1 Р Е Ш Е Н И Е № 485 София, 27 октомври 2010 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на дванадесети октомври 2010 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вероника Имова ЧЛЕНОВЕ: Фиданка Пенева Павлина Панова при секретаря Л. Гаврилова и в присъствието на прокурора от ВКП Д. Генчев, като изслуша докладваното от съдия П. Панова наказателно дело № 486/2010 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производство пред ВКС е по реда на чл. 420 ал. 1, вр. чл. 422 ал. 1, т. 4 от НПК и е образувано по искане на Главния прокурор на Република България за възобновяване на ВНОХД № 9/2002 г. по описа на Окръжен съд – гр. Габрово, отмяна на постановеното по него решение № 72 от 09.04.2002 г. и връщане на делото за ново разглеждане. В искането се сочи, че с влязло в сила решение на Европейския съд за правата на човека /ЕСПЧ/, постановено по Делото „Ц. Ц. срещу България” /жалба № 2376/2003 г./, са установени нарушения на чл. 6 §1 и §3 б. „b” и „c”, както и нарушение на чл. 4 от Протокол № 7 към ЕКПЧ. Същите имат съществено значение за делото, по което Ц. е бил осъден, и са в интерес на осъденото лице. Съдържанието на решението на ЕСПЧ налага производството по делото да бъде възобновено на осн. чл. 422 ал.1 т.4 от НПК. В съдебно заседание пред ВКС прокурорът от ВКП поддържа искането за възобновяване по изложените в него съображения. Назначеният служебен защитник на осъдения Ц. пледира за основателност на искането на Главния прокурор, което счита, че се основава на правилни фактически констатации. Осъденият Ц. намира, че в предложението на Главния прокурор е допусната грешка, като се посочва, че е констатирано нарушение на правото му на защита пред ОС – Габрово. Съдът е приел, че такова нарушение е допуснал само ВКС. Поради това не счита, че делото след възобновяването му следва да се връща на ОС – Габрово, а следва да се реши от ВКС. Предвид констатираното нарушение на чл. 4 от Протокол № 7 върховният съд следва да отмени влязлата в сила присъда и да прекрати наказателното производство срещу него. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличието на основанията за възобновяване, намери следното: С присъда № 545, постановена по НОХД № 71/2000 г. на 14.11.2001 г. от Районен съд – гр. Габрово подс. Ц. И. Ц. е бил признат за виновен за това, че на 11.11.1999 г. в гр. Габрово причинил средна телесна повреда на Г. И. И. , за което на осн. чл. 129 ал.1 и чл. 54 от НК му е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца, като е бил определен общ режим за изтърпяването му. С присъда подс. Ц. е бил оправдан по обвинението по чл. 170 ал.2 пр.3 вр. ал.1 от НК. С решение № 72/09.04.2002 г., постановено по ВНОХД № 9/2002 г., Окръжен съд – гр. Габрово е потвърдил първоинстанционната присъда. С решение № 501 от 22.10.2002 г. Върховният касационен съд на Р България е оставил в сила въззивното решение. По повод жалба № 2376/2003г., подадена от осъдения Ц., е било образувано дело „Ц. Ц. срещу България”, по което ЕСПЧ е постановил решение, с което е приел, че няма нарушение на чл.6 §1 и §3 букви „b” и „с” от Конвенцията в производството пред Габровския окръжен съд / вж оригиналния текст на решението на английски език/; че има нарушение на чл. 6 §1 и § 3 буква „с” от Конвенцията, тъй като не е била предоставена безплатна служебна защита на жалбоподателя в производството пред Върховния касационен съд; че има нарушение на чл.4 от Протокол №7 на Конвенцията. Искането на Главния прокурор за възобновяване на делото, основаващо се на чл. 422 ал.1 т.4 от НПК, е основателно. С цитираното решение ЕСПЧ е приел, че като е отказал на подсъдимия Ц. да му осигури служебен защитник, Върховният касационен съд е допуснал нарушение на чл. 6 §1 и §3 буква „с” на ЕКПЧ. В мотивите си е изтъкнал, че съдът не е изследвал въпроса за невъзможността на подсъдимия да си ангажира сам защитник, а се е ограничил в мотивите за отказа си до общото изявление, че не са били налице предпоставките на чл. 70 от НПК /отм./ В същото време са съществували ясни индикации, че жалбоподателят не е разполагал с достатъчно средства да ангажира сам защитник, назначаван му е бил такъв пред окръжния съд, а интересите на правосъдието – тежестта на наложената му санкция, сложността на касационното производство, фактът, че сам е изготвил касационната си жалба, чиито доводи е следвало да се доразвият от квалифициран адвокат, са налагали осигуряването на такъв. В същото време е констатирано /вж §34-37 от решението/, че не е било допуснато нарушение на чл. 6 §1 и §3 букви „b” и „с” от ЕКПЧ в производството пред Габровския окръжен съд, тъй като на подсъдимия е бил назначен защитник, комуто е предоставено време за запознаване с делото, като нито той, нито подсъдимият са поискали отлагане на делото поради невъзможност да се подготвят по него. Няма данни подсъдимият да се е отказал от правото си да поиска отлагане на делото за осигуряване на повече време за подготовка на защитата му поради принуда. Защитникът му е изпълнил пълноценно задачата си да го защити, поради