ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 415
София, 05.07.2022 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо търговско отделение, в състав:
Председател: Елеонора Чаначева
Членове: Росица Божилова
Васил Христакиев
разгледа в закрито заседание докладваното от съдията Христакиев т. д. № 29 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответниците П. Д. и М. Д. срещу въззивно решение на Пловдивски апелативен съд.
Ищецът „Банка ДСК“ ЕАД оспорва жалбата.
По допускане на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.
Предварително следва да се отбележи, че искането за спиране на производството на основание чл. 631 ГПК е неоснователно, доколкото към настоящия момент посочените от жалбоподателите производства по д. № С-745/19 и д. № С-269/19 на СЕС са приключени.
С обжалваното решение въззивният съд, след частична отмяна на първоинстанционното решение, частично е уважил предявените по реда на чл. 422 ГПК искове по чл. 430, ал. 1 ТЗ и чл. 92 ЗЗД за установяване на вземания за главница, договорни лихви и такси, както и неустойка (наказателна лихва) по сключен между страните договор за банков кредит.
За да намери исковете за основателни в уважения размер, съдът е приел, че поради неизпълнение от страна на ответниците вземанията по кредита са били обявени от банката за предсрочно изискуеми в цялост с изявления, връчени на ответниците на 23.03.2016 г. и 29.03.2016 г. Въз основа на заключението на назначената счетоводна експертиза е определил размера на вземанията съобразно формираните правни изводи от значение в тази насока, произтичащи от приетата нищожност поради неравноправност на основание чл. 143, т. 10 ЗЗП на съдържащата се в договора и общите условия уговорка за променлив размер на лихвения процент.
По-конкретно, въззивният съд е приел, че в чл. 7 от договора е уговорено кредитополучателите да заплащат лихва в размер на прилагания от банката за този вид кредити базов лихвен процент (БЛП), увеличен с надбавка – преференциална от 1,4 % за първите три години от срока на договора и стандартна от 4,1 % за останалия период, с възможност за намаляване на последната с отстъпка до 0,5 % при определени условия (прилаганата от банката програма „Уют“). Съгласно чл. 25.3 от приложимите общи условия банката има право едностранно да променя БЛП и таксите, при наличие на предвидените в този текст условия. Приел е от правна страна, че макар и предвидените в общите условия предпоставки за изменение на БЛП да имат обективен характер независимо от волята на банката, то не е уговорена, нито в договора, нито в общите условия, конкретна методика (алгоритъм) за определяне на съотношението между тези обективни фактори и съответното изменение на БЛП. Липсата на такъв алгоритъм дава възможност на банката, дори и при наличие на предвидените обективни изменения на пазарните условия, произволно да определя конкретния размер на изменения БЛП, оттук и на приложимия към договора лихвен процент. С тези съображения и предвид липсата на доказателства за индивидуално уговаряне съдът е мотивирал извода си за неравноправност на клаузите по чл. 7 от договора във връзка с чл. 25.3 от общите условия.
Приел е по-нататък, че при нищожност на уговорките относно измененията на лихвения процент процесният договор може да бъде изпълняван съобразно първоначално уговорените размери на лихвения процент в размер на 5,59 % за първите три години и 7,79 % след това, според които и на база експертното заключение и при съобразяване на извършените плащания е определил и размера на спорните задължения.
Допускане на касационно обжалване се обосновава на първо място с недопустимост на въззивното решение, във връзка с което е формулиран и въпросът “Допустимо ли е въззивно решение, което е постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК?“. Поддържа се, че въззивният съд е следвало, но неправилно е отказал да спре производството с оглед висящите пред Съда на ЕС дела по преюдициални запитвания (С-745/19 и С-269/19).
Не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК.
По въпроса за недопустимостта на въззивното решение във връзка с чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е формирана задължителна практика с ТР № 1/2017 на ВКС-ОСГТК, т. 1, съгласно която въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е недопустимо. В мотивите на тълкувателното решение е разяснено, вкл. с позоваване на последователната практика по ТР № 8/13, ТР № 2/14 и ТР № 7/14 на ВКС-ОСГТК, че основанието по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е налице, когато е висящ процес относно друг спор, по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по обусловеното производство. Обусловеността между двата спора се основава на връзката между субективните права, задължения и правопораждащите ги факти като съдържание на конкретните правоотношения. С оглед на това връзката между делата, която има предвид чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, безспорно установена, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценките на съда по двете дела.
Изложеното сочи, че съобразно установената задължителна практика основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, чието несъобразяване може да доведе до недопустимост на въззивното решение, е налице, когато обуславящият процес има за предмет конкретно правоотношение от значение за правоотношението, предмет на обусловения процес. Не е налице такава връзка на обусловеност в хипотезата на висящо пред СЕС производство по преюдициално запитване, доколкото последното няма за предмет конкретно правоотношение, а общо тълкуване на разпоредба от правото на ЕС или тълкуване/валидност на акт на орган на ЕС. В тези случаи спирането на националното производство, за което преюдициалното запитване е от значение, се основава на специалната норма на чл. 631, ал. 2 ГПК. Следва да се отбележи, че именно с оглед предмета си (установяване на действителния смисъл на разпоредба от правото на ЕС или на акт на ЕС) преюдициалните запитвания са от значение за правилното приложение на закона от националния съд при решаване на висящия пред него спор, оттук за правилността на решението му.
Също от горецитираната задължителна практика се извежда и допълнителен аргумент, че несъобразяването с наличието на висящо производство по преюдициално запитване няма за последица недопустимост на решението, а евентуално – неправилност в случай, че постановеният резултат се окаже в противоречие с тълкувателния акт на СЕС. В мотивите към т. 1 на ТР № 1/17 недопустимостта е обоснована и със съображението, че зачитането на решението или присъдата по обуславящото дело представлява съобразяване на нови права, факти и обстоятелства, което може да стане само пред съд, чиято основна дейност е решаваща, а не проверяваща, поради което зачитането на съдебния акт по преюдициалния спор не може да бъде сторено от ВКС в рамките на касационното производство, предвид общата недопустимост в това производство да се събират нови доказателства и да се съобразяват нови факти. Именно доколкото производството по преюдициално запитване няма за предмет конкретни факти или права, решението по него, като акт на задължително тълкуване по правен въпрос, може да бъде съобразено и от касационната инстанция, като на спиране подлежи и касационното производство (арг. чл. 631 ГПК).
С оглед изложеното не се установява вероятна недопустимост на въззивното решение, поради което основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК не е налице.
Независимо от горното, дори и да се възприеме становището, че и висящите пред СЕС производства по преюдициални запитвания могат да имат за последица недопустимост на въззивното решение, следва да се посочи, че във връзка с д. № С-745/19 недопустимост не може да бъде обоснована като основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, доколкото след постановяване на въззивното решение производството по това дело е прекратено с определение от 22.10.2020 г.
Недопустимост не се обосновава и във връзка с д. № С-269/19 по следните съображения.
Производството по това преюдициално запитване е приключило с решение от 25.11.2020 г.
Съгласно даденото от СЕС задължително тълкуване „Член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че след констатирането на неравноправния характер на клаузите, установяващи механизма за определяне на променливия лихвен процент в договор за кредит като разглеждания в главното производство, и когато този договор не може да се изпълнява след премахването на съответните неравноправни клаузи, обявяването на посочения договор за недействителен би имало особено неблагоприятни последици за потребителя и не съществува никаква диспозитивна разпоредба от националното право, националният съд трябва, като вземе предвид цялото вътрешно право, да вземе всички необходими мерки, за да защити потребителя от особено неблагоприятните последици, които би могло да породи обявяването на посочения договор за недействителен. При обстоятелства като разглежданите в главното производство няма никаква пречка по-конкретно националният съд да прикани страните да водят преговори за определянето на условията за изчисляване на лихвения процент, стига да определи рамката за тези преговори и те да имат за цел установяването на действително равновесие между правата и задълженията на съдоговорителите, при което се взема по-специално предвид целта за защита на потребителя, залегнала в основата на Директива 93/13.“
Съгласно цитирания диспозитив даденото тълкуване се отнася до хипотезата, когато 1) договорът не може да се изпълнява след премахването на съответните неравноправни клаузи, 2) обявяването на посочения договор за недействителен би имало особено неблагоприятни последици за потребителя и 3) не съществува никаква диспозитивна разпоредба от националното право, която да замести неравноправната клауза.
В разглеждания случай въззивният съд е обосновал извод, че нищожността на неравноправните клаузи относно измененията на лихвения процент, не се отразява на възможността за изпълнение на договора, доколкото в отношенията между страните остава да действа първоначалната уговорка, с която са определени точни размери на лихвения процент. Следователно възприетото от въззивния съд становище не влиза в противоречие със задължителното тълкуване, отнасящо се до различна хипотеза на непълнота на договора, настъпила като резултат от установяването на неравноправността на договорната клауза.
Като основание по чл. 280, ал. 1, т. 2, евентуално т. 3 ГПК се поставят въпросите, предмет на запитванията по двете преюдициални производства.
Във връзка с тези въпроси обаче основание за допускане на касационно обжалване не се установява поради отсъствие на специалната предпоставка съответният въпрос да е решен в противоречие с актове на СЕС. Такова противоречие не е налице – предвид липсата на съответно произнасяне по д. № С-745/19 и предвид липсата на противоречие на изводите на въззивния съд със задължителното тълкуване по д. № С-269/19 съгласно изложените по-горе съображения.
Не е налице и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.
В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставените въпроси да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се поддържа и липса на практика на касационната инстанция (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), нито се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, освен бланкетното възпроизвеждане на текста на разпоредбата, че въпросите имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, което е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване.
Въведени са и основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК във връзка с въпросите:
1) равноправна ли е разпоредба, която противоречи на чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ и чл. 147 ЗЗП (поставен във връзка с уговорката по чл. 7 от договора с твърдението, че въззивният съд е приел, че тази уговорка е равноправна);
2) трябва ли съдът да тълкува разпоредбите по начин, който е благоприятен за потребителя, обоснован с довода, че възприетото от съда становище за приложимост на първоначално уговорения фиксиран лихвен процент е неблагоприятно за потребителя, лишавайки го от възможността да се възползва от намаляването на пазарните индекси;
3) липсата на методология за определяне на годишен лихвен процент (базов лихвен процент) основание ли е договор за ипотечен кредит, сключен преди 23.07.2014 г., да бъде прогласен за нищожен, с довода, че въпросът има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото и изложение на правилното според жалбоподателите тълкуване, което следва да бъде възприето;
4) тълкуването, че през целия срок на договора ще се прилага първоначално договореният лихвен процент, тъй като не са заложени ясни критерии как да се променя ГЛП, но същевременно е ясно, че страните са договорили променлив годишен лихвен процент, явява ли се подмяна/допълване на волята на страните;
5) трябва ли съдът да се произнесе по всички аргументи (с довода, че липсва произнасяне по твърденията за нищожност на договора поради липса на методология и на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД.
Първият въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото с дадената от жалбоподателите формулировка същият не съответства на извода на въззивния съд за неравноправност на клаузата по чл. 7 от договора в частта относно предвидената възможност за едностранно изменение на лихвата
По втория въпрос също не се обосновава наличието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото въпросът се основава единствено на разбирането на жалбоподателите, че фиксираният размер на лихвата е икономически неблагоприятен за тях с оглед евентуални промени в икономическото положение.
Третият въпрос също не отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не е обусловил правните изводи на въззивния съд. Този въпрос, заедно с дадената от жалбоподателите аргументация, извлечена от разпоредби на неприложими към процесния договор закони, влезли в сила след сключването му, не е обсъждан от въззивния съд, поради което не може да обоснове основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Освен това не е налице и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото, извън бланкетното твърдение за значение на въпроса за точното прилагане на закона и развитието на правото и становището на жалбоподателите относно отговора на този въпрос, не са изложени конкретни аргументи за обосноваване на това значение съгласно посоченото по-горе съдържание на това основание съгласно т. 4 от ТР № 1/2009.
Четвъртият въпрос също не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото изводът на съда, че при нищожност на клаузите за едностранно изменение кредитополучателят остава да дължи за целия срок на договора лихва в предварително определения точен размер нито се основава на тълкуване на договора, нито допълва същия, а е приложение на недвусмислената уговорка, съдържаща се в самия договор, че лихвата се дължи в посочения точен размер.
Този извод на въззивния съд е в съответствие и с формираната практика (т. д. № 2481/2017 г. на ВКС, II т. о.), съгласно която при нищожност на основание чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143 ЗЗП на уговорка в договор за банков кредит, според която банката-кредитор има право едностранно да променя лихвата по кредита в частта относно базовия компонент, не обуславя нищожност и на уговорката за заплащане на договорна лихва, в размер, формиран като сбор от базов процент с точно определен към датата на подписване на договора размер и договорна надбавка. Поради това частичната нищожност не освобождава кредитополучателя от задължението за заплащане на лихва в първоначално уговорения при сключване на договора размер, а само от обвързаност от последващите изменения на размера на лихвата, едностранно извършени от банката въз основа на неравноправните клаузи.
По петия въпрос не се обосновава нито общата, нито специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Въпросът не съответства на изложените от въззивния съд мотиви, където значението на нищожността на установените неравноправни клаузи за действителността на целия договор, като е прието, че договорът може да бъде изпълняван и без неравноправната клауза за едностранно изменение на възнаградителните лихви.
По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК и с оглед направеното искане жалбоподателите следва да заплатят на ищеца юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.
С тези мотиви съдът
ОПРЕДЕЛИ:
Не допуска касационно обжалване на решение № 182/29.06.2020 г. по т. д. № 534/2019 г. по описа на Пловдивски апелативен съд.
Осъжда П. Д. Д., ЕГН [ЕГН], М. Д. Д., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], да заплатят на „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], на основание чл. 78, ал. 1 вр. ал. 8 ГПК юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: