Р Е Ш Е Н И Е №74 [населено място], 01.07.2015 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети май през две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Влахов ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова Веселка Марева при участието на секретаря Зоя Якимова като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 4695 по описа за 2014 година и за да се произнесе взе предвид следното: Производство по чл. 290 ГПК. Обжалвано е решение № 800 от 25.04.2014г. по гр.д. № 2747/2013г. на Пловдивски окръжен съд, с което е оставено в сила решение № 2421 от 07.06.2013г. по гр.д. № 2286/2005г. на Пловдивски районен съд за отхвърляне на предявения от В. Г. Н. против М. И. Г. иск по чл. 31, ал.2 ЗС за заплащане на сумата 18 600лв., представляваща обезщетение за ползване на съсобствен имот за периода от 01.06.2005г. до 23.01.2013г., както и иск с правно основание чл. 86 ЗЗД за мораторна лихва върху главницата за същия период в размер на 9 300лв. Касационната жалба е подадена от В. Г. Н. чрез пълномощника адвокат Д.-Г.. Наведени са съображения за неправилност на решението във връзка с решаващите мотиви, че обезщетение за лишаване от ползване на вещта не е дължимо, тъй като ищецът не е правил опити да ползва жилището и ответницата не му е пречила за това. Ответницата М. И. Г. не е представила писмен отговор и не се явява в откритото съдебно заседание. С определение № 357 от 21.10.2014г. по настоящето дело е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1,т.1 ГПК по въпроса: дали личното ползване на съсобствения имот от единия от съсобствениците е необходима предпоставка за основателността на претенцията по чл. 31, ал.2 ЗС или е от значение само обстоятелството, че той пречи на останалите да ползват общата вещ. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното: Производството е по претенция по сметки, предявена по реда на чл. 286 ГПК/отм./ във втората фаза на делбеното производство. С. В. Г. Н. претендира заплащане на обезщетение за лишаването от ползване на съсобствения апартамент в [населено място] за периода от 01.06.2005г. до 23.01.2013г., както и обезщетение за забава към него. Жилището е предоставено за ползване на съпругата с решението за прекратяване на брака между страните през 2005г. Ищецът е отправил покана за заплащане на обезщетение, получена от ответницата на 01.06.2005г. Приета е експертиза за размера на обезщетението на база пазарна наемна цена и за размера на лихвата за забава. Разпитаните свидетели установяват, че след развода ищеца живее в П.; ответницата първоначално останала в апартамента в П., а малко след това се преместила в П., за да гледа баща си. В апартамента живее сина на страните със семейството си. За да отхвърли иска съдът е приел, че съсобственикът дължи обезщетение когато да ползва общата вещ лично; това означава пряко, непосредствено служене с вещта, което изключва възможността да се ползва чрез трето лице, пък било то и син на страните. Освен това, няма данни ответницата да е пречила на ищеца да ползва жилището. Според Тълкувателно решение № 7/2012г. на ОСГК на ВКС обезщетение по чл. 31, ал.2 ЗС се дължи както когато съсобственикът или член на неговото семейство непосредствено си служи с вещта, така и когато той не ползва лично, но препятства другия съсобственик да си служи с вещта, а също и когато е допуснал на безвъзмездно основание трето лице да ползва вещта. При даденото в тълкувателния акт разрешение обжалваното решение на Пловдивски окръжен съд е постановено в нарушение на закона. Страните са съсобственици на жилището при квоти: 7653,5/12 257 ид.ч. за В. Н. и 4603,5/12257 ид.ч. за М. Г.. Със съдебното решение за прекратяване на брака апартаментът, представляващ семейно жилище, е предоставен за ползване на съпругата М. Г.-Н., а съпругът В. Н. се е задължил да го напусне. Предаването на ключовете е удостоверено с двустранно подписан протокол от 03.04.2005г. Отправена е от В. Н. нотариална покана, с която претендира заплащане на обезщетение за пропуснати ползи от ползването на жилището, получена на 01.06.2005г. В отговор на тази покана М. Г.-Н. е възразила, че претендирания размер на обезщетението е висок и е изразила готовност да плаща по-нисък размер. Разпитаните свидетели установяват, че и двамата съсобственици не живеят в апартамента, а ползването е предоставено на сина на страните и неговото семейство. При тези обстоятелства са налице законовите представки за присъждане на обезщетение по чл. 31, ал.2 ЗС - на съсобственика М. Г.-Н. е предоставено ползването на жилището по силата на споразумение по чл. 99, ал.3 СК/отм./, одобрено от съда; другият съсобственик В. Н. е предал ключовете си е лишен от достъп до имота; М. Г.-Н. е предоставила безвъзмездно ползването на жилището на трето лице - син на страните. Това е една от изрично описаните в мотивите на тълкувателното решение хипотези, при които претенцията е основателна. Размерът на обезщетението следва да се определи въз основа на заключението на приетата от въззивния съд тройна техническа експертиза, според което пропуснатите ползи за исковия период, равняващи се на средната пазарна наемна цена за притежавания от касатора дял в съсобствеността - 7653,5/12 257 ид.ч./, възлизат на 7161лв. Обезщетението за забава по чл. 86 ЗЗД върху сумата 7161 лв. за исковия период възлиза на 3 082 лв. Тук следва да се разгледа предявеното от страна на ответницата възражение за погасяване по давност както на обезщетението по чл.31, ал.2 ЗС, така и на обезщетението за забава по чл. 86 ЗЗД. Възражението е частично основателно и за двете вземания. Приложимата погасителна давност относно обезщетението по чл. 31, ал.2 ЗС е общата петгодишната такава по чл. 110 ЗЗД, а не тригодишната по чл. 111 ЗЗД. Обезщетението се изчислява на база на пазарната наемна цена на имота, но не представлява задължение за наем или за периодично плащане по смисъла на чл. 111, б.”в” ГПК. Претенцията е предявена на 23.01.2013г. и включва период от 01.06.2005г. до предявяването. Погасителна давност е изтекла за периода преди 23.01.2008г. С оглед на това е дължимо обезщетение за периода от 23.01.2008г. до 23.01.2013г., което възлиза на 7726лв. за целия имот, а за притежавания от ищеца дял в съсобствеността е 4824 лв. Претенцията по чл. 86 ЗЗД за обезщетение за забава е предявена за същия период - от 01.06.2005г. до 23.01.2013г. Задължението се погасява с тригодишна давност съгласно чл. 111, б.”в” ЗЗД. С оглед на това претенцията е погасена за периода от 01.06.2005г. до 23.01.2010г. и е основателна за периода от 23.01.2010г. до 23.01.2013г., за който вземането възлиза на 304,17лв. спрямо обезщетението за целия имот, а за частта на ищеца е 190лв. В посочените размери, съответно за 4824лв. и за 190 лв. исковете следва да бъдат уважени, а до пълните предявени размери подлежат на отхвърляне. По изложените съображения следва да се отмени обжалваното решение в частта, с която са отхвърлени претенциите до посочените размери и да се постанови ново за уважаването им. Според уважената част на претенциите касаторът има право на направените разноски, които възлизат на 470 лв. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 800 от 25.04.2014г. по гр.д. № 2747/2013г. на Пловдивски окръжен съд в частта, с която са отхвърлени предявените от В. Г. Н. против М. И. Г. иск по чл. 31, ал.2 ЗС до размер на 4824 лв. и иск по чл. 86 ЗЗД до размер на 190 лв. и вместо това постановява: ОСЪЖДА М. И. Г., ЕГН [ЕГН], да заплати на В. Г. Н., ЕГН [ЕГН], на основание чл.31, ал.2 ЗС сумата 4824 /четири хиляди осемстотин двадесет и четири/лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на собствената му идеална част от апартамент в [населено място] на [улица], [жилищен адрес]/145 за периода от 23.01.2008г. до 23.01.2013г. и на основание чл. 86 ЗЗД сумата 190 /сто и деветдесет/ лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на обезщетението за ползване за периода от 23.01.2010г. до 23.01.2013г., както и сумата 470 лв. разноски по делото за всички инстанции според уважената част на исковете. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част, с която е отхвърлена претенцията по чл. 31, ал.2 ЗС до пълния предявен размер от 18 600лв. и за периода от 01.06.2005г. до 23.01.2008г., както и претенцията по чл. 86 ЗЗД до пълния предявен размер от 9 300лв. и за периода 01.06.2005г. до 23.01.2010г. ОСЪЖДА М. И. Г. да заплати по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер на 201лв. върху уважения размер на претенциите. ОСЪЖДА В. Г. Н. ЕГН [ЕГН] да заплати по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер на 915 лв. върху отхвърления размер на претенциите. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: