10
Р Е Ш Е Н И Е
№171
гр.София , 20 октомври 2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети септември две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ
ЛАДА ПАУНОВА
при участието на секретаря Илияна Петкова
и в присъствието на прокурора от ВКП БОЖИДАР ДЖАМБАЗОВ
като изслуша докладваното от съдия ПАУНОВА наказателно дело № 607/2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по касационен протест от прокурор в Апелативна специализирана прокуратура срещу присъда № 2 от 23.03.2016г., постановена по внохд № 158/2015г. по описа на Апелативен специализиран наказателен съд. Навежда се касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК.
С присъда от 31.08.2012г. по нохд № 329/2012г. по описа на Специализиран наказателен съд, 2-ри състав, подсъдимите К. Я. К. и Ю. И. М. са признати за невиновни и оправдани по обвинение за извършено престъпление по чл. 280, ал. 2, т. 5, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК.
С решение № 13 от 12.04.2013г. на Апелативен специализиран наказателен съд, по внохд № 243/2012г. присъдата е била потвърдена.
С решение № 412 от 28.10.2013г. по нд № 1264/2013г. на ВКС, Първо наказателно отделение, решението на АСНС и присъдата на СНС са били отменени и делото е върнато на първоинстанционния съд за ново разглеждане от друг съдебен състав от стадия на подготвителните действия за разглеждане на делото в съдебно заседание.
При новото разглеждане, с присъда от 10.05.2014г. по нохд № 159/2014г. по описа на Специализиран наказателен съд, 8-ми състав, подсъдимите К. Я. К. и Ю. И. М. са признати за невиновни и оправдани по обвинение за извършено престъпление по чл. 280, ал. 2, т. 5, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК. С решение № 34 от 13.01.2015г. на Апелативен специализиран наказателен съд, по внохд № 100/2014г. присъдата е била отменена и делото – върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд.
С присъда от 26.06.2015г. по нохд № 115/2015г. по описа на Специализиран наказателен съд, 15-ти състав, подсъдимият К. Я. К. е признат за невиновен в това, че през месец ноември 2010г. в [населено място], в условията на продължавано престъпление, в съучастие с Ю. И. М., като съизвършител, като длъжностно лице - старши полицай в ГКПП-/населено място/, възползвало се от служебното си положение, е превел през границата на страната ГКПП-гр. Силистра, отделни лица: на 04.11.2010г. Н. С. Т. и на 28.11.2010г. Л. Х. В., без разрешение на надлежните органи на властта, поради което и на основание чл. 304 НПК е оправдан по обвинението за извършено престъпление по чл. 280, ал. 2, т. 5, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК.
Със същата присъда подсъдимият Ю. И. М. е признат за виновен в това, че в периода от 04.11.2010г. до 28.11.2010г. в [населено място], в условията на продължавано престъпление, превел през границата на страната отделни лица, без разрешение на надлежните органи на властта, както следва: на 04.11.2010г. в [населено място], през ГКПП- [населено място], превел Н. С. Т., през границата на страната без разрешение на надлежните органи на властта и на 28.11.2010г. в [населено място], през ГКПП - [населено място], превел Л. Х. В., през границата на страната без разрешение на надлежните органи на властта, поради което и на основание чл. 280, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК и чл. 54 от НК е осъден на три години лишаване от свобода и глоба в размер на 1000лв., като е оправдан по обвинението в това, да е извършил престъплението в съучастие с К. Я. К., като съизвършител, в това, превеждането да е извършено с участието на длъжностно лице, което се е възползвало от служебното си положение, както и за това престъплението да е извършено в периодите от 01.11.2010г. до 03.11.2010г. /включително/ и от 29.11.2010г. до 30.11.2010г. /включително/. На основание чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението на наложеното наказание лишаване от свобода е отложено за срок от пет години.
Съдът се е произнесъл по разпореждането с веществените доказателства и е възложил направените разноски в тежест на подсъдимия Ю. М..
Първоинстанционната присъда е била проверена по реда на въззивния контрол по протест на прокурора срещу оправдателната й част, с искане за осъждане на двамата подсъдими по повдигнатото с обвинителния акт обвинение, както и по жалба от подс. Ю. М. с искане за оправдаване.
С присъда № 2 от 23.03.2016г., постановена по внохд № 2736/2011г. по описа на Апелативен специализиран съд, 4 въззивен състав, присъда от 26.06.2015 год. на Специализиран наказателен съд, 15 състав, по нохд № 115/2015г. е отменена в частта, с която подсъдимият Ю. И. М. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 280, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК и в частта относно разноските, и вместо това същият подсъдим е признат за невиновен в това, че в периода от 04.11.2010г. до 28.11.2010г. в [населено място], в условията на продължавано престъпление, да е превел през границата на страната отделни лица, без разрешение на надлежните органи на властта, а именно: на 04.11.2010г. през ГКПП – [населено място], да е превел Н. С. Т. и на 28.11.2010г. през ГКПП – [населено място], да е превел Л. Х. В., поради което и на основание чл. 304 от НПК е оправдан по обвинението за престъпление по чл. 280, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК.
В касационния протест срещу въззивната присъда се претендира допуснато нарушение на материалния закон, понеже не бил приложен закона, който е следвало да бъде приложен. В допълнение към подадения протест от една страна се излагат твърдения, че фактическата обстановка по делото е правилно установена, а от друга страна, се развиват доводи, че съдът не е изпълнил задължението си за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, за комплексен анализ на доказателствата в тяхната взаимна връзка. Подробно са развити съображения за неправилно приложение на материалния закон. В подкрепа на това касационно основание се сочи неправилност на изводите на въззивния съд касателно наличието на забрана всяка една от свидетелките да напуска територията на държавата. Твърди се, че поведението на двамата подсъдими представлява именно превеждане през границите на страната на двете свидетелки, като то се изразява в безпрепятственото им преминаване през границата. Оспорват се изводите на съда досежно липсата на задължение за граничния служител да извършва проверка извън установяване на самоличността на преминаващото през ГКПП лице. Прави се искане за отмяна на атакуваната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция.
В съдебно заседание пред касационната инстанция представителят на ВКП заявява, че поддържа подадения протест.
Упълномощеният защитник на двамата подсъдими – адв. Н., навежда подробни доводи за неоснователност на протеста, с аргументация, че поведението на М. и К. е несъставомерно. Пледира за потвърждаване на присъдата.
Подсъдимият К. К. моли да бъде потвърдена оправдателната присъда.
Подсъдимият Ю. М. също иска потвърждаване на оправдаването.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и провери обжалваната присъда в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, за да се произнесе, взе предвид следното:
Извършената от ВКС проверка за наличието на сочените в протеста съображения в подкрепа на заявеното касационно основание, сочи на извод за НЕОСНОВАТЕЛНОСТ на касационния протест.
Преди всичко следва да се акцентира, че заявеното с протеста касационно основание в законоустановения срок на обжалване на въззивната присъда е само тава, по чл. 348, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1 от НПК. Поради това, атакувания съдебен акт следва да бъде проверен по касационен реда само по отношение правилното приложение на материалния закон. Развитите в протеста съображения за нарушение при формиране на вътрешното убеждение на съда, за липса на обективен и пълен доказателствен анализ, за неизпълнение на задължението по чл. 14 от НПК, са такива, извън посоченото в протеста касационно основание, а и те са изцяло декларативно направени. Освен това, тезата, развита от прокурора в протеста, е вътрешно противоречива, понеже представителят на държавното обвинение заявява, че фактическата обстановка е правилно установена, но не й е дадена вярната правна оценка, като едновременно с това твърди, че не са били анализирани в логическата им връзка доказателствата по делото и техният анализ не е бил всестранен и пълен.
При проверката за наличие на аргументираното в протеста касационно основание – неправилно приложение на материалния закон, касационната инстанция намира, че то не е налице.
Правилен е крайният извод за несъставомерност на деянието на всеки един от подсъдимите и оправдаването им по възведеното им обвинение по чл. 280, ал. 2, т. 5, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, макар не изцяло по предложената от контролирания съд аргументация. По приложението на материалния закон специализираният апелативен съд е взел предвид установените в доктрината и съдебната практика положения, че престъплението по чл. 280 от НК всъщност е умишлено допринасяне да се извършат едно или повече деяния, които осъществяват поне от обективна страна престъплението по чл. 279 от НК. Изпълнителното деяние по чл. 280, ал. 1 от НК се осъществява чрез превеждане през границата на лица или група от хора без разрешение или на не установено места, като престъпният резултат е самото преминаване на тези лица през границата /А. Г., Наказателна право, Особена част; Решение № 1080/2006г. на Първо НО на ВКС/. Съобразил е възприетото в ТР № 2/2009г. на ОСНК на ВКС, т. 4.1, че изпълнителното деяние „преведе през границата на страната“ е с идентично съдържание за престъпленията по чл. 159б от НК и по чл. 280 от НК и в тези случаи основание за ангажиране на наказателната отговорност на дееца е създаването на условия за превеждането на другиго през границата на страната. Указания в тази насока са били дадени в отменителното решение по настоящето дело – Решение № 412/2013г. по нд № 1264/2013г. на Първо НО на ВКС и те са били съобразени при постановяване на контролирания съдебен акт. При съобразяване на тези постановки и въз основа на установените фактически положения в хода и на въззивно съдебно следствие, са направени изводите, довели до признаване на подсъдимите К. и М. за невиновни и оправдаването им по възведените им обвинения.
Установените от въззивната инстанция в атакувания съдебен акт факти са за това, че свид. Н. Т. е имала забрана за напускане на пределите на РБ по чл. 75, т. 3 от ЗБЛД, а свид. Л. В. също е имала наложено ограничение за напускане на пределите на страната по чл. 75, т. 4 от ЗБЛД. От фактическа страна е прието също и че подс. М. се съгласил на предложението на св. А. да окаже съдействие на свид. Т. да премине през ГКПП – [населено място], като указал на коя дата, по кое време и по какъв начин свидетелката да премине ГКПП, а на 04.11.2010г. сутринта след обаждане от страна на подс. М. свидетелката преминала пеша през пункта, бил проверен документа й за самоличност от неустановен служител на гранична полиция и тя била пропусната на територията на Румъния. Подс. М. получил от свид. А. сумата от 350 евро. По аналогичен начин, подс. М. се съгласил да съдейства на свид. В. с посредничеството на свид. А., като подсъдимият му указал датата и времето, когато да пристигне В. на ГКПП. На 28.11.2010г. при среща между тримата подс. М. обяснил на свид. В., че трябва да премине пункта пеш, и й дал сигнал кога да стори това, за което получил от свид. А. сумата от 350 евро. На ГКПП- [населено място] подс. К. проверил личната карта на свид. В., пропуснал я и тя продължила с ферибота по р. Д..
Така възприетите факти обосновават оценка за това, че и двете свидетелки – Т. и В., са имали наложени ограничения за напускане пределите на РБ, като към момента на преминаване на границата, не са имало разрешение от органа, наложил това ограничение – свид. Т. не е искала и не е получила разрешение от съответния орган на наказателното производство, свид. В. не е искала и не е получила разрешение от съдия изпълнител.
Въззивният съд в съдебния си акт е изложил съображения за това, че наложената забрана на свид. Т. е била без правно основание, а основанието по чл. 75, т. 4 от ЗБДС, на което е наложено ограничението на свид. В. е било отменено, като тези доводи са обосновали извод за това, че не е налице деяние по чл. 279 от НК. С тези изводи настоящият състав не може да се съгласи, тъй като последващата отмяна на основанието за налагане на ограничението не означава, че към момента на преминаване на границата свид. В. не е имала ограничителна мярка, а по отношение на свид. Т., независимо от липсата или наличието на правно основание, мярката е била действаща, като е била въведена в АИС „ГК“ /автоматизирана информационна система – граничен контрол/. При наличието на забрана за напускане пределите на държавата по отношение на Т. и В., реализираното от всяка една от тях преминаване на границата, макар и при осъществен граничен контрол, съставлява излизане през границата на страната без надлежно разрешение, понеже спрямо тях са налице мерки, ограничаващи движението им през държавната граница. Следователно, изводите на апелативния съд, които са оспорени от прокурора в протеста, не могат да бъдат възприети като правилни. Те обаче не са се отразили на правилността на крайния извод по правото, защото възприетото, че двете свидетелки не са извършили реални или мнимо деяния по чл. 279, ал. 1 от НК не е обосновало оправдаването на двамата подсъдими, а останалите съображения на решаващия съд сочат на правилно разбиране по отношение на несъставомерността на извършеното от подсъдимите.
По-нататък, за изследване на въпроса дали подсъдимите К. и М. са създали условия за превеждането на двете свидетелки през границата, въззивният съд правилно е анализирал същността и обема на извършваната гранична проверка на ГКПП, така че възраженията в тази насока в протеста са неоснователни. Принципно, по силата на ЗБЛД и ЗМВР, при осъществяване на граничен контрол полицейските органи извършват гранични проверки на лицата и не допускат преминаването им през граничните контролно-пропускателни пунктове, когато са налице мерки, ограничаващи движението им през държавната граница /чл. 102, ал. 1, т. 2 от ЗМВР/. По силата на Заповед № Iз-59/11.01.2007г. на министъра на вътрешните работи и съобразно регламента на Инструкция № Iз-1405 от 24.07.2009 г. за реда за осъществяване на граничната проверка на граничните контролно-пропускателни пунктове /отм./, при явяване на ГКПП на лица, ползващи се с Общностното право на свободно движение, се осъществява минимална гранична проверка, която се състои в идентификация за установяване самоличността на лицата въз основа на представените документи (лични карти или паспорти) за преминаване през границата и проверка редовността на представените документи за преминаване през границата /чл. 13, ал. 1 от цитираната Инструкция, т. т. 1.1. и 1.2 от цитираната заповед/. Проверка в АИС "Граничен контрол" се извършва в случаите, когато са установени признаци на нередовност на документите и при проверка по метода „анализ на риска“ /чл. 13, ал. 2 от цитираната инструкция в редакция преди изменението и с ДВ бр. 64/2012г. и т. 1.4 от заповедта/. При тази уредба, правилно е възприето от решаващия съд, че на ГКПП при преминаване на граждани на Общността, включително и на български граждани, към инкриминираните дати се извършвала минимална гранична проверка, отговаряща на изискванията на Регламент № 562/2006 на Европейския парламент и Съвета. Проверката в АИС „ГК“ за наложени принудителни мерки, включително и на ограничения за напускане на страната, е била задължителна само в предвидените случаи по инструкцията, в случаите на писмено разпореждане на ръководствата на МВР и/или на Гранична полиция, както и по преценка на граничния полицай по метода „анализ на риска“.
Именно на плоскостта на тези изводи за характера и обема на проверката, осъществявана на ГКПП, са направени изводите за несъставомерност на извършеното от двамата подсъдими и тези изводи се споделят от касационната инстанция като правилни. Няма основание оспорването в протеста на изводите за това, че не е несъмнено доказано подс. К. да е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението, в което е обвинен, направени от първата инстанция и потвърдени от въззивния съд. Обвинението срещу този подсъдим е, че като длъжностно лице, старши полицай в ГКПП – Силистра, възползвайки се от служебното си положение, в съучастие като съизвършител с подс. М., е превел през границата на страната отделни лица – свидетелите Т. и В.. Длъжностното качество на подс. К. не е спорно и е изводимо от писмените доказателства по делото. Не се установява обаче този подсъдим да се е възползвал от служебното си положение, като не е упражнил правомощието си да извърши проверка на тези лица в АИС „ГК“, да осъществи контрол и да не допусне незаконно преминаване на границата на двете лица с наложени ограничения. Видно от изложеното по отношение регламента на граничните проверки, задължителните действия на граничния полицай при преминаване през ГКПП на граждани на Общността, са само тези за идентификация въз основа на представените лични документи и проверка на редовността на документите. Проверката на лицата в АИС „ГК“ не е задължение на граничния полицай в този случай, доколкото не се установява да са били налице хипотезите на задължително извършване на такава проверка. По отношение на преминаването през ГКПП – Силистра на свид. Т. на 04.11.2010г. възприетото от фактическа страна е, че не е установено кой граничен полицай е извършил проверката на това лице, следователно, отговорността на подс. К. за този случай изобщо не може да бъде ангажирана. Касателно преминаването през ГКПП – Силистра на свид. В., не е спорно, че подс. К. е полицейският служител, извършил проверка на документа й за самоличност и допуснал преминаването й през границата. Правилно решаващите съдилища са приели, че не са били налице основания за извършване от страна на подсъдимия на проверка на това лице извън минималната, както и че не са налице фактически данни, въз основа на които да се обоснове знанието на подс. К., че В. е имала наложено ограничение да напуска страната. Съвкупният анализ на свидетелските показания и на данните от ВДС, изготвени въз основа на експлоатирани СРС, на който се позовава прокуратурата в протеста, за да претендира неправилно приложение на материалния закон, не води до търсените от обвинението изводи за съставомерност на поведението на подс. К.. Свидетелските показания, свързани с предхождащите преминаването на свидетелката през ГКПП уговорки между подс. М. и други лица, обстоятелството, че подс. К. е бил на смяна, заедно с други служители, и данните от подслушаните два разговора между подс. К. и подс. М. /правилно интерпретирани в съдебните актове/, не съставляват достатъчна фактологическа база да се приеме съществуване на уговорка между двамата подсъдими за това, именно подс. К. да извърши проверка на свид. В., при това само минимална такава, без да въвежда данните й в АИС „ГК“, нито за това, подс. К. да е знаел за наложената на тази свидетелка мярка по чл. 75 от ЗБЛД. Поради това, изводите на инстанционните съдилища, че подс. К. не е осъществил състава на престъпление по чл. 280, ал. 2, т. 5, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК.
По отношение на подс. М. оплакванията в протеста за неправилно приложение на материалния закон също не могат да бъдат споделени като основателни. В рамките на възприетата от въззивния съд фактическа обстановка не са налице фактически данни за това подс. М. да е имал каквито и да е предварителни уговорки с подс. К., свързани с преминаването на свидетелките Т. и В. през ГКПП, за да е осигурил тяхното „безпрепятствено преминаване“, както се твърди в протеста. Така че, тезата на обвинението, че подс. М. е улеснил преминаването на тези свидетелки през границата, като ги е насочвал кога, по какъв начин и пред кой граничен служител да преминат граничния пункт, а подс. К. ги е пропускал, не намира опора във възприетото по фактите. Действително, би бил осъществен състав на чл. 280 от НК от двамата подсъдими в съучастие, при изложената конструкция на обвинението, ако по делото бяха установени факти за конкретни уговорки между подсъдимите по отношение точно на тези лица с наложени ограничения, кога и по какъв начин да преминат границата. А такива фактически положения не са установени. Според възприетата в мотивите на атакувания съдебен акт фактология, подс. М. е поел ангажимент да помогне на двете свидетелки, спрямо които са били наложени принудителни административни мерки, да преминат границата, дал им е разяснения кога и по какъв начин да сторят това, конкретно на предварително посочените от него дати им е указал кога да тръгнат през ГКПП. Тези действия могат да се оценят като такива по разяснения и съвети, улесняващи преминаването през границата на свидетелите Т. и В., и несъмнено са укорими, само че, за да бъде осъществен с тези действия състава на престъпление по чл. 280, ал. 1 от НК /доколкото вече беше обоснована несъставомерност по чл. 280, ал. 2, т. 5, вр. чл. 20, ал. 2 от НК/, е необходимо да се обоснове извод, че тези действия са създали необходимите предпоставки за извършване на престъпление по чл. 279 от НК от свидетелките. Съставът на чл. 280, ал. 1 от НК би бил реализиран от подс. М., ако с поведението си умишлено е улеснил преминаването през границата на Т. и В. без надлежно разрешение, като то следва и да е в причинна връзка с изпълнителното деяние и последиците от него. Въз основа на възприетите фактически обстоятелства правни изводи с посоченото съдържание не могат да бъдат направени. Това е така, понеже, макар подс. М. да е давал съвети и разяснения на свидетелките, свързани с преминаване на границата, тези негови действия не могат да бъдат преценени като улесняващи, създаващи условие за преминаване на границата без надлежно разрешение. Тези съвети и разяснения са свързани само с вероятността да се избегне разширен контрол при излизане от страната на свидетелките, но доколкото се касае до вероятност, не може да се приеме, че това поведение на подсъдимия обективно е можело да улесни и е улеснило или създало предпоставки за незаконно преминаване на границата. Дадените съвети и разяснения от М. могат да се свържат само с вероятност на бъде избегнато осъществяване на пълна гранична проверка на свидетелите и следователно това поведение не може да бъде преценено като такова, създаващо условия, при които да бъде успешно осъществено превеждане на лицата през граница. Не е налице сигурна причинна връзка между действията на подсъдимия и осъществяването от Т. и В. на преминаване през границата без разрешение на надлежния орган, защото, независимо дали свидетелките са получили съветите и разясненията на М., е съществувала вероятност, както да бъдат подложени само на минимална гранична проверка, така и да бъдат обект на разширена такава. Така че, обективно не може да се приеме, че с това си поведение подсъдимият е допринесъл за осъществяване на незаконно преминаване на границата.
Изложените от касационния съдебен състав съображения сочат, че не е налице претендираната в протеста неправилност на оценката на установените фактически обстоятелства. Материалният закон е приложен от въззивната инстанция правилно, поради което не са налице основания за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
По изложените съображения касационната инстанция намери, че подаденият протест от прокурор в АСП следва да бъде оставен без уважение.
Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 2 от 23.03.2016г., постановена по внохд № 158/2015г. по описа на Апелативен специализиран наказателен съд.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.
|