което не може да бъде отправен упрек към Окръжния съд, че е ограничил правото на Ц. да бъде адекватно защитен. Разпоредбата на чл.6 §3 буква “с” от Конвенцията поставя ползването на правото, което гарантира - "правото на безплатна правна помощ", в зависимост от две условия – 1) лицето, обвинено в извършването на престъпление да не разполага с достатъчно средства и 2) интересите на правосъдието да изискват предоставянето на безплатна правна помощ. Докато първото условие е установимо и доказуемо обикновено от заинтересуваната да получи безплатна правна помощ страна, то второто до голяма степен зависи от конкретните обстоятелства и трябва да бъде преценявано от компетентните национални органи, а тяхната преценка подлежи на контрол от органите на Конвенцията. Европейският съд приема, че факторите, които следва да се вземат под внимание при определяне "интересите на правосъдието" включват: сериозността на делото, важността на изхода му за обвиняемия, относителната сложност на фактите и на приложимото право. По делата „Бонър и Максуел срещу В.”, „Пакели” и „Грейнджър” ЕСПЧ е приемал, че за "интересите на правосъдието" трябва да се държи сметка на всеки един етап от съдопроизводството. При това те следва да се третират не толкова като интереси на съда или съдебната система, а като преимуществено интереси на обвиняемия. Друг е въпросът, че особено трудна е преценката, доколко твърдяното състояние на невъзможност да се заплати адвокатско възнаграждение е реално такова. Това ще рече, че винаги, когато обвиняем се позовава на това искане за осигуряване на защита органът ще следва да събере достатъчно доказателства, от които може да се направи извод за това обективно състояние: обвиняемият да е социално слаб и по-точно да не разполага със средства за заплащане на адвокат, като се отчита конкретната възможност на обвиняемия да заплати на защитник с налични доходи, спестявания в дадения момент, а не изобщо неговото имуществено състояние, включително и бъдещото такова, не се вземат предвид доходите на съпруга и роднините му, обвиняемият попълва декларация за имущественото си състояние; второ, да е направено изрично искане от обвиняемия да му бъде назначен безплатен защитник, трето, интересите на правосъдието трябва да изискват назначаването на безплатен защитник, като такива ще са налице, когато обвинението е за тежко престъпление, за което по закон се предвижда по- строго наказание, конкретното престъпление представлява фактическа сложност и за разкриване на обективната истина по делото са необходими професионални умения на адвокат – защитник, повдигнатото обвинение повдига принципни правни въпроси и др. Ето защо, когато отказва назначаването на защитник при направено искане за това на основание чл. 94 ал.1 т.9 от НПК / чл. 70 ал.1 т.7 от НПК отм./, съдът винаги трябва да изложи изрични мотиви защо намира, че не са налице предпоставките за осигуряване на служебен защитник. По този начин се дава възможност на подсъдимите да представят доказателства за своите искания за осигуряване на защитник или да вземат други мерки за организирането на своята защита. Допуснатото нарушение на правото на Ц. да получи защита от адвокат в производството пред ВКС би могло да бъде отстранено чрез осигуряването му на защитник и повторно разглеждане на касационната му жалба, ако то е единственото нарушение констатирано от ЕСПЧ. Налице е обаче признаване на нарушение и на друга разпоредба от ЕКПЧ - чл. 4 от Протокол №7, чието отстраняване не би могло да се извърши от касационната инстанция. По естеството си нарушението на тази разпоредба повдига въпроса за съотношението между административнонаказателната отговорност и наказателната такава, когато фактите относно осъщественото деяние покриват признаците на административно нарушение и на престъпление. ЕСПЧ е приел, че по своя характер нарушението, за което на жалбоподателят е било наложено административно наказание „глоба” от кмета на община Габрово /по чл. 2 ал.1 от Наредба № 3 за опазване на обществения ред на територията на Габровската община/, попада в обхвата на израза „наказателно производство”, употребен в чл. 4 от Протокол № 7, който има свое автономно значение в Конвенцията. Установил е, че фактите, за които на Ц. е наложено административно наказание, са същите, за които е бил признат за виновен в извършване на престъпление и наказан с „лишаване от свобода”. При това положение идентичността или сходството на фактите, за които Ц. е понесъл и административнонаказателна, и наказателна отговорност, определя обстоятелството, че той е „осъден” два пъти за едно и също нещо, т.е. нарушен е принципът „non bis in idem”. Правната квалификация на деянията и обществените отношения, които те са засегнали, не е определяща за определяне на обстоятелството дали се касае за двукратно „осъждане” за едно и също нещо. Водещо значение има съвкупността от факти и обстоятелства, за които лицето следва да носи отговорност. Като приема, че е допуснато нарушение на чл. 4 от Протокол №7 на ЕКПЧ, ЕСПЧ не решава въпроса каква следва да бъде съдбата на вътрешните национални производства, с които е допуснато това нарушение. Отстраняването на нарушението следва да се извърши по правилата на вътрешното национално законодателство на Р България. Традиционно в теорията и практиката /вж ТР № 85/1966 г. на ОСНК на ВС/ се приема, че при идентичност на фактическите състави, обусловили ангажирането на административнонаказателната и наказателната отговорност на определено лице, приоритет има реализацията на наказателната му отговорност. Посредством нея върху дееца се въздейства с най-интензивната форма на държавна принуда, каквато е наказанието. Принципът „non bis in idem” в това му проявление е залегнал последователно в няколко норми на ЗАНН. На първо място, чл. 33 ал.1 от ЗАНН забранява да се образува административнонаказателно производство със съставяне на акт за административно нарушение в случай, че за деянието вече е възбудено наказателно преследване от органите на прокуратурата. На второ място, чл. 33 ал.2 от ЗАНН задължава административнонаказващият орган във всички случаи щом установи, че деянието, за което е образувано административнонаказателното производство, съставлява престъпление, да прекрати производството и да изпрати материалите по преписката на съответния прокурор. На трето място, чл. 70 ал.1 б.Г от ЗАНН въвежда и възможност за иницииране на извънредния способ за контрол на влязлото в сила наказателно постановление, когато с влязла в сила присъда се установи, че деянието, за което е наложено административно наказание, съставлява престъпление. В настоящия казус материалите по делото не са давали основание на съдебните инстанции да направят извод за наличие на административнонаказателно производство срещу Ц., приключило с налагане на административно наказание. Видно от материалите на досъдебното и съдебно производства липсва каквато и да индиция за това – нито подсъдимият, нито защитниците му са направили такова възражение, нито административнонаказателната преписка или нейно копие са приложени към делото. Съдът обективно не е разполагал с информация за това, за да съблюдава принципа „non bis in idem”. Дори и да е бил наясно с влязлото в сила наказателно постановление срещу Ц., съдът не би могъл да предприеме действия нито по отмяната му, нито по прекратяване на наказателното производство. Наказателната отговорност има приоритет спрямо административнонаказателната / аргумент от чл. 70 б. Г от ЗАНН/. Затова, когато бъдат реализирани и двете, поради това, че административнонаказателната е изпреварила във времето наказателната, следва да се възобнови административнонаказателното производство и да се отмени постановеното по него наказателно постановление, като бъде прекратено самото производство. Предложението за възобновяване се прави от окръжния прокурор по силата на чл. 72 ал.1 от ЗАНН след влизане на присъдата в сила. В случая ВКС не може да постигне този правен ефект само чрез възобновяване на наказателното производство, като сам постанови съдебен акт, с който да отстрани нарушението на чл. 4 от Протокол № 7 на ЕКПЧ, констатирано от ЕСПЧ. Върховната инстанция няма правомощието да събира доказателства, за да извърши въз основа на тях преценката за „non bis in idem”. Не може да бъде уважена претенцията на осъдения Ц. за прекратяване на наказателното производство, тъй като законът /чл. 70 б. Г от ЗАНН/ отдава приоритет на наказателното пред административнонаказателното производство, като на възобновяване и прекратяване подлежи последното. Предвид липсата на доказателства по делото за наличието на административнонаказателно производство спрямо Ц. Ц., както и за наложеното му наказание по това производство, следва да се възобнови наказателното производство по делото и то да се върне на въззивния съд. Той следва да изиска доказателства от административнонаказващият орган и отново да се произнесе по въззивната жалба на подсъдимия. Едва след влизането на присъдата в сила окръжният прокурор на гр. Габрово следва да изготви предложение за възобновяване и прекратяване на административнонаказателното производство срещу Ц. Ц.. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че са налице сочените основания за възобновяване на наказателното дело, поради което искането за това следва да уважено – производството да бъде възобновено, въззивното решение да бъде отменено и делото бъде върнато за ново разглеждане от въззивния съд. Той следва да събере необходимите доказателства и отново да се произнесе по въззивната жалба на подсъдимия. С оглед изложеното, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение на основание чл. 425 ал.1 т.1 от НПК Р Е Ш И: ВЪЗОБНОВЯВА наказателното производство по ВНОХД № 9/2002 г. по описа на Окръжен съд – гр. Габрово, като ОТМЕНЯ постановеното по него решение № 72 от 09.04.2002 г. ВРЪЩА делото на Габровския окръжен съд за ново разглеждане от стадия на допускане на доказателства. Решението не подлежи на обжалване. Копие от решението да се изпрати на подс. Ц. И. Ц. в затвора – Ловеч. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.