Р Е Ш Е Н И Е № 459 гр. София, 11 февруари 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Наказателна Колегия, трето наказателно отделение, в публичното съдебно заседание на двадесети ноември, две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вероника Имова ЧЛЕНОВЕ: Красимир Шекерджиев Лада Паунова при участието на секретаря Илияна Петкова и прокурора Кирил Иванов, като разгледа докладваното от съдия Шекерджиев КНД №1462 по описа за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е образувано въз основа на касационен протест от прокурор при Апелативна прокуратура- гр.Велико Търново и касационна жалба от защитника на подсъдимите Б. А. Т. и К. З. А. срещу решение №110 от 09.07.2014 г., постановено по ВНОХД №83/2014 г., по описа на Апелативен съд- гр.Велико Търново, с което е изменена присъда №3 от 12.02.2014 г., постановена по НОХД №7/2014 г. по описа на Окръжен съд- гр.Русе, като са намалени наложените на подсъдимите Т. и А. наказания за извършени от тях престъпления по чл.142, ал.2, т.2, във вр. с ал.1 НК от девет на седем години „лишаване от свобода“ (за А. от осем на седем години „лишаване от свобода“), по чл.142а, ал.1, във вр. с чл.20, ал.2 НК от две на една година „лишаване от свобода“, по чл.150, ал.1 НК от четири на две години „лишаване от свобода“ и по чл.152, ал.3, т.1, във вр. с ал.1, т.2 НК от седем на четири години „лишаване от свобода“. С решението е изменена първоинстанционната присъда и в частта, относно приложението на чл.23 НК, като по отношение на двамата подсъдими е определено едно общо най- тежко наказание в размер на седем години „лишаване от свобода“ за всеки един от тях, което да бъде изтърпяно в затворническо общежитие от „закрит“ тип при първоначален „строг“ режим. Първоинстанционната присъда е потвърдена в останалата й част. В касационния протест се правят оплаквания, свързани с касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 НПК, като се твърди, че незаконосъобразно въззивният съд е намалил наказанията на подсъдимите Т. и А.. Оспорват се изводите на съда, че тези двама подсъдими са със сравнително ниска степен на обществена опасност и това, че наказанията им трябва да бъдат индивидуализирани при превес на смекчаващите отговорността им обстоятелства. Предлага се, при преценка на справедливостта на наложените наказания, да бъдат отчетени като отегчаващи отговорността на подсъдимите обстоятелства обремененото им съдебно минало, високата степен на обществена опасност на конкретното престъпление, формата на упражнената принуда и нейния интензитет, като бъде преценено, че те налагат отмерването на по- тежки наказания. С протеста се поддържа, че въззивният съд е проявил немотивирана снизходителност и се предлага атакувания въззивен съдебен акт да бъде отменен, а делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд- гр.Велико търново с оглед увеличаване на наказанията на подсъдимите Т. и А.. В касационната жалба са направени множество оплаквания, свързани с касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК. Поддържа се, че подсъдимите Т. и А. са били лишени от възможност да ангажират доказателства, които да установят тяхната невинност. Твърди се, че на мястото, където пострадалата се е качила в автомобила на подсъдимите е имало камери и е могло да бъдат изискани и ползвани направените записи, като по този начин бъде опровергана тезата на обвинението за отвличане на Доблева. Поддържа се, че отхвърлянето на тези доказателствени искания представлява съществено нарушение на процесуални правила, тъй като е засегнало правото на защита на привлечените към наказателна отговорност лица. Оспорва се и направения от решаващите съдилища доказателствен анализ, като се твърди, че неправилно са кредитирани показанията на свидетелката Ю. и обясненията на подсъдимия С.. Предлага се да бъде отчетено, че същите са нелогични и житейски неправдоподобни. В касационната жалба се посочва, че незаконосъобразно съдебните състави не са отчели показанията на свидетеля Д., които установяват това, че действително тримата подсъдими са правили секс с пострадалата, но той е бил доброволен, като впоследствие е трябвало да й дадат пари. На тези основания се предлага присъдата на първоинстанционния съд да бъде отменена изцяло, като делото бъде върнато за ново разглеждане от въззивня съд и бъдат дадени указания да не бъдат ограничени процесуалните права на подсъдимите и да бъдат събрани посочените по- горе доказателства. В хода на касационното производство представителят на държавното обвинение поддържа касационния протест и подробните аргументи, изложени в него. Твърди, че неправилно наказанията на подсъдимите Т. и А. са намалени, като пледира въззивния съдебен акт да бъде отменен, а делото върнато за ново разглеждане от въззивния съд. Предлага касационната жалба да не бъде уважавана. Защитникът на подсъдимите Т. и А. поддържа касационната жалба, като отново твърди, че осъществения с пострадалата полов контакт е бил доброволен, уговорен срещу заплащане и за тези обстоятелства е знаела майката на Д.. Твърди се, че неправилно двамата подсъдими са признати за виновни по повдигнатите им обвинения и постановената присъда е незаслужена. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното: Касационните протест и жалба са неоснователни. По оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуални правила Касационният съд прецени, че въззивната инстанция е анализирала правилно доказателствените материали, събрани в хода на воденото наказателно производство и вярно е установила важните за изхода на делото факти. Основното оплакване на защитата на подсъдимите Т. и А. е свързано с тезата, че те не са употребили сила и са осъществили доброволен сексуален контакт с пострадалата Д., без тя да бъде отвличана от дома й. Касационният съд прецени, че правилно предходните съдилища са анализирали събраните гласни доказателства и са приели, че тримата подсъдими са осъществили престъпленията, в които са обвинени, като са отвлекли пострадалата Д. от дома й, противозаконно са я лишили от свобода и са осъществили съставите на престъпленията по чл.150 НК и чл.152 НК от обективна и субективна страна. Насилствените действия, посредством които пострадалата в била вкарана в автомобила, в който са се намирали тримата и последвалото препятстването на нейното свободно движение се установяват от множество гласни доказателства, събрани в хода на наказателното производство. Тези обстоятелства се установяват от показанията на свидетелката Д. и се подкрепят от показанията на свидетелите А. (която поддържа, че пострадалата и се е обадила с молба да я вземе, тъй като няма възможност да се прибере), Д. (полицейски служител, към който А. се е обърнала с молба за помощ) и Ю. (лично възприела насилственото качване на пострадалата в автомобила, в който са се намирали подсъдимите). Показанията на тези свидетели се подкрепят и от обясненията на подсъдимия А., който твърди, че е била употребена физическа сила, за да бъде качена Д. в автомобила, като е била хваната през кръста от подсъдимия Т.. Тези доказателствени материали, част от които имат характер на преки доказателства, а други на производни, са еднопосочни и установяват по несъмнен и категоричен начин осъществяването на престъпленията по чл.142 НК и чл.142а НК. Не може да бъде възприета тезата на защитата, че показанията на свидетелите Ю. и обясненията на подсъдимия А. неправилно са кредитирани. Същите не са житейски неправдоподобни (както е отразено в касационната жалба), а напротив сочат на една възможна ситуация, която се установява и с множество други доказателствени източници. Касационният съд прецени, че показанията на свидетеля Д. са правилно анализирани и в тях не се съдържа информация, която да оборва обвинителната теза, а единствено такава, която я подкрепя. Действително този свидетел твърди, че пострадалата е очаквала познат на семейството да им донесе пари, но това се е случило преди пристигането на тримата подсъдими, а не след това. Не е спорно и това, че Д. не е получила никакви пари от тях, както и това, че тя от самото начало не е искала да тръгва с подсъдимите и е направила опит да им се противопостави. Това обстоятелство правилно е било ценено, като опровергаващо тезата, че между подсъдимите и пострадалата е имало уговорка за осъществяване на полов контакт срещу заплащане. Касационната инстанция не може да възприеме оплакването, че решаващите съдилища са нарушили правото на защита на подсъдимите като не са уважили искането им да бъдат открити, иззети и използвани като доказателствени материали направени записи на охранителна камера, в които е могло да се съдържа информация за случилото се. По делото липсват доказателства извън твърденията на защитника, че съществуват камери, които евентуално да са направили запис на събития, свързани с делото и които могат да бъдат ползвани при изясняване на релевантните факти. Касационната инстанция приема, че принципно такива записи могат да бъдат ползвани в наказателното производство, но за решаващите съдилища съществува задължение да ги изискат и приобщят към доказателствената маса единствено когато съществуването им е установено и изземването им е възможно. В конкретното производство липсват доказателства, които да сочат на съществуването на записващи камери, информация за собственика им и за това, че чрез тях са създадени записи. Не на последно място трябва да бъде отбелязано и това, че дори такива записи да са били създадени, то съдържащата се в тях информация имаща значение за изхода на делото, е относима към факти и обстоятелства, които са изяснени по безпротиворечив начин с други доказателствени източници. Ето защо касационният съд прецени, че с отказа да бъде уважено искането на защитата, отразено във въззивната жалба за събиране на нови доказателства не е нарушено правото на защита на подсъдимите и същото не представлява съществено нарушение на процесуални правила. По оплакванията за явна несправедливост на наложените наказания: Касационният съд прецени, че правилно при определяне на наказанията на подсъдимите Т. и А. въззивният съд е ценил като смекчаващи отговорността им обстоятелства чистото им съдебно минало (и двамата са реабилитирани), семейното им положение, необходимостта да се грижат за малолетни деца, тежкото им материално положение и начина на извършване на престъпленията, който не се отличава с тежко насилие или бруталност. Правилно съдът не е отчел наличието на отегчаващи отговорността обстоятелства и е определил наказанието на подсъдимите при изключителен превес на смекчаващите отговорността им към минималния размер посочен в санкционната част на съответните законови текстове. Не могат да бъдат възприети оплакванията, отразени в касационния протест, че като отегчаващи отговорността обстоятелства трябва да бъдат ценени тежестта и броя на извършените престъпления и съществуващата висока стене на лична обществена опасност на всеки един от подсъдимите. При определяне на наказанието тежестта на престъплението може да бъде отчетена единствено ако същото е осъществено по начин или със средства, които сочат на значително по- висока степен на обществена опасност в сравнение с други престъпления с идентична правна квалификация. В конкретното дело тези обстоятелства не сочат на такава завишена степен на обществена опасност, а напротив в хода на производството е установено, че начина на извършване на престъпленията не се отличава с такива характеристики. Броя на извършените престъпления би могъл да бъде основание за завишаване на наказанията, но само когато те са действително много и в тази хипотеза обичайно би следвало да намери приложение нормата на чл.24 НК. Основания за прилагане на този текст по конкретното дело липсват, което е и основание броя на престъпленията да не бъде ценен като отегчаващо отговорността обстоятелство. Липсват доказателства за съществуването на завишена лична обществена опасност на подсъдимите Т. и А., като правилно същите са преценени като лица с чисто съдебно минало, тъй като те са реабилитирани по право. Този касационен състав приема ,че предходните им осъждания при вече настъпила реабилитация не могат, а и не трябва да бъдат отчитани при индивидуализацията на наказанията им, тъй като това пряко следва от разпоредбата на чл.85 НК. Предвид изложеното и като съобрази вида и размера на наложените на двамата подсъдими общи най- тежки наказания от по седем години „лишаване от свобода“ касационният съд прецени, че същите са съответни на обществената опасност на извършените от Т. и А. престъпления и са достатъчни за постигане на целите на специалната и генералната превенция. Ето защо съдът прие, че те не трябва да бъдат завишавани и същите не са явно несправедливи по смисъла на чл.348, ал.5 НПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №110 от 09.07.2014 г., постановено по ВНОХД №83/2014 г., по описа на Апелативен съд- гр.Велико Търново. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.