12 Р Е Ш Е Н И Е № 250 гр. София, 01 март 2019 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести ноември две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Костова ЧЛЕНОВЕ: Спас Иванчев Христина Михова при участието на секретаря Мира Недева и на прокурора Тома Комов, изслуша докладваното от председателя Капка Костова касационно дело № 1067 / 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на Глава двадесет и трета от НПК и е образувано по жалба на подсъдимия И. П. Ш., чрез защитника му адвокат С. П. от АК – [населено място], срещу решение № 118 от 23 март 2018 година на Софийския апелативен съд, НО, 1-ви състав, по внохд № 1467 / 2017 година, с което е потвърдена изцяло присъдата на Софийския градски съд, НО, 20-ти състав от 24 октомври 2016 година, постановена по нохд № 1142 / 2015 година. Жалбата съдържа позоваване на касационното основание по чл. 348, ал. 2 от НПК – нарушение на закона. Изводимо от съдържанието й обаче, недоволството на подсъдимия Ш. от осъждането му е насочено срещу формираните от предходните съдебни инстанции изводи по фактите, които той намира за ненадлежно установени. Наведените в жалбата подробни доводи и съображения представляват оспорване на дейността на съда по анализа и оценката на доказателствените източници, а в краткия коментар по приложението на закона се твърди несъставомерност на приетите от съда факти по нормите на закона, по които те са подведени. Така направените в жалбата оплаквания на практика сочат на отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, доколкото съдържат твърдения за компрометирани изводи по фактите поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото, повлияли и на правилното приложение на закона. Единственото отправено до ВКС искане е за отмяна на атакуваното решение на въззивния съд и оправдаване на подсъдимия Ш. по всички обвинения, в рамките на правомощието на касационната инстанция по чл. 354, ал. 1, т. 2 във вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК. В съдебното заседание пред ВКС жалбоподателят-подсъдим И. Ш. участва лично и със защитника си адвокат С. П., който поддържа подадената касационна жалба при посочените в нея съображения и с акцент върху доводите, че съдът е формирал изводите си по фактите единствено на базата на показанията на свид. С., който е и пострадал по делото, като са игнорирани факти, установени от показанията на останалите свидетели-очевидци на случилото се. Оспорва отказа на съда да кредитира за достоверност обясненията на подсъдимия Ш. и кредитирането на показанията на пострадалия С., макар и двамата да са заинтересовани от изхода на делото. Като цяло, защитата твърди недоказаност на обвинителната теза и в частност – на авторството на подсъдимия по отношение на инкриминираните деяния. В рамките на упражненото право на лична защита подсъдимият Ш. заявява наличие на множество противоречия в доказателствената съвкупност и най-вече – в показанията на пострадалия С., оспорва валидността и резултатите от проведеното на досъдебното производство разпознаване на лица. Моли да бъде оправдан, тъй като е полезен член на обществото, а като последица от проведеното срещу него наказателно производство е претърпял много морални и материални вреди. Частният обвинител Г. Й. С. не участва лично пред ВКС, редовно призован. Представлява се от адвокат В. П. от САК, назначена отпреди за негов служебен повереник. Същата поддържа съображенията, изложени в подаденото от нея възражение срещу касационната жалба на подсъдимия Ш. и моли те да бъдат уважени. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като съобрази доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С постановената от първоинстанционния съд присъда е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия И. П. Ш. за това, че: - на 05. 03. 2009 година, за времето от 07ч. до 17ч., в [населено място], противозаконно лишил от свобода Г. Й. С., поради което и на основание чл. 142а, ал. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК, е осъден на една година лишаване от свобода и е оправдан по повдигнатото обвинение по чл. 142, ал. 1 от НК (ред. ДВ, бр. 92 / 27. 09. 2002 година) и - на същата дата и същото място принудил Г. Й. С. да извърши нещо противно на волята му – да напише саморъчни обяснения, като употребил за това сила, поради което и на основание чл. 143, ал. 1, предл. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК, е осъден на една година лишаване от свобода и е оправдан по повдигнатото обвинение по чл. 143, ал. 1, предл. 3 от НК. Изтърпяването на наказанията за всяко от престъпленията е отложено при условията на чл. 66, ал. 1 от НК за срок от три години от влизане на присъдата в сила. На основание чл. 23, ал. 1 от НК, на подсъдимия Ш. е определено общо наказание за двете престъпления от една година лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от три години от влизане на присъдата в сила. Подсъдимият И. Ш. е оправдан изцяло по повдигнатото му обвинение за извършено на същата дата и същото място престъпление по чл. 198, ал. 1, пр. 1 от НК. Присъдени са направените по делото разноски в полза на държавата, като са възложени в тежест на подсъдимия. В производство, инициирано по жалба на подсъдимия Ш. срещу присъдата, е извършена въззивната проверка и е постановен атакуваният сега по касационен ред съдебен акт, с който присъдата е потвърдена изцяло. Процесуалното развитие на делото предпоставя обсъждане на рамката на касационната проверка. Присъдата на първоинстанционния съд е била атакувана по въззивен ред от подсъдимия Ш. и от частния обвинител Г. С., чрез повереника му адв. П.. Въззивен протест срещу оправдателните части на присъдата не е подаден. С определение № 387 от 04. 08. 2017 година, въззивният съдебен състав е констатирал нередовност на жалбата на частния обвинител по смисъла на чл. 320, ал. 1 от НПК, поради което е прекратил съдебното производство по първоначално образуваното пред него внохд № 1002 / 2017 година и е върнал делото на СГС за администрирането му при изпълнение на дадените в обстоятелствената част указания. Поради неотстраняване в срок на нередовността на жалбата, първоинстанционният съд е върнал жалбата с разпореждане от 06. 10. 2017 година. Разпореждането, надлежно съобщено, не е обжалвано по въззивен ред и е влязло в сила в посочения в закона срок. Въззивната проверка е извършена само по жалбата на подсъдимия Ш.. Решението на въззивния съд също е било оспорено с жалба от частния обвинител Г. С., чрез повереника му адвокат П.. С разпореждане на съдията-докладчик от 08. 05. 2018 година по внохд № 1467 / 2017 година, касационната жалба е върната като недопустима, тъй като страната не е упражнила надлежно правото си на въззивно обжалване. Разпореждането не е обжалвано в предвидения законен срок и е влязло в сила. При тези данни и съображения за тях, рамката на касационната проверка е очертана само от жалбата на подсъдимия Ш.. В оправдателните си части – относно обвиненията по чл. 142, ал. 1 от НК, по чл. 143, ал. 1, предл. 3 и по чл. 198, ал. 1 от НК, присъдата е влязла в сила. ВКС намира касационната жалба на подсъдимия Ш. за допустима, като подадена от лице, което има право на това съгласно чл. 349, ал. 1 от НПК, в срока по чл. 350, ал. 2 от НПК, срещу съдебен акт, който подлежи на касационен контрол по чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Заявеното в жалбата касационно основание по чл. 348, ал. 2 от НПК всъщност се подкрепя с доводи, които са относими към обосноваността на изводите по фактите, а тя е извън предмета на касационния контрол. Известно е, че заявената материалната незаконосъобразност на оспорения съдебен акт е самостоятелно касационно основание и когато обжалващата страна се позове само на него, касационната проверка се свежда единствено до съответствието на правните изводи с приетите за установени факти, с които обжалващата страна принципно е съгласна. Ако неправилното приложение на закона обаче е резултат на ненадлежно формиране на фактите, то тогава очевидно неправилността на оспорения съдебен акт ангажира отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, а не това по т. 1, както неправилно е посочено в жалбата. Доколкото обаче тя съдържа доводи и съображения, от които могат да се установят действителните причини за недоволството на подсъдимия Ш. от въззивното съдебно решение, ВКС извърши проверка и констатира следното: Касационната жалба съдържа обстойни възражения срещу извършения от въззивния съд анализ и оценка на доказателствените източници по делото, с акцент върху показанията на пострадалия С. като такъв източник и върху „изключването“, според защитата, „…на показанията на свидетели, които не подкрепят обвинителната теза“. Изложените съображения съдържат по-скоро собствен на жалбоподателя прочит на съдържанието на доказателствените източници, а касационната жалба има характеристиките на въззивна такава. Това би било обяснимо, ако въззивният съд не бе изпълнил задълженията си за цялостна и задълбочена проверка на присъдата, каквато констатация ВКС не прави. Следва да се отрази и принципното положение, че въззивният съд не е длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на първоинстанционната присъда, ако не е достигнал до различни фактически изводи въз основа на доказателствата и ако мотивите на присъдата са аналитични и убедителни и позволяват на страните и на контролните инстанции да проследят начина, по който е формирано вътрешното убеждение на съда. А настоящият случай е именно такъв. Разборът, анализът и оценката на гласните доказателствени средства, респ. изводите, които произтичат от тях, са аргументирани убедително от основния съд и затова въззивната инстанция не е имала причини да не признае фактическата правилност на издадената присъда. За да утвърди приетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка, въззивният съд се е позовал на събраните в хода на проведеното от първия съд съдебно следствие, като е извършил и собствен подробен доказателствен анализ (л. 12 - л. 19 от решението), като е дал надлежни отговори на направените пред него възражения – впрочем, идентични с направените и пред касационната инстанция. ВКС намира, че съдилищата не са имали основание да откажат да кредитират за достоверност показанията на пострадалия С., депозирани в хода на съдебното разглеждане на делото (разпит в с. з. на 21. 10. 2015 година, л. 83 – л. 90 от нох дело). Съдът е констатирал противоречия за част от обстоятелствата, конкретно посочени в определението му, с депозираните пред разследващия орган и изцяло с депозираните пред съдия в хода на досъдебното производство показания на този свидетел, поради което надлежно е приобщил последните чрез прочитането им, при заявено от страните съгласие за това. След прочитането им свидетелят е потвърдил в преобладаващата част приобщените показания и е изяснил констатираните противоречия, като по този начин те са били отстранени (л. 89, гърба от нох дело). Необходимо е да се отбележи, че констатираните противоречия не касаят ключови и от съществено значение за предмета на делото обстоятелства, а представляват детайли в развитието на инкриминираните събития. Независимо от това, съдът е изпълнил задължението си за отстраняването им, а в мотивите на присъдата изключително подробно и задълбочено е обсъдил тези обстоятелства, формирайки изводи за тяхната изначална последователност, вътрешна и с останалите доказателствени източници безпротиворечивост. В потвърждение на показанията на свидетеля относно първоначалните събития след пристигането му на бензиностанцията (за това, че бил принуден да изчака за зареждане по указание на служители и в изпълнение на дадено от собствениците Ш. разпореждане, за намесата на свид. Ш., за пристигането на извикания от нея подсъдим, за началото на разговора между него и пострадалия и опитите да постигнат съгласие за погасяване на дълга и пр.), са и показанията на свидетелите Ж. Ш., М. Ч., Б. Т., Ив. Т., както и обясненията на самия подсъдим. Впрочем, тези обстоятелства никога не са били спорни по делото и са съобщавани последователно от С. и по начин, сходен с казаното от посочените свидетели. Няма причини така направената оценка за достоверност на тази част от показанията на пострадалия С. да не бъде отнесена и към разказаното от него за събитията непосредствено след това – отвеждането му от подсъдимия в модулна клетка на територията на бензиностанцията, завързването му, нанесените му удари, пристигането в доста по-късен момент на повиканите от подсъдимия други собственици на бензиностанции, от които С. зареждал бензин - свидетелите Г. и Н., а също и Б. и Ст. С., принуждаването на пострадалия да напише обяснение за зарежданото от него гориво на техните бензиностанции и натрупаните парични задължения (приложено на л. 154 от ДП). В един продължителен период от време подсъдимият Шопски и пострадалият С. са били сами в помещението и дадените от всеки от тях обяснения/показания съществено се различават по ключовите по делото въпроси - за насилственото задържане на пострадалия и препятстването на възможността му за свободно придвижване, за упражнената от подсъдимия принуда за написване на посоченото самоуличаващо пострадалия „обяснение“. Предходните съдебни инстанции изключително подробно и прецизно са обсъдили и анализирали показанията на пострадалия и в тази им част, съобразно всички останали доказателства по делото, произтичащи от показанията на свидетелите И., Г., К., от съдържанието на писмените доказателства - СМУ (д-р Ст. Х.), извлечение от амбулаторна книга, становище от проф. Т., а също и експертното изследване и заключение за причинените на пострадалия телесни увреждания – д-р В. (с. 33 – с. 39 от мотивите на присъдата, л. 13 – л. 15 от решението). Правилно е прието, че даденото от пострадалия описание на механизма, средствата и мястото на нанесените му от подсъдимия удари кореспондира напълно с констатираните впоследствие телесни наранявания. В резултат на извършения анализ съдът основателно е кредитирал показанията на пострадалия и ги е поставил в основата на формираните изводи по фактите, наред с останалите източници на доказателства, посочени по-горе. Не са останали вън от вниманието и анализа на съда показанията на свидетелите Ж. Ш., П. Ш., К. Г., Н., Ч., Т., както и обясненията на подсъдимия Ш., както неоснователно се твърди в жалбата. Съдът е отказал да кредитира същите за достоверност в конкретно посочени техни части, излагайки подробни съображения за това (с. 39 – с. 49 от мотивите на присъдата, л. 16 – л. 19 от решението). Поначало не е невъзможно показанията на свидетел да бъдат кредитирани за достоверност само в една тяхна част, стига да са налице убедителни съображения за това. Оценката за достоверност се извършва на общо основание по вътрешно убеждение и зависи от всички установени по делото конкретни факти и обстоятелства, от наличието на логика и последователност в показанията и тяхната връзка с другите данни по делото. Като е кредитирал показанията на тези свидетели в конкретно посочени техни части и ги е оценил като неподкрепени от други доказателства по делото в друга част, съдът не е опорочил изводите си за фактите и не е нарушил закона. Тези гласни доказателствени източници са обсъдени по действителното им съдържание, в тяхната взаимовръзка и относимост към главния факт на процеса. ВКС не констатира игнориране или превратност в оценъчната дейност на съда, а отказът те да бъдат кредитирани изцяло за достоверност е надлежно и подробно обоснован, поради което изложените в тази връзка съображения могат единствено да бъдат споделени и не се налага да бъдат повтаряни. Предвид изложеното, ВКС намира, че обстоятелствата от кръга на подлежащите на доказване са установени по категоричен и несъмнен начин от наличните по делото доказателствени източници, посочени по-горе. Упражненото от подсъдимия Ш. насилие по отношение на пострадалия С. - за задържането му на място, където той не желае да бъде и без възможност по своя воля да промени това, както и за изготвяне на писмения документ – „обяснение“, с който той да се самоуличи в неправомерни действия по отношение на осъществяваната от подсъдимия и от други собственици на бензиностанции търговска дейност, е доказано по начина, който законът изисква. Що се касае до наведените съображения във връзка с действията на пострадалия С. като страна по договорите за зареждане с гориво с подсъдимия и с други лица и некоректното му поведение като такъв, както и позоваването на данните за личността му като цяло, следва да се отбележи, че това поведение не е предмет на разглеждане в настоящето производство. То е било разследвано и инкриминирано в рамките на друго наказателно дело и е получило съответна съдебна санкция по предвидения за това ред, вкл. чрез влязла в сила присъда. Още по-малко лични отношения и оценки на страна в производството за качествата и характеристиките на свидетел по делото, могат да бъдат съобразявани в рамките на дейността на съда по анализа и оценката на доказателствата, вкл. на неговите показания и да повлияят преценката за тяхната достоверност. При надлежно установените по делото факти от кръга на подлежащите на доказване, материалният закон е приложен правилно. Редакцията на нормата на чл. 142а, ал. 1 от НК, актуална към момента на извършване на деянието (ДВ, бр. 62 / 1997 година), визира единствено „противозаконно лишаване от свобода“, т. е. извършване на действия, с които деецът отнема възможността и правото на свободно придвижване на пострадалото лице и препятства упражняването от него на свободната воля за избор на местоположение в пространството. В случая, с действията си подсъдимият Ш. е сторил точно това – за един сравнително продължителен период от време е отнел възможността на пострадалия С. за свободно придвижване в пространството, завързвайки го за стол, в изолирано помещение и без възможност по негова воля да промени местоположението си. Лишаването от свобода е противозаконно, защото е извършено без легитимно правно основание и не по съответния ред от овластен за това орган. Законът не допуска осъществяване на действително или предполагаемо право с подобни средства. А защо тези действия не могат да бъдат ценени като „граждански арест“ по смисъла на чл. 12а от НК, двете предходни съдебни инстанции са обосновали ясно и изчерпателно с аргументи, които напълно съответстват на закона и съдебната практика, поради което следва да бъдат споделени изцяло. С прилагането на тази норма, представляваща закон за по-леко наказуемо престъпление и без съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, като е оправдал подсъдимия по първоначално повдигнатото му обвинение по чл. 142, ал. 1 от НК, съдът не е нарушил процесуалния закон, както се твърди в касационната жалба, а прилагането на съответната на установените по делото факти материално-правна норма, обуславя законосъобразността на съдебния акт. Правилно е и приложението на разпоредбата на чл. 143, ал. 1 от НК, тъй като с действията си – нанасяне на удари с ръце и крака по тялото на пострадалия С., подсъдимият го е принудил да извърши нещо противно на волята му – да напише обяснение с определено съдържание. Правно ирелевантно е в рамките на конкретното обвинение дали и доколко това съдържание отговаря на действителността или не, в какъвто смисъл се възразява в жалбата на подсъдимия. При изложените съображения ВКС намира, че доказателствата по делото, произтичащи от всички доказателствени източници, са надлежно проверени и оценени от съда относно достоверност и относимост, взаимна връзка и противоречивост, без да се установяват игнориране или превратност в дейността на съда. Правилна е и преценката за съставомерност на установените по делото факти по нормите на закона, по които те са подведени. Затова, направеното с жалбата искане за оправдаване на подсъдимия по повдигнатите му обвинения няма как да бъде удовлетворено, тъй като поначало касационната инстанция не може да установява нови фактически положения, а от фактите и обстоятелствата, както са установени от предходните съдебни инстанции, не следва извод за несъставомерност на деянието, поради което разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК е неприложима. Настоящата инстанция обаче констатира, че наказателната отговорност на подсъдимия Ш. за извършеното от него престъпление по чл. 142а от НК не може да бъде ангажирана поради изтекла погасителна давност за наказателно преследване. Доводи в тази насока не са заявени в жалбата, но е известно, че за приложението на института на давността съдът следи служебно. Извършената от ВКС проверка по възраженията в касационната жалба обхваща неизбежно и това престъпление, доколкото доказателствената съвкупност и формирането от съда на изводите по фактите са относими и за двете престъпления. След така извършената проверка ВКС изведе констатациите си за липса на посочените в жалбата нарушения и наличие на надлежна доказателствена основа за тези фактически изводи. Престъплението по чл. 142а, ал. 1 от НК е извършено на 05. 03. 2009 година и приложимият материален закон е действащият към този момент. Първоинстанционният съд е преквалифицирал престъплението от такова по чл. 142, ал. 1 от НК според първоначално повдигнатото обвинение, в престъпление по чл. 142а, ал. 1 от НК. В тази част и досежно това обстоятелство присъдата не е протестирана от прокурора и не е обжалвана надлежно от частния обвинител. За престъплението е актуална редакцията на нормата в ДВ, бр. 50 / 1995 година, според която то се наказва с лишаване от свобода до две години или с поправителен труд. Според разпоредбата на чл. 80, чл. 1, т. 4 от НК, наказателното преследване за това престъпление, ако не е възбудено, се изключва с изтичане на пет години от извършването му, а според чл. 81, ал. 3 от НК, независимо от спирането или прекъсването на давността, наказателното преследване се изключва при изтичане на срок, надвишаващ с една втора срока по чл. 80, ал. 1, т. 4 от НК. Или в случая, т.нар. „абсолютна“ давност за престъплението по чл. 142а, ал. 1 от НК е с продължителност седем години и шест месеца и тя е изтекла на 05. 09. 2016 година, което обстоятелство не е коментирано от предходните съдебни инстанции. Поради това, настоящата инстанция следва да приложи института на давността по отношение на извършеното от подсъдимия Ш. престъпление по чл. 142а, ал. 1 от НК, като отмени присъдата и решението на въззивния съд в тази им част и прекрати наказателното производство при условията на чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК. С този изход на делото е обвързана и отмяната на съдебните актове в частта по чл. 23, ал. 1 от НК относно определеното общо наказание. Явната несправедливост на наложеното наказание не е релевирана като касационно основание в жалбата. Доколкото обаче подсъдимият Ш. оспорва ангажирането на наказателната си отговорност като цяло, настоящата инстанция провери и параметрите и тежестта на тази отговорност относно престъплението по чл. 143, ал. 1 от НК и констатира, че индивидуализацията на наложеното на подсъдимия наказание е извършена при съобразяване на всички установени по делото обстоятелства от кръга на тези по чл. 54 от НК. Наказанието е определено при значителен превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, под средния размер на предвиденото в закона и при отчитане в необходимата степен на положителните данни за личността му и неговата общественополезна дейност, за която по делото са представени многобройни писмени доказателства. Така индивидуализираното наказание от една година лишаване от свобода, отложено за минимален изпитателен срок от три години, удовлетворява изискванията на чл. 54 от НК и в достатъчна степен изпълнява целите на наказанието по чл. 36 от НК. То е съразмерно на тежестта на извършеното престъпление, достатъчно за постигане на съответните положителни промени в съзнанието на подсъдимия и превъзпитаването му към спазване на законите и добрите нрави и затова е справедливо. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 118 от 23 март 2018 година на Софийския апелативен съд, НО, 1-ви състав, по внохд № 1467 / 2017 година и потвърдената с него присъда на Софийския градски съд, НО, 20-ти състав от 24 октомври 2016 година, по нохд № 1142 / 2015 година, в частта им, с която подсъдимият И. П. Ш. е осъден за извършено престъпление по чл. 142а, ал. 1 от НК и в частта по чл. 23, ал. 1 от НК и на основание чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК ПРЕКРАТЯВА наказателното производство срещу подсъдимия за извършено престъпление по чл. 142а, ал. 1 от НК поради изтекла абсолютна погасителна давност за наказателно преследване. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.