Р Е Ш Е Н И Е №34. гр. София, 17 март 2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение в съдебно заседание на деветнадесети февруари две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА КОСТОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА РУМЕН ПЕТРОВ при участието на секретаря Марияна Петрова и на прокурора АНТОНИ ЛАКОВ, след като изслуша докладваното от съдия РУМЕН ПЕТРОВ наказателно дело № 35 по описа за 2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Касационното производството по реда на чл.346 т.1 и сл. от НПК е образувано по жалби на подсъдимите Т. Т. и В. И., съответно чрез защитниците им адв. Д. Т. и адв.С. С., представлявали ги от досъдебното производство, против въззивно решение № 197/02.11.2015 г., постановено по внохд № 135/2015 г. по описа на Великотърновския апелативен съд. Въпреки че, в жалбата на адв.Т. е посочено наличието само на две от касационните основанията по чл.348 ал.1 т.1 и т.3 от НПК, изложени са и доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Посочено е, че въззивният съд е потвърдил първоинстнационната присъда като формално е обсъдил събраните по делото доказателства и не е съобразил, че Т. не е осъществил от обективна и субективна страна вмененото му във вина престъпление убийство. Поддържа се становището, че възприетата за установена фактическа обстановка не отговаря на действителната такава, като при изясняването й са допуснати доказателства, които са само и единствено в подкрепа на обвинението. В тази връзка, според защитника неправилно е отказано да бъдат допуснати до разпит поисканите от подсъдимия нови свидетели, с което е осуетена възможността Т. да защити представената и поддържана пред съда от него теза за случилото се на инкриминираната дата. Недоказани останали методът и начинът на извършване на деянието, както и средството на осъществяване на самото убийство. Претендира се отмяна на въззивното решение и при условията на алтернативност - оправдаването на подсъдимия или връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция, или определянето на наказание лишаване от свобода в минималния предвиден в закона размер, като бъде изменено въззивното решение относно наложеното наказание доживотен затвор. В жалбата на адв. С. също се поддържа наличието на всички касационни основания. Изрично е посочено, че подсъдимият И. не е извършил вмененото му във вина престъпление по чл.294 ал.1 от НК от субективна страна, тъй като той не е имал намерение нито да помага, нито да укрива Т., а е осъществил вменените му във вина действия под заплаха за неговия и на членовете на семейството му живот. Като нарушение на процесуалните правила е отбелязано, че И. е привлечен в качеството му на обвиняем на досъдебното производство без участието на защитник. Наложеното му наказание е явно несправедливо, тъй като без неговото съдействие нямало да бъде разкрито извършеното убийство. Претендира се единствено отмяна на осъждането и оправдаването на подсъдимия. В съдебно заседание подсъдимите и защитниците им поддържат депозираните жалби и молят същите да бъдат уважени по изложените в тях съображения. Представителят на ВКП счита, че жалбите са неоснователни и решението на въззивния съд като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност съобразно чл.347 ал.1 от НПК, намери следното: С присъда № 6/28.01.2015 г., постановена от ОС - Русе по нохд № 558/2014 г. подсъдимият Т. М. Т. е признат за виновен в това че: - на 23/24.07.2013 г. в [населено място], при условията на опасен рецидив, умишлено е умъртвил М. К. с ЕГН [ЕГН], поради което и на основание чл.116 ал.1 т.12 вр. с чл.115 от НК и при условията на чл.54 от НК е осъден на доживотен затвор. - на 28/29.07.2013 г. в [населено място], съзнателно е премахнал печат, поставен на законно основание от орган на властта – разследващ полицай при ОД на МВР – Русе, върху недвижим имот в същия град, за знак, че достъпът до него е ограничен, поради което и на основание чл.277 ал.1 от НК и при условията на чл.54 от НК е осъден на две години лишаване от свобода. На основание чл.23 ал.1 от НК на Т. е наложено едно общо най-тежко наказание доживотен затвор, което е постановено да се изтърпи при първоначален „специален” режим в затворническо общежитие от закрит тип. С присъдата подсъдимият В. Б. И. е признат за виновен в това, че в периода 25 – 29.07.2013 г. в [населено място], обл. София, в [населено място] и в землището на [населено място], обл. Русе е спомогнал на лице, извършило престъпление - Т. М. Т. да избегне наказателно преследване, без да се е споразумял с него, преди да е извършил самото престъпление, поради което е на основание чл.294 ал.1 от НК и при условията на чл.54 от НК е осъден на шест месеца лишаване от свобода. На основание чл.70 ал.7 от НК е постановено подсъдимият И. да изтърпи изцяло и отделно остатъка от неизтърпяната част на наказанието, наложено му с присъда по нохд № 1332/2000 г. по описа на СГС, от изтърпяването на което е бил условно предсрочно освободен с определение по чнд № 4385/2011 г. на СГС в размер на пет години, четири месеца и двадесет и седем дни, при първоначален строг режим на изтърпяване в затворническо общежитие от закрит тип. С присъдата съдът се е разпоредил с веществените доказателства по делото, като в тежест на подсъдимия Т. са възложени направените по делото разноски. По жалби на подсъдимите чрез защитниците им е образувано внохд № 135/2014 г. по описа на Апелативен съд - [населено място]. С решението, предмет на настоящата касационна проверка, е потвърдена изцяло е първоинстанционната присъда. По жалбата на подсъдимия Т. Т. Възпроизведените в жалбата, а и в съдебно заседание, доводи касаят само и единствено престъплението по чл.116 ал.1 от НК. Не са изложени каквито и да било възражения срещу осъждането на подсъдимия по второто му обвинение, поради което касационната инстанция с оглед ограниченията, предвидени разпоредбата на чл.347 ал.1 от НПК, не дължи произнасяне относно престъплението по чл. 277 ал.1 от НК. Направените оплаквания за допуснати нарушения по смисъла на чл.348 ал.1 т.2 от НПК, с които е оспорено въззивното решение, не разкриват основание за неговата отмяна. Част от изложеното в тази насока се отнася до необоснованост на атакувания съдебен акт, което не е сред касационните основания, визирани в чл.348 ал.1 от НПК. От останалите изложени съображения в жалбата може да се направи заключението, че всъщност основното възражение касае изводът на предходните съдилища относно авторството на деянието и претендираното неспазване в тази връзка на разпоредбата на чл.339 ал.2 от НПК от страна на въззивния състав, който не бил отговорил в достатъчна степен и обем на доводите срещу първоинстанционния съдебен акт. В случая следва да се има предвид, че мотивите към присъдата на окръжния съд са изключително подробни, изчерпателни и задълбочени. Правилни са възприетите фактически положения, а правните изводи са законосъобразни. Като е възприел изцяло изложеното от първоинстанционния съд, въззивният състав не е бил длъжен отново да възпроизвежда повторно вече изложеното, още повече, че във въззивните жалби не са направени различни възражения от наведените такива в пледоариите пред първата инстанция. В този смисъл, касационният състав счита, че апелативният съд е изпълнил задължението си по чл.339 ал.2 от НПК, като е посочил приетите за установени фактически обстоятелства, доказателствата - които ги подкрепят и е отговорил – макар пестеливо и твърде лаконично, на доводите на защитата, поради което не е допуснал претендираното нарушение по смисъла на чл.348 ал.3 т.2 предл.1 от НПК. Неоснователни се явяват и възраженията свързани с авторството на убийството. Изводът на предходните инстанции, че Т. Т. е извършителят на деянието се подкрепя от цялата доказателствена съвкупност. Централно място в нея заемат – показанията на майката на подсъдимия - св.А. Г. /починала на 12.09.2013 г./, които се явяват в унисон със заявеното от нейната внучка и дъщеря на подсъдимия – св. А. С. и съпруга й – св. К. С., както и от съседката на Г. – св. А. П.. Не са подценени и обясненията на другия подсъдим В. И., както и показанията на св.Е. Я.. Не би могло да се приеме, че съществуват противоречия в заявеното от всеки един от горепосочените свидетели най-малкото защото те възпроизвеждат различни етапи случилото се непосредствено преди и до няколко дни след извършване на самото убийство, а и са в синхрон и съответстват на заключенията на назначените биологични, ДНК и съдебно - медицински експертизи относно механизма на причиняване на двете прободно-порезни рани, довели до смъртта на М. К.. Действително в случая не са налице преки доказателства, установяващи начина на самото умъртвяване, но наличните косвени такива водят до единствения възможен, логически издържан и житейски обоснован несъмнен извод, че именно подсъдимият Т. е убил жената, с която е живял на съпружески начала повече от седемнадесет години. Напълно изолирани се явяват твърденията му за наличието на отправени закани от неустановени - въображаеми от него лица по адрес на жена му и на малолетната им дъщеря. Те не намират каквато и да било опора в показанията и на брат му – св.Д. Т., поради което претенцията за нарушено право на защита поради недопускането на преразпит на свидетеля, а и на други нови свидетели /без да е посочено кои и за какви обстоятелства/ се явява изцяло неоснователна, и правилно е била отхвърлена от въззвивния съд. С оглед на гореизложеното, настоящият състав намира, че поддържаните доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила са неоснователни, а авторството на деянието е установено по несъмнен начин чрез допустимите от закона доказателствени средства, без да е пренебрегната доказателствената им стойност. Правилно е приложен законът и по отношение на възприетата квалификация по чл.116 ал.1 т.12 вр. с чл.115 вр. с чл.29 ал.1 б. „А” от НК НК, като са установени всички елементи от обективна и субективна страна на престъплението. Изложените от страна на инстанциите по същество съображения са убедителни и законосъобразни, поради което не следва да се преповтарят, още повече, че в касационната жалба липсват каквито и да било възражения против така приетата квалификация на извършеното деяние. За извършеното от подсъдимия убийство наказателният кодекс предвижда три алтернативни наказания - лишаване от свобода от 15 до 20 години, доживотен затвор и доживотен затвор без замяна. За да бъде наложено наказанието доживотен затвор, разпоредбата на чл.38а ал.2 от НК предполага извършеното престъпление да е изключително тежко, което следва да бъде изведено от конкретиката на всеки отделен случай. В настоящия казус предходните инстанции са отразили обстоятелствата, които влияят върху отговорността. От начина на извършване на самото деяние и поведението на подсъдимия непосредствено след умъртвяването на М. К. е изведена изключително високата степен на обществена опасност на деянието и на дееца. Действително в случая, без каквато и да е причина или повод, Т. е отнел живота на жената, с която е живял на съпружески начала, като й е причинил прободна рана в областта на сърцето и проникващо нараняване в областта на корема, с помощта на своя познат – подсъдимия В. И., за който е знаел, че е убил съпругата си, се е отървал от трупа, и през Румъния е избягал в Германия, откъдето впоследствие е екстрадиран въз основа на издадена европейска заповед за арест. Посочените особености на извършване на самото деяние, включително и съдебно минало на подсъдимия извън квалификацията „опасен рецидив”, при това само по б.„А” на чл.29 ал.1 от НК, а не на последно място и липсата на каквито и да било смекчаващи отговорността обстоятелства, според настоящия касационен състав не правят обсъжданото деяние изключително тежко. В случая е налице само един от съставомерните квалифициращи елементи, а и не се установяват обстоятелства извън засегнатите правно защитени блага или друг неблагоприятен обществен резонанс, извън обичайния за този вид престъпление. В този смисъл нито в самото деяние, нито в личността на неговия извършител /осъждан предимно за измами/ се установяват особености, които да характеризират извършеното убийство като изключително тежко, т.е. тежестта да е по-висока от тази, която самият законодател е имал предвид при уредбата на санкционната част на това престъпление с предвиждането като най-лека алтернатива на наказанието лишаване от свобода. Същевременно с това горните обстоятелства не позволяват проява на претендираната в жалбата прекомерна снизходителност - определяне размера на наказанието в предвидения в закона минимум от петнадесет години лишаване от свобода. Отнемането безпричинно на живота на една петдесет годишна жена, с която Т. е живял във фактическо съжителство седемнадесет години не позволява това. С оглед на гореизложеното касационният съд счита, че съответно на деянието и на личността на извършителя в случая се явява наказанието лишаване от свобода от двадесет години, което по вид и размер е най-подходящото между предвидените алтернативни наказания и е в унисон с целите, визирани в чл.36 от НК, в който смисъл следва да бъде изменено въззивното решение. Следствие промяната на наказанието - от доживотен затвор на лишаване от свобода за извършеното от Т. убийство, обжалваният съдебен акт следва да бъде изменен и в частта, с която на основание чл.23 ал.1 от НК на подсъдимия е определено едно общо наказание, което също следва да бъде намалено до размера на двадесет години лишаване от свобода, респективно и първоначалния режим на изтърпяване му, който да бъде приведен в съответствие с разпоредбата на чл.61 т.2 вр. с чл. 60 ал.1 от ЗИНЗС. На основание чл.59 ал.1 от НК следва да бъде приспаднат и периода на предварителното задържане на по отношение на Т. от така определеното му наказание лишаване от свобода, считано от 23.08.2013 г., когато е задържан в [населено място], Германия въз основа на издадената ЕЗА. По жалбата на подсъдимия В. И. Въззивният съд, проверявайки правилността на присъдата, е приел, че е при постановяването й не са допуснати нарушения на процесуалните правила. Този извод на апелативния съд е правилен, тъй като не е налице нарушение на правото на защита на подсъдимия И. и при привличането му в качеството на обвиняем. Действително, видно от постановлението от 09.08.2013 г., спрямо него е повдигнато обвинение в отсъствието на защитник, но при последвалия непосредствено след това разпит пред съдия той изрично е декларирал, че не желае да ползва адвокатска защита. Към този момент другият подсъдим - Т. Т. все още е нямал качеството на обвиняем, т.е. не е била налице, която и да е от хипотезите по чл.94 ал.1 от НПК за задължително участие на защитник на досъдебното производство при привличането на И.. Не на последно място, в случая следва да се има предвид и разпоредбата на чл.7 от НПК, съобразно която съдебното производство заема централно място в наказателния процес. Пред предходните съдебни инстанции, включително и пред настоящата, И. е представляван от упълномощения от него защитник, който е участвал активно в осъществяваната от съдебните състави дейност по събиране и проверка на доказателствата, направил е своите процесуални и доказателствени искания, което е гаранция за ефективното и пълноценно упражняване на правото му на защита. Неоснователно се явява направеното от страна на защитника възражение, че И. макар и формално да е извършил от обективна страна вмененото му във вина престъпление, то не е осъществено от субективна страна, тъй като той не е имал каквото и да било намерение да помага на Т., а е бил поставен пред независещи от него обстоятелства. В правната доктрина е безспорно, че субективната страна на деянието се извежда от всички обективно извършени действия /бездействия/ на дееца, както и че личното укривателство може да бъде осъществено само при пряк умисъл, при наличието на специална цел - да бъде избегнато или осуетено наказателно преследване на лице извършило престъпление. По делото освен твърденията на самия подсъдим липсват други, каквито и да било доказателства или доказателствени средства, от които да се установява наличието на отправени заплахи спрямо И. или спрямо членове на неговото семейство от страна на подсъдимия Т.. Дори и да съществува някакво съмнение за наличието на такива заплахи, още повече ако същите са били действителни и реални, И. е разполагал с достатъчно време и възможности да потърси съдействие от правоохранителните органи, каквито данни липсват по делото. В този смисъл изводът на предходните съдилища, че с поведението си, като съзнателно е осигурил подслон на Т. в дома си в [населено място], Софийска област, а по-късно е оказал съдействие и при изнасянето на трупа на убитата от дома й в [населено място], и хвърлянето му в затревен участък на река Р. ., И. е създал затруднения по установяване на извършеното от Т. убийство и по привличането му към наказателна отговорност, още повече и с оглед съдебното му минало, той е съзнавал противоправния характер на извършеното и е искал и целял това. Ето защо И. е осъществил престъплението по чл.294 ал.1 от НК не само от обективна, но и от субективна страна при пряк умисъл, като е съзнавал общественоопасния характер на извършеното, предвиждал е, че в резултат на извършените от него действия спомага на Т. да бъде осуетено спрямо него наказателно преследване със създаването на възможни пречки за установяване автора на деянието, а и за разкриване на самото престъпление. Не е налице и претендираната явна несправедливост на наложеното наказание от шест месеца лишаване от свобода. При определянето му предходните инстанции в достатъчна степен са отчели, че без съдействието на И. не би бил намерен трупът на убитата М. К., както и начинът, по който той се е озовал в река Русенски лом. Това обаче не е било и не е достатъчно за приложението на чл.55 от НК, тъй като не покрива критериите за изключителност и/или многобройност на смекчаващите отговорността обстоятелства, поради което няма основание за по-нататъшна корекция на наложената санкция. Не на последно място следва да се има предвид, че настоящото престъпление е извършено в изпитателния срок по чл.70 ал.6 във вр. с ал.1 от НК, във връзка с предходна присъда за убийство и за опит за убийство. Всички тези данни разкриват, че прилаганите до този момент наказателни санкции спрямо И. не са въздействали възпитателно и поправително, поради което така определеният вид и размер на наказанието в максимална степен ще съдейства за постигане целите, визирани в чл.36 от НК, както на плоскостта на личната, така и на генералната превенция. В този смисъл и настоящият касационен състав не намира основание за намеса в исканата от подсъдимия посока и въззивното решение спрямо него следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл.354 ал.2 т.1 и ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ въззивно решение № 197/02.11.2015 г., постановено по внохд № 135/2015 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, като: - намалява наложеното на подсъдимия Т. М. Т. наказание за извършеното от него престъплението по чл.116 ал.1 т.12 предл.1 вр. с чл.115 от НК от доживотен затвор на ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА. - намалява определеното на подсъдимия Т. М. Т. на основание чл.23 ал.1 от НК общо най-тежко наказание от доживотен затвор на ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, което да се изтърпи при първоначален строг режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. - приспада периода на предварителното задържане по отношение на подсъдимия Т. М. Т. от така наложеното му общо най-тежко наказание от двадесет години лишаване от свобода, считано от 23.08.2013 г. до влизане на присъдата в сила. ОСТАВЯ в сила въззивното решение в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: