върху правилността на крайния извод, че имотът не е придобит по давност. Правилно съдът е отчел, че давността е започнала да тече от момента на приключване на реституционната процедура на ищците – 25.02.1999 г. Несъстоятелни са доводите на касаторите, че формирайки изводите си, въззивният съд, който разглежда делото по реда на ГПК от 1952 г..отм., недопустимо се е позовал на практика на ВКС по чл.290 ГПК, въведена като задължителна за съдилищата с действащия ГПК, в сила от 1.03.2008 г. С решенията, постановени по реда на чл.290 и сл.ГПК , ВКС дава тълкуване на правни норми. Това тълкуване следва да се приложи от съдилищата, разглеждащи спорове, по които тези правни норми са приложими /арг. чл.50, ал.1 Закон за нормативните актове/. С оглед отговора на първия и третия въпрос, обусловили допускане на касационно обжалване следва, че праводателите на ответното дружество, основаващи владението си на реституция по ЗВСОНИ, са били недобросъвестни, съответно в хипотеза на присъединено владение за придобиване на правото на собственост по давност е необходимо десетгодишно владение. От 25.02.1999 г. до предявяването на иска на 11.02.2008 г. давностният срок не е изтекъл, поради което и ответното дружество не е придобило правото на собственост. С оглед изхода на настоящото производство касаторът [фирма], [населено място] следва да заплати на ответниците по касационната жалба И. Г. Л., С. Г. Х., С. Г. Л., Д. Г. Д. и Т. М. М. направените разноски в размер на 1000.00 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат У. по договор за правна защита и съдействие от 1.04.2015 г. По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 19385 от 23.12.2014 г., постановено по гр.д. № 14308 по описа за 2012 г. на Софийски градски съд, ІV-Г състав в атакуваната му част, с която е уважен предявения от И. Г. Л. и С. Г. Х. /двамата правоприемници на починалата на 5.08.2014 г. Н. Д. Л./, С. Г. Л., Д. Г. Д. и Т. М. М. /правоприемник на починалия на 17.02.2013 г. М. Я. М./ против [фирма], [населено място], при участие на трети лица-помагачи на негова страна Д. Н. С., Й. Н. П., Н. Б. Н., С. Б. Е., Б. Ц. П. и Щ. Б. Ц., ревандикационен иск по отношение на поземлен имот, находящ се в землището на П., м.“Т.“, пл. № 561 от кад.л.274 от кад.план от 1956 г., представляващ поземлен имот с пл. № 108, находящ се в [населено място], район „П.” с площ от 2667 кв.м. в кв.2 по плана на [населено място], м.”Л.-Зона Г”, при граници по скица: от запад-път, от север-имот пл. № 141, от юг-УПИ І-за О. и магазини, основан на наследяване от Я. М. П., поч. 23.06.1978 г. и реституция по ЗСПЗЗ, извършена с решение № 165/25.02.1999 г. на ПК К., издадено въз основа на решение от 18.11.1996 г. по гр.д. № 8943/1995 г. на СРС, 47 състав с неразделна част към него скица № 2 от заключението. ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], район „Л.“, [улица], ет.8, ап.7 да заплати на И. Г. Л., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк][жилищен адрес]0, С. Г. Х., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], С. Г. Л., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] Д. Г. Д., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] Т. М. М., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] разноски за касационното производство в размер на 1000.00 лв. Решението е постановено при участие на трети лица-помагачи на страната на [фирма], [населено място], а именно: Н. Б. Н., ЕГН [ЕГН], Й. Н. П., ЕГН [ЕГН], Д. Н. С., ЕГН [ЕГН], Щ. Б. Ц., ЕГН [ЕГН], С. Б. Е., ЕГН [ЕГН] и Б. Ц. П., ЕГН [ЕГН] Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: