2 Р Е Ш Е Н И Е № 97 София, 10 юли 2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на 08 февруари, двехиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА КОСТОВА ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА ПЛАМЕН ПЕТКОВ при участието на секретаря Даниела Околийска и в присъствието на прокурора Димитър Генчев изслуша докладваното от съдия Пламен Петков наказателно дело № 203 / 2012 год. Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия М. Й. М., депозирана чрез защитник, срещу решение на Военно-апелативния съд № 67 от 20. 12. 2011 год., постановено по ВНОХД № 67 / 2011 год. по описа на същия съд, с което е потвърдена първоинстанционна присъда № 136 от 29. 09. 2011 год., постановена по НОХД № 174 / 2011 год. по описа на Пловдивски военен съд. С жалбата се релевират основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от НПК. Изтъква се, че не е отговорено на всички възражения на защитата, че неправилно инкриминираните документи са преценени като такива с невярно съдържание, че невярно са интерпретирани нормативните изисквания, касаещи местонахождението на притежаваното от дееца собствено жилище /в населеното място, където служи, или в района на гарнизона/, че доколкото жалбоподателят не е притежавал имот в населеното място по месторабота, то и декларираното от него е с вярно съдържание, че не е установено кои населени места попадат в съответния гарнизон, че не са приложени молбите-декларации, предмет на обвинението, че не са налице доказателства за субективната страна на документната измама, че е процесуално неиздържан изводът, че през инкриминирания период подсъдимият не е живял в наетото жилище, че въззивният акт е изготвен в противоречие с чл. 339 от НПК, че са нарушени правилата за анализ и оценка на доказателствата, че наложеното наказание е явно несправедливо. С жалбата се иска да бъде отменено обжалваното решение и жалбоподателят да бъде оправдан, алтернативно, делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция. В съдебно заседание пред настоящата инстанция подсъдимият не се явява и не се представлява. Гражданския ищец – В.Ф. 28000-Г. И., също не се представлява в съдебно заседание. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата. Като съобрази депозираната жалба и доводите изложени в нея и след проверка на делото, Върховният касационен съд, I-во наказателно отделение, достигна до следните изводи: С присъда № 136 от 29. 09. 2011 год., постановена по НОХД № 174 / 2011 год. по описа на Пловдивски военен съд, подс. М. бил признат за виновен в това, че в периода от месец януари 2004 год. до месец октомври 2009 год., в [населено място], П., при условията на продължавано престъпление, чрез използване на документи с невярно съдържание, е получил без правно основание чуждо движимо имущество - компенсационни суми /пари/, възлизащи на 7 605 лв., с намерение да ги присвои, с оглед на което и на основание чл. 212, ал. 1, алт. 1 във вр. с чл. 26, ал. 1 във вр. с чл. 2, ал. 2 и чл. 54 НК, бил осъден на две години и шест месеца „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 от НК, за срок от три години, както и е осъден да заплати на пострадалото ЮЛ обезщетение за имуществени вреди, в размер на 7 605 лв., ведно със законните последици. По жалба на защитника на подсъдимия било инициирано въззивно производство, като с атакуваното решение на Военно-апелативния съд № 67 от 20. 12. 2011 год., постановено по ВНОХД № 67 / 2011 год. по описа на същия съд, първоинстанционната присъда, била потвърдена изцяло. Върховният касационен съд, не намира да е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Анализът на доказателствените източници съответства на изискванията по чл. 14 от НПК и правилата на формалната логика, тоест, липсва порок във вътрешното убеждение по релевантните факти. Изводът, че събраните доказателства подкрепят обвинителната теза, почива на верен прочит на доказателствената съвкупност. Правилно са интерпретирани понятията „населено място” и „гарнизон”, дефинирани, съответно в Закона за административно-териториалното устройство на Република България и Устава за войсковата служба на въоръжените сили на Република България. Верни са изводите, че подсъдимият не е имал правото да получи процесните компенсационни суми, тъй като е притежавал собствен недвижим имот в [населено място]. В тази насока е уредбата на Наредба за отдаване под наем и за разпореждане с имоти от ведомствения жилищен фонд на МО и за изплащане на компенсационни суми /ДВ, бр. 15/97 год., отм. ДВ, бр. 16/2008 год./ и Наредбата с аналогично заглавие /ДВ, бр. 16/08 год./. Вярно е, че Наредба /ДВ, бр. 15/97 год./ е предвиждала като отрицателна предпоставка за получаване на компенсационни суми наличието на собствено жилище в населеното място по месторабота /чл. 3, ал. 1/. Тази разпоредба обаче, правилно е изтълкувана във връзка с чл. 6, т. 3 от същия нормативен акт, че получаването на компенсационни суми се прекратява, когато военнослужещият придобие собствено жилище в гарнизона, в който служи. Следователно, още към началния момент на продължаваното престъпление по чл. 212, ал. 1 от НК, е действала забраната за получаване на компенсационни суми при наличие на собствен недвижим имот в съответния гарнизон, а инкриминираният случай е такъв /деецът е притежавал жилище в [населено място], включен в Пловдивския гарнизон/. Обстоятелството кои населени места попадат в Пловдивския гарнизон е изяснено чрез приложеното по делото писмено доказателство - Разпореждане на Началника на Пловдивския гарнизон. С Наредбата за изплащане на компенсационни суми /ДВ, бр. 16/08 год./ е въведено изискване за деклариране на имотното състояние на лицето, включващо данни за наличието на собствено жилище, жилищностроителен парцел, право на строеж, вещно право на ползване /Приложение № 1 към чл. 9, ал. 1/. Предвид обстоятелството, че подсъдимият е придобил недвижим имот в [населено място] през 2003 год., когато е действало ограничителното условие за притежание на жилище в района на гарнизона, то по отношение на него е съществувала пречка за получаване на компенсационни суми. Верен е изводът, че е налице невярно документиране, въз основа на което е получено без правно основание чуждо движимо имущество. При положение, че невярното деклариране се отнася до притежаването на собствено жилище, явяващо се пречка за получаване на компенсационни суми, за съставомерността на деянието е без значение дали деецът е живял в наетия имот, тоест, това обстоятелство се явява ирелевантно за наказателната му отговорност. Вярно са интерпретирани събраните писмени, гласни и веществени доказателства, сред които и процесните молби-декларации /неоснователно се твърди, че такива не са приложени по делото/. Обжалваният въззивен акт е изготвен в съответствие с изискванията на чл. 339 от НПК. В него е даден отговор на наведените от защитата възражения срещу правилността на първоинстанционната присъда, поради което доводите в тази насока не могат да бъдат споделени. Вярно е интерпретирана субективната страна на деянието /обсъдени са обясненията на подсъдимия и показанията на св. Тупурова и правилно е прието, че не се установява да е вярна изложената от подсъдимия версия, че е бил посъветван от посочената свидетелка да не декларира притежавания недвижим имот/. Липсата на допуснато съществено процесуално нарушение изключва възможността за отмяна на обжалвания акт и връщане на делото за ново разглеждане във въззивната инстанция, поради и което искането в тази насока не може да бъде уважено. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. При правилно установените факти е приложен законът, който е следвало да бъде приложен. Деянието е съставомерно по чл. 212, ал. 1 от НК и такава е възприетата правна квалификация. Не може да бъде удовлетворено искането на жалбоподателя да бъде оправдан, тъй като не е налице хипотезата на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК. Липсва и явна несправедливост на наложеното наказание. То е съобразено с релевантните за наказателната отговорност обстоятелства и с целите по чл. 36 от НК. Отчетена е високата степен на обществена опасност на деянието, наред с ниската степен на обществена опасност на дееца, а наказанието е наложено при превес на смекчаващите обстоятелства, близко до минималния размер за съответната правна квалификация. Липсват обстоятелства, които да не са отчетени от въззивната инстанция, които биха могли да обусловят намаляване на наказанието, респективно, не е налице хипотезата на чл. 55 от НК. Ето защо, не са налице основания за смекчаване на наказателноправното положение на жалбоподателя. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, първо наказателно отделение, намира постановеното решение за правилно и законосъобразно, а подадената касационна жалба, за неоснователна. Воден от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, I-во наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 67 от 20. 12. 2011 год., постановено по ВНОХД № 67 / 2011 год., по описа на Военно-апелативния съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.