Р Е Ш Е Н И Е № 431 София, 25 октомври 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети септември две хиляди и тринадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА БЛАГА ИВАНОВА при секретар: Даниела Околийска и в присъствието на прокурора Мадлена Велинова изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова н. дело № 1118/2013 година Производството по делото е по реда на чл. 424, ал.1 от НПК по искане на осъдения Т. М. Р. за възобновяване на производството по ВНОХД № 27/2013 г. по описа на Окръжен съд – гр. Велико Търново и отмяна на постановеното по него решение № 89/19.04.2013 г. В искането за възобновяване се изтъркват доводи за допуснати процесуални нарушения и за несправедливост на наложеното наказание, а отправената претенция е за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. В съдебното заседание осъденият Р. и неговият процесуален представител, назначен при условията на чл. 94, ал.3 от НПК, поддържат искането за възобновяване по съображенията, изложени в него. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на искането за възобновяване. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди данните по делото и извърши проверка по изложените в искането оплаквания, за да се произнесе, взе предвид следното : С първоинстанционната присъда № 850/20.11.2012г., постановена по НОХД № 1412/2011 г. от Районен съд – гр. Горна Оряховица, подсъдимият Т. М. Р. е бил признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл. 196, ал.1, т. 2 във вр. с чл. 195, ал.1, т. 4 във вр. с чл. 29 от НК, във вр. с чл. 18, ал.1 от НК и на основание чл. 58, б. „а” във вр. с чл. 55, ал.1, т. 1 от НК му е наложено наказание една година и шест месеца лишаване от свобода. С въззивното решение, постановено по жалба на Р., присъдата е потвърдена. Подсъдимият Р. оспорва осъждането си, като счита, че обвинителната теза е останала недоказана; превратност на доказателствения анализ; неоснователно игнориране на част от свидетелските показания; съществуващо противоречие между показанията на свидетеля Г. и тези на полицейските служители. Искането на осъденото лице, с което се претендира отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане, е основателно. Въззивното производство е било образувано по жалба на подсъдимия Р., с която се е поддържало оплакване, че с присъдата си първата инстанция е направила необоснован извод относно авторството на деянието. Окръжният съд е отхвърлил това възражение като неоснователно, споделяйки изводите, направени от първостепенния съд, че авторството на деянието се установява от показанията на свидетелите И. и Н.. Отхвърлил е също и възражението на защитата, че между показанията на вече споменатите свидетели и тези, депозирани от свидетеля Г., съществуват противоречия при съображението, че „..свидетеля Г., видно от съдебния протокол, заявява, че на жп линията имало пет, шест или седем човека. Сигурен е, че е имало жена и млади момчета, но никъде в показанията си не твърди, че е нямало по-възрастен човек..”. Касационната проверка констатира, че дейността на въззивния съд по проверката и анализа на доказателствения материал не удовлетворява процесуалните изисквания, заложени в НПК. Първо, следва да се отбележи, че в мотивите на присъдата буквално е възпроизведена фактологията, описана в обстоятелствената част на обвинителния акт. Това не би било съществен процесуален недостатък, ако информацията, съдържаща се в гласните доказателствени източници от досъдебното производство, е потвърдена в нейните детайли и в хода на съдебното следствие. Второ, въззивният съд, очевидно съобразявайки посоченото, е изложил мотиви, в които обаче трудно се откриват онези факти, сочещи на участието на подсъдимия в престъплението по чл. 196 от НК. Трето, по отношение на авторството на деянието съдът е боравил с ограничен кръг от доказателства, а определянето на част от тях като „преки” от първата инстанция не е най-същественият проблем в дейността й. Показанията на свидетеля Г., дадени в хода на съдебното следствие пред първата инстанция, са поставени в основата на осъждането и наред с показанията на свидетелите И. и Н. са ползвани от съда, за да се свърже личността на подсъдимия с деянието. В сравнение обаче с тези, които са депозирани в хода на досъдебното производство (л. 12 от досието на досъдебното производство), те се отличават със схематизъм и не съдържат в пълнота цялата информация, която свидетелят Г. е споделил пред разследващия орган – колко лица са били на местопрестъплението, възприятието му за извършваните действия на всеки от тях, средството, с което са рязани релсите, възможността пристигналите полицаи да възприемат извършителите, посоката, в която са побягнали същите. Съдът не е приложил процесуалната техника по чл. 281 от НПК и така се е лишил от възможността да попълни доказателствената съвкупност и да изясни важни обстоятелства от кръга на тези по чл. 102 от НПК. Това негово задължение произтича от разпоредбите на чл. 13 и чл. 107 от НПК, независимо дали страните са проявили активност в тази насока. Освен това, съдът не е използвал възможността, която му дава разпоредбата на чл. 143 от НПК, за да преодолее противоречията между показанията на свидетеля Г. и на свидетелите И. и Н. относно обстоятелствата : за броя на лицата, намиращи се на мястото на престъплението, и за възможността полицейските служители да възприемат същите там. Тези противоречия са останали неизяснени, но същевременно съдът е кредитирал в цялост показанията и на тримата свидетели. Съвсем формално, при посочените по-горе съображения, въззивният съд е отхвърлил възраженията на защитата за съществуващо противоречие в показанията на цитираните свидетели. Доводите в тази връзка не са обсъдени в цялост, а са сведени от съда само до един техен детайл. Отделен е въпросът, че втората инстанция проверява изцяло правилността на невлязлата в сила присъда, независимо от основанията, посочени от страните. Затова, дори и защитата да е поддържала наличие на противоречие в свидетелските показания само относно възрастта на извършителите, втората инстанция е била длъжна да провери изцяло доказателствената дейност на районния съд, включително и правилността на извода, че „показанията на свидетелите са вътрешно единни в хронологична последователност и лишени от всякаква нестабилност.. (виж мотиви към присъда , л. 87 от делото). Обобщено казано, след като съдебните инстанции са направили изводите си само върху част от доказателствените източници и не са преодолели съществуващите между тях противоречия, то крайните заключения по въпросите, включени в предмета на доказване, са направени в нарушение на процесуалните правила, задължаващи съда да разкрие обективната истина. В този смисъл сега поддържаните доводи в искането за възобновяване и писмената защита, за порочност в дейността на съда по събиране, проверка и оценка на доказателствата не са лишени от основание. Ето защо искането за възобновяване на производството следва да бъде уважено, а делото – върнато на въззивния съд от стадия на закритото заседание по допускане на доказателствата, откъдето да започне отстраняване на посочените по – горе процесуални пороци. По тези съображения и на основание чл. 425, ал.1, т. 1 във вр. с чл. 422, ал.1, т. 5 във вр. с чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ по реда за възобновяване на наказателните дела влязлото в сила въззивно решение № 89/19.04.2013 г., постановено по ВНОХД № 27/2013 г. от Окръжния съд – Велико Търново. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд от стадия на закритото заседание по допускане на доказателства. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.