О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60343

София, 29.09.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети септември две хиляди двадесет и първа година в състав:

Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 1881 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение № 260032 от 12.02.2021 г. по в. гр. д. № 432/2020 г. на Шуменския окръжен съд е отменено решение № 76 от 09.03.2020 г. по гр. д. № 938/2019 г. на РС Нови Пазар, поправено с решение 260018/11.09.2020 г. и вместо него е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на ответниците Х. Б. Х., С. Р. М. и Р. Р. М., че ищците Н. М. М., Р. М. М., К. М. А., А. М. А., Ю. М. Ш. и Е. Х. Ю. са собственици общо на 1/2 ид. част /1/20 за Н. М., 1/20 за Р. М., 1/20 за К. А., 1/20 за А. А., 1/20 за Ю. Ш. и 5/20 за Е. Ю./ на следните имоти: 1. Нива от 23,379 дка, съставляваща имот № ... по плана за земеразделяне на [населено място], с идентификатор ..........; 2.Нива от 17,095 дка, имот № ........ по плана за земеразделяне на [населено място], с идентификатор № .........; 3.Овощна градина от 6,03 дка, имот №.............. по плана за земеразделяне на [населено място], с идентификатор ......... и 4.Нива от 4,847 дка, имот № ......... по плана за земеразделяне на [населено място], с идентификатор ........... и ответниците са осъдени да предадат на ищците посочената 1/2 ид. част от описаните имоти; признато е за установено по отношение на ответниците Р. С. Н. и Е. З. И., че изброените ищци са собственици на 1/2 ид. част от нива от 28,402 дка, имот № ....... по плана за земеразделяне на [населено място], с идентификатор .......... Със същото решение на основание чл.537, ал.2 ГПК са отменени нотариалните актове на ответниците до размер на 1/2 ид. част от описаните имоти.
Въззивният съд е приел, че страните по делото са наследници на Ю. Х. Х., б. ж. на [населено място], Шуменска област, починал на 22.08.1935 г. и на сина му Х. Ю. Х., починал на 23.10.1957 г. Процесните земеделски земи са реституирани на наследниците на посочените наследодатели с решение № 0004 от 22.12.1994 г. С нотариален акт № .../2014 г. за собственост по давност и наследство ответниците Х., С. и Р. били признати за собственици на първите четири имота. С нотариален акт № ../2015 г. Х. и С. дарили на Р. притежаваните от тях 5/6 ид.части от нивата с площ от 4,848 дка и овощната градина. С нотариален акт № .../2018 г. ответницата Р. е призната за собственик по давност и наследство на 1/2 ид. част от нивата с площ от 28,402 дка, а с нотариален акт № .../2018 г. другата ответница Е. е призната за собственик на 1/2 ид.част от същата нива. Прието е, че през 2009 г. – 2015 г. процесните ниви били заявени за кандидатстване за субсидии от различни лица. От разпитаните свидетели най-общо се установявало, че ответниците ползват процесните земеделски земи, като ги обработват лично или ги отдават под наем и аренда.
Като се е позовал на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС въззивният съд е приел, че ответниците не са придобили по давност наследствената част на ищците, тъй като няма данни да са отблъснали владението им. В настоящия случай не са налице хипотезите, при които е обективно невъзможно манифестиране на промяната в намерението и завладяване на идеалните части на ищците. Промяната в намерението трябва да е изразена по ясен и недвусмислен начин, т.е. чрез действия, които не будят съмнение за отричане на чуждата власт по отношение на вещта и не допускат чужди действия. Управителните действия, включително и сключването на облигационни договори по повод ползването, не съставляват такива, които да отричат правото на собственика, респ. съсобственика, от чието име е установено държането на вещта. Ответниците са ползвали всички ниви, въпреки че са притежавали само идеални части от тях, но единствената безспорно установена демонстрация на промяната на държането във владение е издаването на констативните нотариални актове за собственост по давност, но с предявяването на исковата молба давността е прекъсната. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответниците Х. Х., Р. М., С. М., Р. Н. и Е. И..
Жалбоподателките считат, че съдът неправилно е основал решението си на ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, както и на неотносима практика на тричленни състави на ВКС. Съдът не съобразил, че от възстановяването на собствеността до снабдяването с нотариални актове по давност ищците, които живеели в Турция, не са идвали в България и не са поддържали контакти с ответниците. Ищцата Е. Ю. е от старите изселници и не е идвала в България от 1974 г. Нямало никакви данни след реституцията ищците да са идвали в България и да са показвали и минимални действия, че процесните имоти ги интересуват. Те не са влагали и средства за поддръжка на имотите. Напротив, жалбоподателките били санкционирани от съда за това, че над 20 години непрекъснато, трайно, явно и несъмнено се грижели за имотите и влагали средства за поддръжката им. Собственическото отношение към имотите жалбоподателките и техните наследодатели демонстрирали чрез личната обработка на част от имотите, прибиране на плодовете, както и отдаването им под наем и аренда, при което не са заплащали на ищците част от получената рента. Освен това жалбоподателките считат, че в случая е било обективно невъзможно да демонстрират пред ищците промяна в намерението си за своене на техните идеални части.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, като във връзка с първите две основания се поставят следните въпроси:
1.Задължителен елемент ли е от фактическия състав на придобивната давност манифеста за своене и следва ли владелецът съсобственик, завладял идеалните части на останалите съсобственици на вещта, да манифестира промяна на намерението си от държане на дяловете им в намерение да ги свои, чрез извършване на действия, достигнали до знанието им, при положение, че последното е обективно невъзможно.
2. Следва ли да се цени като дезинтересиране от имота и изоставянето му бездействието на собственик на земеделска земя, който е напуснал пределите на страната, не се е завръщал в нея и в продължителен период от време, от реституцията до снабдяване на трето лице с нотариален акт за собственост по давност не само не е смущавал владението на съсобственика-владелец, но и не е извършвал никакви активни действия на собственик в този продължителен период от време.
По първия въпрос обжалваното решение влизало в противоречие с практиката на ВКС - решение № 214 от 28.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1919/2015 г., I г. о. и решение № 31 от 11.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2914/2018 г., I г. о., а вторият бил от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото предвид особената закрила на земеделската земя като национално богатство, регламентирана в чл.21, ал.1 от Конституцията.
Ответниците в производството Н. М. М., Р. М. М., К. М. А., А. М. А., Ю. М. Ш. и Е. Х. Ю. не вземат становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежни страни, срещу решение на въззивен съд, което е в обхвата на касационния контрол с оглед разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Първият въпрос е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. В първата си част, която касае изискването на съсобственика, упражняващ фактическата власт върху вещта, да манифестира пред останалите съсобственици промяната в намерението си и завладяване на техните идеални части, е разрешен в ТР № 1//06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, като приетото от въззивния съд е в пълно съответствие с това тълкувателно решение. Във втората си част, касаеща хипотези на обективна невъзможност за демонстриране на промяна в намерението за своене, общото указание в тълкувателното решение е развито в практиката на ВКС, като са постановени посочените от жалбоподателя решения по чл.290 ГПК, отнасящи се за такава обективна невъзможност. Касае се обаче за изключения от общото правило, които съдът преценява във всеки конкретен случай. Така в решение № 214 от 28.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1919/2015 г., I г. о., придобивната давност е следвало да се противопостави на лице, което е избягало от България още през 1942 г. и въобще не се е завръщало, няма адресна регистрация и не живее в България, от 01.01.1966 г. не е вписвано като член на домакинството на своите родители, не е изразявало воля да упражнява правата си върху съсобствените земеделски земи и не е известен настоящият му адрес. Касае се за едно действително прекъсване през продължителен период от време на всякакви връзки на това лице както с България, където се намират процесните имоти, така и с най-близките му роднини по произход, а адресът му е неизвестен – в решението е посочено, че лицето живее „някъде в Австралия или в А.“. Настоящият случай не е такъв. Макар че две от дъщерите на общия наследодател Х. Ю. Х. – ищцата Е. Х. Ю. и сестра ѝ А. Х. Х. /Х. Х./, са се изселили в Турция, първата още през 1972 г., адресът им в Турция не е бил неизвестен, напротив, по делото има данни, че един от свидетелите е ходил на гости на Е., а там се е видял и със сестра ѝ. Останалите в България наследници са могли да предупредят двете сестри, че ако нямат претенции за земите в България, те ще ги считат и работят като свои. Такива данни, а и твърдения, няма. В решение № 31 от 11.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2914/2018 г., I г. о., е разгледана една напълно различна хипотеза, която няма връзка със случая по настоящото дело – там съсобственият апартамент, макар и придобит по време на брака, е бил даден в обезщетение за отчужден имот на ищцата и тя е придобила по давност идеалната част на своя бивш съпруг.
Следва да се посочи, че въззивното решение е в пълно съответствие с решение № 17 от 1.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2923/2016 г., II г. о. Според него състоянието на обективна невъзможност е изключение и поради това не може да бъде прилагано разширително. То се отнася за случаи, при които съсобствениците или изобщо не се познават, или между тях не съществуват никакви отношения поради трайна отдалеченост във времето и разстоянието. Ето защо, когато съсобствениците се познават, но живеят в различни населени места в страната, то непосещаването на населеното място, където е имота, непроявяването на интерес към него и неизвършването на действия, с които пряко се упражнява правото на собственост, още повече когато имотът е земеделски, не обуславят обективна пречка /невъзможност/ за демонстриране на намерението за своене от страна на владеещия съсобственик, който желае да се ползва от придобивната давност.
Макар посоченото решение на ВКС да разисква хипотеза на съсобственици, които живеят в една и съща държава, приетото в него следва да се отнесе и в случай като настоящия, при който съсобствениците живеят в различни държави. Същественото в това решение е приетото в него, че обективна невъзможност е изключение и поради това не може да бъде прилагана разширително, както и че не е налице обективна невъзможност, когато съсобствениците се познават. В настоящия случай макар страните да живеят в различни държави и макар ищците да не са идвали в България след изселването си, не е налице обективна невъзможност да се демонстрира промяната в намерението за своене на съсобствения имот, тъй като се касае за отношения между близки роднини, които имат данни за своите адреси и владеещите съсобственици са могли да уведомят невладеещите за промяната в намерението си за своене на тяхната идеална част.
Не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по втория въпрос. Както вече беше посочено, налице е практика на ВКС, според която непосещаването на населеното място, където е имота, непроявяването на интерес към него и неизвършването на действия, с които пряко се упражнява правото на собственост, не могат да се приемат като действия или бездействия, значими по въпроса за придобивната давност между съсобственици. Въпросът не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като ВКС е дал указания за прилагането на института на придобивната давност между съсобственици в подобна хипотеза, като е отрекъл значението на формалното дезинтересиране на част от съсобствениците от общия имот.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260032 от 12.02.2021 г. по в. гр. д. № 432/2020 г. на Шуменския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: