2
Р Е Ш Е Н И Е
№ 137
гр. София, 21.06.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети май през две хиляди и седемнадесетата година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
и при участието на секретаря Даниела Цветкова, като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 3797 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 ГПК.
Образувано е по исковата молба на Д. И. И. от [населено място], представляван от адв. Р. Д., против решение № VІ-46 от 3 юни 2016 г., постановено по в.гр.д. № 729/2016 г. по описа на окръжния съд в [населено място], с което се потвърждава решение № 527 от 22 март 2016 г., постановено по гр.д. № 7644/2015 г. по описа на районния съд в [населено място], с което са отхвърлени исковете на И. против [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], за признаване на уволнението му за незаконно, за възстановяването му на заеманата преди уволнението работа и за заплащане на обезщетение от 5900 лева за оставането му без работа за периода 24.10.2015 г. – 24.04.2016 г., ведно със законната лихва от предявяването на иска, и в тежест на касатора са присъдени разноски.
Касационното обжалване е допуснато с определение № 219 от 1 март 2017 г. за проверка на твърдението на касатора за нищожност на обжалвания съдебен акт.
Обжалваното решение не е нищожно.
Законът не определя изрично кое съдебно решение е нищожно. Съдебната практика приема, че нищожно е всяко решение, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление – така в ТР № 1/2011 г., ОСГТК, ВКС сочи, че е нищожно съдебното решение, постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не е в писмена форма, абсолютно неразбираемото решение или неподписаното решение. Нищожното решение не поражда правни последици (сравни т. 8 от ППВС № 1/1985 г.)
Глава ХХV в ГПК от 2007 г. урежда бързото производство, предвидено за изрично изброени искове. Процесуалните правила в приложимия им вид не дават възможност на ищеца да прецени дали да поиска от съда да разгледа иска му, включен в предметния обхват на чл. 310, ал. 1 ГПК, като бързо производство или по реда на общия исков процес. Предвид характера на правоотношенията, засегнати от споровете, определени за разглеждане като бързо производство, законодателно са осигурени условия за експедитивното разрешаване на спора – при стриктно определени срокове за произнасяне на съда в подготвителния етап на делото с цел разглеждането на делото в едно публично заседание и срочното постановяване на съдебното решение. Ако експедитивното разрешаване на изброените спорове при специално предвидената в закона процедура за това се приема от законодателя за ненарушаващо конституционното право на защита на страните по делото, то на още по-силно основание следва да се приеме, че разглеждането на същите спорове по общия исков ред, което по някаква причина е допуснато от съда, при спазване на изискванията на чл. 140 и сл. ГПК, не нарушава същите права, а в случай, че от разглеждането на исковете по общия ред произтекат вреди, те биха могли да бъдат претендирани в друг процес. Аргумент в полза на заключението, че разглеждането на спор, включен в предметния обхват на чл. 310, ал. 1 ГПК, по общия исков ред, не води до липса на надлежно волеизявление на съд, може да се черпи и от предвидената в закона забрана иск, предвиден в чл. 310, ал. 1 ГПК, да бъде разгледан по реда на бързото производство, ако бъде обективно съединен с иск, който подлежи на разглеждане по общия исков ред, или ако в една искова молба се съединят иск по ал. 1 и иск, който подлежи на разглеждане по общия исков ред (така според чл. 310, ал. 2 и 3 ГПК). Ако се приеме противното – че законът по императивен начин определя посочените в чл. 310, ал. 1 ГПК искове като такива, които подлежат на разглеждане само и единствено по реда на бързото производство, то при съединяването на тези искове с други законът би разпоредил разделянето на производството с цел обезпечаване изпълнението на императивното правило, определящо съдопроизводствения ред по съответните искове.
Касационната жалба е неоснователна.
Основното възражение на ищеца, съдържащо се и във въззивната, и в касационната му жалба, е, че първоинстанционният съд е нарушил реда, по който следва да протече производството по трудовия спор чрез разглеждането на делото по общия исков ред, като са нарушени правата на касатора да разреши възникналия трудов спор в най-кратки срокове с оглед възможността работникът да бъде възстановен на заеманата преди уволнението длъжност. Макар да е вярно, че съдът не е осъществил процедурата по чл. 312 ГПК в предвидените в текста срокове (при постъпил отговор на исковата молба на 23 декември 2015 г., докладът по делото е изготвен на 5 януари 2016 г.), след което е разгледал делото в две публични съдебни заседания, не е обявил срок за постановяване на съдебното решение по чл. 315 ГПК и е постановил решението си двадесет и пет дена след даването ход на устните състезания, това нарушение на съдопроизводствените правила не е довело до нарушаване на правото на ищеца да получи търсената защита, да участва в процеса, да взема становище по исканията и доводите на насрещната страна и да ангажира доказателства. Искът за отмяна на уволнението на ищеца е счетен за неоснователен; отхвърлени са и акцесорните искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и 3 КТ. Така твърдението, че правата на касатора са нарушени, предвид възможността той да бъде възстановен по-скоро на заеманата преди уволнението длъжност, е неоснователно.
