Р Е Ш Е Н И Е № 71 гр. София, 13 април 2018 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на двадесет и девети март през две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА ЛАДА ПАУНОВА при секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Кирил Иванов изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 132 по описа за 2018 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия К. А. С. срещу решение на Софийски апелативен съд № 505 от 21.11.2017 г, по ВНОХД № 617/17, с което е потвърдена присъда на Софийски градски съд № 231 от 28.09.2016, постановена по НОХД № 1786/14. С първоинстанционната присъда жалбоподателят е признат за виновен в това, че на 9/10.10.2012 г в [населено място], умишлено е умъртвил Я. Ю. С., финландски гражданин, като деянието е извършено по начин, особено мъчителен за убития, и с особена жестокост, с оглед на което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и 3 вр. чл. 115 и чл. 54 НК, е осъден на седемнадесет години и шест месеца „лишаване от свобода”, при „строг” режим, настаняване в затвор, както и да заплати обезщетение за неимуществени вреди на М. С., в размер на 130 000 лв, заедно със законните последици, и на малолетния Я. Ю. Я. С., представляван от своята майка и законен представител К. Е. Ф., в размер на 130 000 лв, заедно със законните последици. С жалбата се релевира основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Твърди се, че наложеното наказание е явно несправедливо, тъй като не са съобразени предходните отношения между дееца и жертвата, обстоятелството, че към момента на деянието подсъдимият се е страхувал за своя живот и за този на сестра си, че поведението на пострадалия се е изразило в нападение срещу жалбоподателя, че не е оценен адекватно продължителният срок на воденото наказателно производство, който представлява изключително смекчаващо обстоятелство по чл. 55 НК. С жалбата се иска да бъде изменено въззивното решение, като наложеното наказание бъде сведено до законовия минимум от петнадесет години „лишаване от свобода”, респективно, да бъде приложен чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, с оглед на който да бъде определено наказание под минималния законов предел. По делото е постъпила молба от подсъдимия, извън срока за обжалване, в която, наред с основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, се релевира и основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Цитираната молба е приета в съдебно заседание на настоящата инстанция като допълнение към касационната жалба, на основание чл. 351, ал. 3 НПК. В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на жалбата. Жалбоподателят С. моли да бъде намалено наложеното му наказание. Повереникът на частните обвинители и граждански ищци счита, че жалбата е неоснователна. Представителят на ВКП пледира да бъде оставен в сила въззивният акт. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Настоящият състав намира за необходимо, на първо място, да обсъди параметрите на касационната проверка, които се простират единствено до основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Това е така, защото ВКС е надлежно сезиран само с посоченото касационно основание, по което и дължи произнасяне, тъй като не е допустимо извън срока за обжалване да бъдат въвеждани и такива касационни основания, които не са залегнали в жалбата. В случая, жалбоподателят е релевирал основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, извън срока за обжалване, поради което това основание няма да бъде обсъждано в настоящето изложение. В същото време, по делото не са допуснати абсолютни съществени процесуални нарушения, които биха наложили отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане, за каквито нарушения ВКС следи и служебно. Ето защо, липсата на възможност да се обсъди основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не повлиява негативно на процесуалните права на жалбоподателя, които в настоящия процес са реализирани в пълен обем. ВКС намери, че липсва нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, поради следните съображения: На първо място, сред кръга от правилно установени релевантни факти липсва такъв, който да сочи на осъществено нападение от пострадалия спрямо подсъдимия. Такъв факт не се съдържа и в самопризнанието на подсъдимия, депозирано от него на досъдебното производство, надлежно приобщено в съдебната фаза. От фактическа страна е прието, че на инкриминираната дата, след като подсъдимият и пострадалият си тръгнали от дома на св. Д., вървейки към жилището, което обитавали, пострадалият проявил раздразнителност. Когато пристигнали, той се опитал да се свърже по телефона със св. С., сестра на подсъдимия, която по това време се намирала в [населено място], но не успял и това провокирало гнева му. Започнал да ругае и да изрича нецензурни фрази по неин адрес. Избухнал словесен конфликт, прераснал в боричкане, след което двамата мъже се озовали в банята. Там подсъдимият нанесъл множество удари с нож на пострадалия / около двадесет на брой /, като последните седем удара били причинени, когато жертвата лежала на пода в банята. Изяснено е, че емоционалното състояние на подсъдимия е в границите на нормата за подобен конфликт, като в поведението му липсват елементи на внезапност, необичайност и сила на провокацията, които да са го извели от способност за самоконтрол / в такава насока е заключението на СППЕ /. С оглед на изложеното, настоящата инстанция споделя съображенията на въззивния съд, че определеното наказание седемнадесет години и шест месеца „лишаване от свобода” е справедливо. Това е така, защото инкриминираното деяние е със значително по-висока степен на обществена опасност в сравнение с типичните случаи на квалифицирани умишлени убийства от този вид. В тази насока, от значение е механизмът на умъртвяване на жертвата, далеч надхвърлящ квалифициращите обстоятелства „особена жестокост” и „особено мъчителен начин” по чл. 116, ал. 1, т. 6 НК. Смъртта на жертвата е причинена с поредица от многобройни яростни и ожесточени удари, част от които, нанесени в състояние, категорично изключващо възможността за самоотбрана. От друга страна, действията на подсъдимия носят белезите на ожесточение и садизъм, неадекватни спрямо повода за конфликта, а именно: проявеното негодувание на пострадалия към неговата приятелка, което е било обичайно за силно влошените им отношения. Освен това, словесната агресия на пострадалия е засягала лице, което не е присъствало на мястото на събитията, респективно, поведението на пострадалия не е криело опасност да бъде засегнат телесния интегритет на дееца. При подсъдимия не са открити следи по тялото му, свидетелстващи за борба между двамата. Освен това, у жалбоподателя не би могъл и хипотетично да възникне страх за живота на сестра му, която по това време се е намирала в друго населено място. Ето защо, в случая, поведението на пострадалия не може да се оцени като провокация, която да бъде съобразена като смекчаващо обстоятелство, а доводът на защитата в тази насока не може да бъде споделен. От друга страна, обсъдени са установените по делото смекчаващи обстоятелства: млада възраст на извършителя, липса на предходни осъждания, депозиране на самопризнание и оказване на съдействие на органите на досъдебното производство, които са дали основание да се определи наказание близко до минималното възможно по чл. 116, ал. 1 НК. С оглед на изложеното, при наличните смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, както и предвид целите по чл. 36 НК, определеното наказание седемнадесет години и шест месеца „лишаване от свобода” е отмерено в съгласие със законовия критерий за справедливост по чл. 348, ал. 5 НПК. При това положение, неоснователно се иска да бъде приложен чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, който, в случая, не е налице. Съображенията за това са следните: Срокът на наказателното производство / близо пет години /, с оглед характера и сложността на делото, не надхвърля „разумния срок”. Ето защо, това обстоятелство не може се оцени като „изключително” смекчаващо по чл. 55 НК и правилно не е отчетено като такова. В същото време, отчетените смекчаващи обстоятелства не носят белезите на „многобройност” или „изключителност”, което е самостоятелна пречка за приложение на чл. 55 НК. От друга страна, предвиденото в закона най-леко наказание / петнадесет години „лишаване от свобода” /, не е несъразмерно тежко на извършеното, което отделно препятства възможността за приложение на чл. 55 НК. С оглед на изложеното, ВКС намери, че не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, откъдето следва, че искането за смекчаване на наложеното наказание не може да бъде удовлетворено. По тези съображения, жалбата се явява неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1 т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ в СИЛА въззивно решение на Софийски апелативен съд № 505 от 21.11.2017 г, по ВНОД № 617/17. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: