О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 304 София, 18.04.2022 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети януари, две хиляди двадесет и втора година в състав: Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ Членове: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 3006/2021 г. Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. М. Х., подадена от пълномощника му адвокат М. Н., срещу решение №260050 от 31.03.2021 г. по в. т. дело №75/2021 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение №260309 от 23.10.2020 г. по т.д.№1349/2019 г. на Варненския окръжен съд. С първоинстанционното решение е признато за установено, че Е. М. Х. дължи на „Уникредит Булбанк” АД сумите: 41514.38 лв. – главница; 979.82 лв. - лихви, от която сумата 502.54 лв.– договорна/възнаградителна лихва за периода 21.05.2018 г. - 25.07.2018 г., на осн. чл. 4.1; сумата 4.05 лв., обезщетение за забава за просрочена лихва, за периода 21.05.2018 г. – 17.01.2019 г., на осн. чл. 5.7; сумата 473.23 лв., обезщетение за забава за просрочена главница за периода 21.01.2018 г. – 17.01.2019 г., на осн. чл. 5.7, всички дължими по договор за ипотечен кредит № 302/2160/43326473/27.09.2016 г., на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 430 и сл. ТЗ, за които суми е издадена заповед по реда на чл. 417 ГПК, по ч.гр.д. № 769/2019 г. на Варненския районен съд. Ответникът по касационната жалба – „Уникредит Булбанк” АД, чрез адвокат Д. Ц., оспорва касационната жалба. Въззивният съд е приел, че по договора между страните по делото кредитополучателят е усвоил пълната отпусната сума в размер на 42400 лв. Видно от уговорката в чл.17 от договора за кредит, вр. чл.29 от общите условия, предсрочната изискуемост може да се обяви от банката при пълно или частично неплащане на всяка една, която и да е вноска по кредит. Тази уговорка съответства както на разпоредбата на чл.60, ал.2 от Закона за кредитните институции, където е предвидено, че банката може да обяви кредита за предсрочно изискуем при неплащане дори и само на една вноска, така и на нормата на чл.432 ТЗ, според която, в договора страните могат да уговорят случаите, в които банката може да иска предсрочно връщане на сумата по кредита. При договорите за банков кредит, законът не разграничава неизпълнението от страна на кредитополучателя на съществено или несъществено с оглед интереса на кредитора, а допуска в отклонение от общото правило, установено в чл.87, ал.4 ЗЗД, да се определят конкретните условия, при наличие на които може да се обяви предсрочна изискуемост на кредита. От приетата по делото счетоводна експертиза се установява, че към датата на твърдяната предсрочна изискуемост - 25.07.2018 год., неизпълнението от страна на кредитополучателя се изразява в неплащането в срок на част от пет вноски и наличие на две изцяло неплатени вноски за периода 21.01.2018 г. - 21.07.2018 г. Предвид установеното забавено изпълнение на пет вноски и пълното неизпълнение на две вноски е прието, че към 25.07.2018 г. са били налице обективните предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, съгласно уговорките на чл. 17.1. от договора за кредит. Извършените в хода на принудителното изпълнение плащания не следва да бъдат съобразени при определяне размера на дълга, тъй като предмет на делото е установяване съществуването на вземането по издадената заповед за незабавно изпълнение, като в този смисъл са и разясненията, дадени в ТР № 4/2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК. След анализ на доказателствата по делото и доводите на страните е направен извод, искът е основателен. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба са поставени следните въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи на страните и да аргументира защо възприема едни факти за доказани и игнорира други, което в постановеното решение не е направил. Твърди се противоречие по въпроса с практиката на ВКС, обективирана в: ТР № 1/2001 г. на ОСГК, решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. дело № 761/2010 г. на ІV г.о., решение № 298 от 28.04.2010 г. по гр. дело № 2998/2007 г. на ІV г.о., решение № 94 от 13.09.2016 г. по т. дело № 3768/2014 г. на ІІ т.о., определение № 326 от 12.03.2012 г. по гр. дело № 226/2012 г. на ІV г.о., решение № 101 от 03.06.2015 г. по т. д. № 1740/2014 г. на І т.о. 2. При наличие на условията по чл. 432 ТЗ за предсрочно връщане на сумите по банковия кредит, кога банката следва да уведоми заемателите – преди, по време или след образуване на изпълнителното производство. Твърди се противоречие по въпроса с практиката на ВКС, обективирана в: ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК и решение № 161 от 08.02.2016 г. по т.д. № 1153/2014 г. на ІІ т.о. 3. За да бъде установен по безспорен начин въпросът дали е бил уведомен длъжникът преди подаване на заявлението за образуване на заповедното производство, при наличието на събраните по делото доказателства, решаващият съд длъжен ли е да даде указания или да назначи служебно експерти, които да образуват „групи“ с противоположни мнения така, както изисква разпоредбата на чл. 203 ГПК и след това да посочи чие мнение поддържа. Твърди се противоречие с ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК. 4. Намира ли приложение в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК по отношение на вноските с настъпил падеж по кредита след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и към момента на приключване на съдебното производство в исковия процес. Твърди се противоречие с т. 9 от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК. 5. Изискуемо ли е по смисъла на и в хипотезата на иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката - кредитор по реда на чл. 418, вр. чл. 417, т. 2 ГПК и чл. 60, ал. 2 ЗКИ, като в хода на делото е установено, че кредитополучателят е внасял суми след тази дата. Твърди се противоречие с т. 9 от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК. 6. Допустимо ли е предявеният иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж до приключване на устните състезания в първоинстанционното или въззивното производство, ако в хода на делото е установено, че кредитополучателят е внасял суми. Твърди се противоречие по въпроса с практиката на ВКС, обективирана в: т. 1 от ТР № 8/2017 от 02.04.2019 г. по тълк. дело № 8/2017 г. на ОСГТК. 7. Неправилно ли е това валидно и допустимо решение, което противоречи на действителното правно положение. В изложението са наведени и оплаквания /без да е формулиран конкретен правен въпрос/ относно правилността на въззивното решение, с оглед на които се твърди противоречие с практиката на ВКС /т. 18 от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК и т. 1 от ТР № 3 от 27.03.2019 г. по тълк. дело № 3/2017 г. на ОСГТК/, както и противоречие със задължителна практика на Съда на ЕС – решение на СЕС от 14.03.2013 г. по дело С-415/11 (Catalunyacaixa) и решение от 26.01.2017 г. по дело С-421/14 (Banco Primus SA), в които се въвеждали четири задължения за националните съдилища при преценката им дали даден кредит е обявен за предсрочно изискуем законосъобразно, независимо от свободата на договаряне на клаузи за предсрочна изискуемост в договора за кредит според съответното национално законодателство. Изложени са твърдения, че въпреки съществуващите задължения съгласно посочените решения на СЕС, нито първоинстанционният, нито въззивният съд не обосновават защо приемат, че е настъпила предсрочна изискуемост на кредита, свързана с неизпълнение на договорни задължения за заплащане на дължимите по договора суми. Поставен е и следният въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: Съдът задължен ли е служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13 Е. на Съвета от 05.04.1993 г. и по този начин да компенсира неравноправността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика или това може да стане само след направено възражение. Сочи се липса на съдебна практика по въпроса. Твърди се, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно – предпоставка за допускане до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на решение №260050 от 31.03.2021 г. по в. т. дело №75/2021 г. на Варненския апелативен съд. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. След измененията на ГПК с бр. 86 от 2017 г. на ДВ, касационно обжалване може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вероятната нищожност или недопустимост на решението или очевидната му неправилност. Всички поставени в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, въпроси са относими, но са разрешени в съответствие с посочената от касатора задължителна съдебна практика. Предсрочната изискуемост е институт на материалното, а не на процесуалното право, поради което даденото принципно разрешение в решаващите мотиви на т.18 от Тълкувателно решение № 4/ 201 Зг. от 18.06.2014г. по тълк.д. № 4/ 201 Зг. на ОСГТК на ВКС намира приложение при договорена „автоматична предсрочна изискуемост" по договор за банков кредит, независимо, дали кредиторът осъществява защита на правата си по реда на заповедното производство, което при възражение се съпътства с установителен иск по реда на чл.422 ГПК, или защитата е чрез предявяване на осъдителен иск срещу длъжника по договор за кредит. Според тълкувателното решение, обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл.60, ал.2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването и. Постигнатата в договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие, ако банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника -кредитополучател. Доколкото при предсрочната изискуемост длъжникът губи преимуществото на срока, настъпването и представлява краен срок за издължаване на кредита. По отношение на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е налице формулиран конкретен правен въпрос. Непосочването на такъв въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В конкретния случай правен въпрос изобщо не е формулиран, поради което не следва да се допуска касационно обжалване. В случая съдържанието на изложението по отношение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не отговаря на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като твърдяната хипотеза е спомената в изложението в контекста на наведени оплаквания относно правилността на въззивното решение по отношение преценката на въззивния съд относно настъпилата предсрочна изискуемост на кредита, свързана с неизпълнение на договорни задължения за заплащане на дължимите по договора суми, а не е формулиран правен въпрос. При липса на конкретен правен въпрос, представляващ общата предпоставка за достъп до касационно обжалване, не следва да бъдат разглеждани и специфичните такива, а именно – твърдяното противоречие на въззивното решение със сочените решения на СЕС. Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Деловодни разноски не следва да се присъждат на ответника по касационната жалба, защото такива не са поискани. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о. О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №260050 от 31.03.2021 г. по в. т. дело №75/2021 г. на Варненския апелативен съд. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.