Р Е Ш Е Н И Е № 331 Гр. София, 19 октомври 2015 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на шести октомври през две хиляди и петнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА МАЯ ЦОНЕВА С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора Д. Генчев като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 1207/2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 и сл. от НПК. Образувано е по касационна жалба на подс. Д. М. В. против решение № 23/24. 07. 2015 год., постановено по в. н. о. х. д. № 111/2014 год. по описа на Апелативния специализиран наказателен съд, първи въззивен състав. В жалбата са изложени доводи за наличието на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Сочи се, че обвинението не е доказано, тъй като показанията на двете пострадали са противоречиви, а в същото време са игнорирани показанията на свидетели, оборващи обвинението. Възразява се и срещу проведеното разпознаване, като се твърди, че същото не извършено съобразно изискванията на чл. 170 от НПК. Акцентира се върху обстоятелството, че не са установени ІР адресите, от които са проведена комуникацията по скайп. Поддържа се, че деянието е несъставомерно, тъй като пострадалите по всяко време са могли да прекъснат разговора, а в същото време никой не ги е принуждавал да предприемат действията, описани в мотивите на обжалваното решение. Сочи се, че неправилното приложение на материалния закон е довело до налагането на явно несправедливо наказание. Направено е искане за отмяна на въззивния съдебен акт и за оправдаване на подсъдимия. В съдебно заседание защитникът поддържа касационната жалба. Излага доводи за несъставомерност на деянието с оглед факта, че подсъдимият и пострадалите не са се познавали, както и предвид начина на осъществяването му – посредством използването на съвременните комуникационни технологии. Пледира да бъдат отменени присъдата и потвърждаващото я въззивно решение и подс. В. да бъде оправдан. Подс. Д. В. не изразява лично становището си във връзка с подадената от него касационна жалба. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна и пледира да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда от 22. 07. 2014 год., постановена по н. о. х. д. № 521/2014 год. Специализираният наказателен съд, шести състав е признал подс. Д. М. В. за виновен в това, че на 31. 05. 2011 год. в [населено място], след като се представил за лице от състава на МВР принудил Г. И. И., находяща се към този момент в [населено място] да извърши нещо противно на волята ѝ, а именно да се съблече пред интернет камера на компютър, свързан с интернет, като принудата е извършена чрез заплашване с арест и задържане под стража, поради което и на основание чл. 143, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 142, ал. 2, т. 6, пр. последно от НК го е осъдил на три години и шест месеца лишаване от свобода. Подсъдимият е признат за виновен и в това, че на 31. 05. 2011 год. в [населено място], след като се представил за лице от състава на МВР, направил опит да принуди И. М. Г., находяща се към този момент в [населено място], да извърши нещо противно на волята ѝ, а именно да се съблече пред интернет камера на компютър, свързан с интернет, като принудата е извършена чрез заплашване с арест и задържане под стража, поради което и на основание чл. 143, ал. 2 вр. ал. 1, вр. чл. 142, ал. 2, т. 6, пр. последно вр. чл. 18, ал. 1 от НК е осъден на три години лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът е наложил най-тежкото от наказанията, а именно три години и шест месеца лишаване от свобода, като е определил първоначален строг режим на изтърпяването му в затвор или затворническо общежитие от закрит тип и е зачел времето, през което по отношение на подсъдимия е изпълнявана марка за неотклонение „домашен арест“ и „задържане под стража”. Съдът се е произнесъл и по разноските по делото. Присъдата е била проверена по жалба на подсъдимия и с решение № 23/24. 07. 2015 год., постановено по в. н. о. х. д. № 111/2014 год., Апелативният специализиран наказателен съд, първи въззивен състав я е изменил в частта относно разноските. В останалата част въззивният съдебен акт е оставен в сила. Касационната жалба е неоснователна. Преди всичко следва да бъдат разгледани доводите на подс. В. и защитата му за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, доколкото от основателността им зависи обсъждането на аргументите на защитата за неправилно приложение на материалния закон и за явна несправедливост на наложеното наказание. Основният аргумент в касационната жалба касае неправилност на изводите за достоверност на доказателствата, върху които съдилищата по фактите са основали констатациите си за авторството на деянието и за упражнена принуда спрямо свидетелките Г. И. и И. Г.. В тази връзка следва да се подчертае, че суверенно право на въззивната инстанция, предвид правомощията й на съд по фактите, е да даде вяра на едни доказателствени източници и да направи извод за неистинност и необективност на други, а от своя страна касационният съд не може да подменя вътрешното убеждение на долустоящите съдилища, като пререшава въпроса за достоверност и убедителност на един или друг доказателствен източник. Касационната проверка обхваща единствено спазване на процесуалните правила за формиране на вътрешното убеждение, поради което не може да бъде удовлетворено искането на защитата ВКС да извърши собствена оценка за правдивост на показанията на пострадалите и да възприеме същите за недостоверни. Аналитичната дейност на съда, обективирана в проверявания съдебен акт, е съобразена с всички процесуални изисквания. Тя е обхванала всички доказателствени източници и е извършена в съответствие с правилата на логиката, като доказателствата са интерпретирани съобразно действителния им смисъл и съдържание. Показанията на Г. И. и И. Г., а също така и тези на свидетелите А. К., С. П., Т. Ч., Н. С., Д. В. и Г. Г. са били обект на обстойна и задълбочена проверка. Откроени са противоречията между тях, обсъдена е непълнотата при пресъздаване на фактите, наложила приобщаване на показанията им от досъдебното производство и пред друг състав на специализирания съд, като са изложени изчерпателни съображения кои техни твърдения заслужават доверие и кои не следва да бъдат кредитирани. Контролираната инстанция е отчела, че от изключително значение за разкриване на обективната истина са именно показанията на пострадалите, съпоставила ги е помежду им и е защитила убедително извода си, че те са подробни, последователни и се допълват взаимно относно съществените обстоятелства, свързани с обаждането на подсъдимия на мобилния телефон на свид. И., представянето му като полицай, настояването му да влезе във връзка с него по скайп и двете със свид. Г. да покажат пред камерата, свързана с интернет, гърдите и слабините си под предлог да бъде извършена проверка за инжектиране на наркотици, а също така и досежно факта, че пострадалите са били многократно заплашени със задържане под стража, ако не се подчинят, което обаче е сторила единствено И.. В същото време е отчетено, че доколкото между твърденията на пострадалите има противоречия, те са несъществени, отнасят се до незначителни подробности и се дължат както на изтеклия немалък период, разделящ деянието от разпита им, така и на изключително стресовата ситуация, в която са били поставени двете жени. С оглед задължението си по чл. 107, ал. 5 от НПК въззивната инстанция е потърсила потвърждение на заявеното от пострадалите и е открила такова в посоченото от свид. К. касателно действията на Г. И. в интернет клуба, психическото на двете и нежеланието им да бъдат изпълнени нарежданията на лицето, с което била осъществена връзка едновременно по скайп и по мобилен телефон. По нататък, липсват основания, които да опорочават и да придават съмнителност на приетите от апелативния съд факти относно авторството на деянието, поради което те не могат да бъдат оспорени. Контролираната инстанция е извършила проверка на констатациите на първостепенния съд, че извършител на посегателството е подсъдимият, и след като се е убедила в правилността им, ги е споделила изцяло. В съответствие с правилата на НПК показанията на свид. И. за специфики на гласа и говора на лицето, представило се за полицай (тембър и характерен начин на изговаряне на някои думи) са били съотнесени към заключението на логопедичната експертиза, което е установило, че при подс. В. са налице индивидуални особености при изговора на т. нар. „шипящи” звуци – „ж”, „ш”, „щ” и „ч”, както и редукция и промени в звуковия състав на многосричните думи със струпани съгласни. Отчетено е също така, че тембърът е строго индивидуално качество на гласа, което зависи от анатомичното устройство на говорния апарат и от уменията да се използват резонаторните пространства, която характеристика не може да бъде пресъздадена от друг човек. Съобразено е било, че отсъстват доказателства за влошено качество на телефонната връзка, като в същото време разговорът е бил с много голяма продължителност, поради което, независимо от стресовата ситуация, са съществували добри условия за възприемане и запаметяване на гласовите характеристики на събеседника. Тук е мястото да се отбележи неоснователността на възраженията, че съдът се е позовал на негодно доказателствено средство, тъй като протоколът за разпознаване е изключен от въззивната инстанция поради несъблюдаване изискването на чл. 170 от НПК. Както правилно е посочено обаче, не е съществувала процесуална пречка съдът да изгради изводите си върху заявеното от свидетелката в съдебно заседание и направената в този момент идентификация от нейна страна. Това е така не само предвид разпоредбата на чл. 14, ал. 2 от НПК и произтичащата от нея забрана да се придава формална доказателствена сила на едно или друго доказателствено средство, но и предвид обстоятелството, че съдилищата по фактите са открили потвърждение на заявеното от И. в други косвени доказателства – справката от мобилния оператор „име” за лицето, закупило SIM картата, от която е проведен разговорът с пострадалите; показанията на свид. С. П., че е сторила това по молба на подсъдимия и после му я предала; трафичните данни, съдържащи се в справката на [фирма] и установяващи провеждането на разговорите от [населено място], където в онзи момент се е намирало жилището на подсъдимия; показанията на свид. Н. С., дадени пред друг състав на първоинстанционния съд и касаещи уменията на подсъдимия да работи с компютър. Не намират опора в материалите по делото доводите на касатора, че са били игнорирани доказателствата, които го оневинят. За игнориране на едно или друго доказателствено средство може да се говори само когато съдът е оставил без внимание съдържащата се в него информация, интересуваща процеса, т. е. когато не са изпълнени процесуалните задължения за обсъждане на доказателственото средство само за себе си и в съвкупност с останалите доказателствени източници; когато не е извършен анализ на свидетелските показания или обясненията на подсъдимия от гледна точка на пълнота, изчерпателност, убедителност, вътрешна съгласуваност и логическа последователност или пък когато избирателно са ползвани части от тях, като са извадени от контекста на цялостния разказ на разпитаните лица. Обстоятелството, че съдът се е отнесъл с недоверие към едни или други доказателствени източници не означава, че те са игнорирани. Настоящият случай е точно такъв. Първостепенният съд е обсъдил както обясненията на подсъдимия, така и показанията на свид. Г. Г. и след като ги е съпоставил, е преценил, че наличието на съществени противоречия между тях съставлява пречка за кредитирането им, каквато е и неубедителността и нелогичността на твърденията им за пътуване на В. до [населено място], за да поиска пари от свидетеля, без обаче да се обади предварително и без сигурност, че ще го открие и че свидетелят ще разполага с нужната сума, за да я даде назаем. В същото време е прието, че не следва да бъдат кредитирани и показанията на свид. С., дадени при второто разглеждане на делото и отнасящи се до липсващи компютърни умения на подс. В., предвид противоречието им със заявеното от същия свидетел пред друг състав на първоинстанционния съд. От своя страна въззивната инстанция се е солидаризирала с тези изводи. Фактът, че не са установени конкретните ІР адреси, от които е проведена комуникацията по скайп също не поставя под съмнение изводите на долустоящите инстанции за авторството на деянието. Първостепенният съд се е придържал стриктно към задълженията си за обективност, всестранност и пълнота на изследването, като е уважил всички доказателствени искания на защитата, включително и това за събиране на посочената информация, което се е оказало невъзможно по обективни причини. Въпреки това и двете съдебни инстанции са изложили убедителни съображения за наличието на достатъчно други, взаимно допълващи се доказателства, позволяващи категоричност на извода, че извършител на престъплението е подс. В.. Не могат да бъдат споделени доводите на защитата за неправилно приложение на материалния закон. При правилно установената фактическа обстановка деянията на подс. В. са получили законосъобразна правна квалификация по чл. 143, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 142, ал. 2, т. 6, пр. последно от НК. За да бъде осъществен съставът на посоченото престъпление, е необходимо да бъде оказано въздействие върху психиката на пострадалия по един от предвидените в закона начини, като предназначението на това въздействие е да мотивира жертвата противно на действителната си воля да предприеме желано от дееца поведение. За разлика от съставните и двуактните престъпления, при които принудата е само елемент от изпълнителното деяние и освен него е необходимо и друго въздействие върху личността или имуществото на пострадалия, при престъплението по чл. 143 от НК, осъществено чрез заплашване, не е необходимо извършителят и пострадалият да се намират физически на едно и също място. Достатъчно е заплахата да е отправена по такъв начин, че да достигне до съзнанието на пострадалия, т. е. да е обективно възможно възприемането й и тя реално да е възприета от принудения. Ирелевантно е какви способи е използвал деецът за това. При наличие на всички други обективни и субективни признаци съставът ще бъде осъществен както в случаите, когато за заплашване на пострадалия е предпочетена писмената форма, така и когато деецът си е послужил със съвременните комуникационни технологии, включително мобилен телефон, скайп, социални мрежи и т. н. Неоснователно се поддържа, че деянието е несъставомерно, тъй като пострадалите могли да прекъснат връзката във всеки момент. Доводите на защитата не държат сметка за упоритостта на подсъдимия и продължителността и интензивността на действията му – съобразно приетото от инстанциите по фактите, комуникацията между Д. В. и Г. И. е продължила повече от час. При това, при всеки опит на свидетелката да затвори телефона и да преустанови контакта с подсъдимия, следвало ново позвъняване и заплахите към нея и приятелката й ставали все по-интензивни, наслагвайки се и затвърждавайки вече създаденото опасение, че ако не бъдат изпълнени исканията на „служителя на реда”, двете жени ще бъдат задържани под стража. Наред с това следва да се припомни, че за съставомерността на деянието не е необходимо извършителят да е имал реална възможност или дори намерение да реализира заканата. Не е нужно също така психиката на жертвата да е била парализирана. Достатъчно е тя да е с такава интензивност и от такова естество, че да събуди основателен страх у пострадалия, че ще бъде реализирана, а с оглед продължителността на контакта и настойчивостта на подсъдимия, тези законови изисквания са били изпълнени. На последно място, обстоятелството, че подсъдимият и пострадалите не са се познавали, както и фактът, че не е установен мотивът за извършване на престъплението, не могат да обосноват претендирания от защитата извод за несъставомерност на деянието и да доведат до оправдаване на Д. В.. Законодателят не е предвидил като елемент от състава на престъплението наличието на предшестващи деянието отношения между извършителя и жертвата. Деецът ще носи отговорност за престъпление по чл. 143 от НК, както когато между него и пострадалия са съществували предходни родствени, приятелски, служебни и всякакви други връзки, така и когато такива не са установени, стига, разбира се, да са налице всички обективни и субективни признаци на коментираното престъпление. Същото се отнася и до мотива за осъществяване на деянието. Липсата на доказателства за него не се отразява върху съставомерността на извършеното, а естеството му може да има отношение единствено към вида и размера на наказанието. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за изменение на решението на апелативния съд в санкционната му част. Оплакването на Д. В. за явна несправедливост на наказанията, наложени му за всяко от двете престъпления, не е съпроводено от каквито и да било конкретни аргументи, а внимателният прочит на материалите по делото не може да обоснове извод за очевидно несъответствие между отмерения обем наказателна принуда, от една страна, и обществената опасност на деянието и дееца – от друга. При индивидуализация на наказанието са били отчетени всички обстоятелства от значение за вида и размера му, без едни от тях да бъдат надценени неоснователно за сметка на останалите. С оглед многократните осъждания, при това преимуществено за престъпления против личността, съдът е направил законосъобразна преценка, че съществува трайно установен модел на незаконосъобразно поведение и подсъдимият представлява голяма обществена опасност, а интензивността, продължителността и естеството на упражнената принуда спрямо пострадалите, както и поведението, което В. е изисквал от тях, правилно са мотивирали извод, че и престъпленията се отличават със значителна обществена опасност и сериозна укоримост. В същото време е направена диференциация между двете престъпни посегателства, като е отчетено, че по отношение на свид. И. Г. деянието е с по-малка продължителност и е останало в стадия на опита, което е рефлектирало върху размера на санкцията за това престъпление. Всички тези обстоятелства убедително показват, че за постигане целите по чл. 36 от НК е необходимо подсъдимият да бъде изолиран от обществото за определения от първата инстанция и потвърден от въззивния съд по-продължителен период от време. При наличието им претендираното от защитата намаляване на наказанието би представлявало проява на неоправдано снизхождение към подсъдимия и не би довело до реализиране и на индивидуалната, и на генералната превенция. Предвид изложеното касационната инстанция намира, че не са налице основания, изводими от материалите по делото да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2 – т. 4 от НПК и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 23/24. 07. 2015 год., постановено по в. н. о. х. д. № 111/2014 год. по описа на Апелативния специализиран наказателен съд, първи въззивен състав. . Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.