Установено е, че трудовото правоотношение на ищеца е прекратено със заповед от 22.10.2015 г. на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. второ КТ, в която текстово е записано, че причината за прекратяване на трудовия договор е съкращаване в щата, извършен подбор. Заповедта е подписана от прокуриста на дружеството. Освен договора за търговско управление, е представено и допълнително споразумение към него, по силата на което прокуристът е натоварен да сключва, изменя и прекратява трудовите договори с работниците и служителите на дружеството и да подписва издаваните в тази връзка заповеди. Подписите под допълнителното споразумение не са заверени нотариално.
Верен е изводът на въззивния съд за неоснователността на твърдението на ищеца, че лицето, подписало заповедта за уволнение – прокуристът, няма компетентност да прекратява трудови договори, след като допълнителното споразумение към договора за прокура, с което на прокуриста е възложено от страна на Съвета на директорите на дружеството да сключва, изменя и прекратява трудовите договори с работниците и служителите при работодателя, както и да подписва свързаните с това документи, не е заверено нотариално и не е вписано в Търговския регистър. Договорът за прокура по чл. 23 ТЗ урежда вътрешните отношения между търговеца и прокуриста, който е доброволен представител на търговеца по пълномощие, но с императивно определена от закона представителна власт за всички действия и сделки, свързани с упражняване на търговското занятие според чл. 22, ал. 1 ТЗ (сравни решение № 648 по гр.д. № 1484/2009 г., ІІІ г.о., ВКС). Представителната власт на прокуриста включва и правата и задълженията на собственика на търговското предприятие по трудови договори като част от търговското предприятие, което прокуристът е длъжен да управлява. В конкретния случай работодателят дори е делегирал изрично и отделно на прокуриста правото да сключва, изменя и прекратява договорите с работниците и служителите, което е допустимо според разясненията, дадени в ТР № 6/2012 г., ОСГК, но не е било необходимо, доколкото неговите правомощия поначало включват и да представлява работодателя като страна в трудовите правоотношения с работниците и служителите.
Неоснователно се твърди от касатора, че работодателят не е извършил подбор. С решение на Съвета на директорите от 03.09.2015 г. е утвърдено ново щатно разписание за работодателя, като бройките за „кранист”, каквато е заеманата от ищеца длъжност, са намалени с 21, и на прокуриста е възложено осъществяването на подбор при изрично изброени критерии. При това положение осъществяването на подбор е било задължително. В комисията по подбора са включени ръководителите и заместниците на ръководителите на съответните работни звена. По утвърдените критерии за подбор е определена точкова система за оценяване. При оценяването ищецът е получил 17 точки, при най-висока за последния определен за съкращение от 29 т., и при максимален възможен брой от 50 точки. Взети са предвид непритежаването на необходимото образование (средно при завършено от ищеца основно образование), малкият му трудов стаж и професионален опит на заеманата длъжност, притежаваната от него допълнителна професионална квалификация. Счетено е, че дава задоволително качество на извършваната работа и в повечето случаи проявява старание и самостоятелност при извършване на работата, но не притежава достатъчна способност за работа в екип и приносът му при извършване на възложената на екипа работа е недостатъчен. Според свидетелските показания, предаващи преки впечатления от работата на подложените на подбор работници, ищецът като цяло не се справял с работата си и бил безинициативен. Сочените данни водят до извода, че е бил извършен подбор, при спазване на критериите на чл. 329, ал. 1 КТ, и дадените при подбора оценки на квалификацията и работата на ищеца са съответни на притежаваните от него знания, умения и качество на работата.
На заседанието на комисията по подбора са присъствали представители на двете синдикални организации при работодателя. Следва да се отбележи, че към момента на осъществяване на съкращението в щата, при работодателят не е имало действащ колективен трудов договор, който да предвижда синдикална закрила на членове на синдикат. Ето защо е неоснователно твърдението, че при извършване на процесното уволнение са нарушени правилата на чл. 333, ал. 4 КТ.
При този изход на спора е основателно искането на ответника за присъждане на 600 лева разноски, заплатени по договор за правна защита и съдействие.
Мотивиран от изложеното, състав на четвърто гражданско отделение на ВКС
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № VІ-46 от 3 юни 2016 г., постановено по в.гр.д. № 729/2016 г. по описа на окръжния съд в [населено място].
ОСЪЖДА Д. И. И., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], сумата от 600,00 (шестстотин) лева разноски за касационното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|