Р Е Ш Е Н И Е № 177 София, 09.11.2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в съдебно заседание на първи октомври две хиляди и петнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА СОКОЛОВА ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА с участието на секретаря Емилия Петрова изслуша докладваното от съдията Д. Василева гр. дело № 2803/ 2015 г. и за да се произнесе съобрази следното: Производството е по чл.290 ГПК. С определение № 410 от 23.06.2015 г. е допуснато касационно обжалване на решение от 20.06.2014 г. по гр.д.№ 6252/2011 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен иска на Г. Т. Г. против Ж. „З.” и Столична община за признаването му за собственик на един апартамент в [населено място],[жк], [жилищен адрес]. Ищецът е претендирал, че е собственик на две основания- договор за строителство от 30.10.1991г. и придобивна давност, като касационното обжалване е допуснато само относно второто основание. За да отхвърли иска, разгледан на това правно основание, въззивният съд е приел, че придобивната давност в полза на ищеца е започнала да тече от 2001 г. и до предявяване на исковата молба през 2007 г. не е изтекъл необходимият давностен срок по чл.79, ал.1 ЗС от десет години. Касационното обжалване е допуснато по въпроса дали по време на процеса е текла придобивна давност в полза на ищеца. Според становището на ответника Столична община ищецът не би могъл да придобие имота по давност, тъй като същият е общинска собственост и в случая намира приложение § 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността, според който давността за придобиване на държавни и общински имоти спира да тече до 31 декември 2017 г. / посл. изм. ДВ бр.107/2014 г./ В жалбата на ищеца се развиват съображения,че началният момент на владението следва да се счита от 5.12.1996г., когато е съставен акт за установяване годността на строежа, тъй като това е и моментът на завършване на сградата в груб строеж. Излагат се и доводи защо Столична община не би могла да бъде собственик на апартамента, който е построен от Ж.. За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното: Съгласно задължителната практика на ВКС, формирана в решения по чл.290 ГПК, давността се прекъсва с предявяване на иска, само ако той е насочен от собственика към лице, което се позовава на придобивна давност. В обратната хипотеза- на иск, предявен от владелеца, разпоредбата не намира приложение, тъй като ищецът не може сам да прекъсне собствената си придобивна давност. В този случай давността продължава да тече и по време на процеса и ако е изтекла към момента на приключване на устните състезания, следва да се съобрази от съда съгласно чл.188, ал.3 ГПК /отм/, респ. чл.235, ал.3 ГПК като факт, настъпил след предявяване на иска и имащ значение за спорното право. В посочения смисъл са р.№ 99/ 10.05.2013 г. по гр.д.№ 681/2012 г.,І г.о., р.№ 170/11.04.2012 г. по гр.д.№ 961/2011г., р.№ 705/ 29.10.2010 г. по гр.д.№ 1744/2009г., р.№ 401/ 12.01.2012 г. по гр.д.№ 895/2010г, р.№ 61/30.04.2010 г. по т.д.№ 741/2009г.,І т.о., р. № 178 от 13.05.2011 г. по гр. д. № 984/2010 г., ІІІ г.о. и др. Въззивното решение противоречи на тази практика, поради което следва да се отмени и да се постанови ново решение по съществото на спора с уважаване на предявения иск. От данните по делото е установено, че се касае за апартамент в жилищен блок, за изграждането на който се твърди, че е било отстъпено право на строеж в полза на Ж., поради което и след построяването й собственик на сградата е станала кооперацията, респ. нейните членове за разпределените им обекти. По силата на договор за строителство ищецът е получил апартамента от фирма „Градостроител”, която на определен етап е била изпълнител на обекта и са й обещани 15% от общия брой апартаменти в сградата. Според ищеца тъй е установил фактическа власт върху апартамента на 5.12.1996 г., когато е издаден акт за установяване годността на строежа. Разрешението за ползване на обекта датира от 21.03.1997г. За известен период от време след тези дати ищецът е бил изваден от жилището и повторно въведен във владение от съдебния изпълнител съгласно протокол от 10.08.2001 г. Според въззивния съд придобивната давност, на която се позовава ищецът, следва да тече именно от тази последна дата и тъй като до предявяване на исковата молба през 2007г. не е изтекъл необходимия десетгодишен срок, исковата молба на ищеца за признаването му за собственик е отхвърлена. От събраните свидетелски показания е изяснено, че ищецът е установил фактическа власт върху апартамента още от монета на построяването на блока и издаване разрешението за ползване, но дори и да се приеме, че началото на придобивната давност датира от 2001 г., с оглед на посочената съдебна практика и тъй като няма данни след тази дата владението да е било прекъсвано, следва да се счита, че давността е текла и докато се е разглеждало делото, поради което към момента на постановяване на въззивното решение през 2014 г. е налице необходимият срок на владение по чл.79 ЗС и съобразявайки този факт следва да се признае за установено, че касаторът е придобил имота по давност. Възражението на Столична община, че сградата е построена без да има отстъпено право на строеж в полза на Ж., поради което и на основание чл.92 ЗС същата е станала собственост на общината, следва да се приеме за неоснователно. Презумпцията на чл.92 ЗС би следвало да намери приложение само когато е безспорно, че сградата няма друг собственик, докато в случая по този въпрос съществува спор с Ж. „З.”, която също претендира за собственост върху жилищния блок и двете претендиращи страни не са разрешили този спор помежду си и до този момент сградата е с неизяснена собственост. За нуждите на настоящото производство обаче са от значение събраните доказателства и установените факти, че между общината, Ж. и фирмата „И.” /за снабдяването с жилища на чиито работници и служители е създадена Ж./, са съществували определени отношения, сочещи че още през 1979г. с протокол № 7 от 12.06.1979 г. Ж. е определена за инвеститор на строителството на ж.блок в кв.21 в [жк], в който квартал се намира и процесната сграда, както и че същата е построена със средства на член-кооператорите, ведомството и лица от категорията на ищеца, че Ж. и ведомството в различните строителни документации се сочат като инвеститори и собственици на строежа /включително и от органите на самата община, която е извършила ценообразуване на правото на строеж, приела е заплащането му, търсила е начини за уреждане собствеността на Ж., не е предприемала действия като собственик да установи владение върху имота и др./, както и факта, че сам ищецът е внесъл 427 196 лв. /неденоминирани/ за придобиване на апартамента, които дават основание да не се приложи презумпцията на чл.92 ЗС, респ. и забраната за придобиване по давност на общинско имущество по отношение на процесната сграда, въпреки че действително липсват формалните основания- отстъпено право на строеж и договор, каквито изискват чл.15 във вр. с чл.13 от ЗС за легитимацията на Ж. като собственик. Ако все пак се приеме, че сградата е собственост на кооперацията, каквото е и нейното становище по делото, изразено на л.9 от първоинстанционното дело, това също не е пречка за уважаване на предявения иск, тъй като според практиката на ВКС имоти на Ж. и обектите в тях могат да се придобиват по давност. В този смисъл са решения на различни състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, а именно р.№ 108/ 10.04.2012 г. по гр.д.№ 1063/2010 г, ІІ г.о., р.№ 434/ 11.11.2010 г. по гр.д.№ 387/ 2010г.,ІІ г.о., р.№ 277/ 28.06.2012г. по гр.д.№ 259/ 2012г., І г.о. и др. По изложените съображения следва да се признае по отношение на ответниците Столична община и Ж. „З.”, че ищецът Г. Т. Г. е собственик, като придобил го по давност, на процесния апартамент № 13 в[жк], [жилищен адрес]. В полза на ищеца следва да се присъдят и направените от него разноски в общ размер от 4 111, 47 лв., който съдът не намира за прекомерно завишен предвид действителната правна и фактическа сложност на делото, продължителността на разглеждането му и вида и характера на разноските. Водим от горното и на основание чл.293, ал.2 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение Р Е Ш И ОТМЕНЯ решението от 20.06.2014 г. по гр.д.№ 6252/2011 г. по описа на СГС, ІІ-б въззивен състав и оставеното с него в сила решение от 3.12.2010 г. по гр.д.№ 2138/2008 г. по описа на СРС, 47 състав и вместо това постановява: Признава за установено по отношение на Столична община и Ж. „З.”, че Г. Т. Г. от [населено място] е собственик на апартамент № 13 в [населено място],[жк], бл.480 / бивш 8,10 и 12/ „И.” , ет.4, с площ 75,03 кв.м., ведно с мазе № 13 и съответните идеални части от общите части на сградата и от мястото / или от съответващото му се право на строеж/. Осъжда Столична община и Ж. „ЖЕПЕ” да заплатят на Г. Т. Г. разноски по делото за всички съдебни инстанции в размер на 4 111,47 лв. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: