Р Е Ш Е Н И Е № 64 София, 27 март 2012 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в съдебно заседание на двадесет и седми януари две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Саша Раданова ЧЛЕНОВЕ: Фиданка Пенева Севдалин Мавров при секретар Ив. Илиева и с участието на прокурор от ВКП – Искра Чобанова изслуша докладваното от съдията Ф. Пенева наказателно дело № 3096/2011 г. Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Х. К., изготвена от неговия упълномощен защитник адвокат С. Л. от Пловдивския АК, срещу решение № 153/7.11.2011 година по в н о х д № 318/2011 година на Пловдивския апелативен съд. В жалбата са въведени всички касационни основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 – 3 от НПК. По основанието за допуснати съществени процесуални нарушения се твърди, че на редица от възраженията на защитата пред въззивния съд не е даден отговор в обжалваното решение, в нарушение на изискването по чл. 339 ал. 2 от НПК. Твърди се, че защитата и подсъдимият не са получили отговор от въззивния съд на възражението, че предходните инстанции не са изследвали критично заключението на данъчно-счетоводната експертиза, тъй като експертите не са съобразили задължението на данъчните власти да признават правото на приспадане на данъчен кредит, тогава когато деецът докаже плащането и посочи доставчика на стоката или услугата. Експертизата се оспорва изцяло и по принцип, тъй като според защитата тя е възпроизвела съдържанието и изводите в данъчно ревизионния акт на данъчните власти. Освен това защитата поддържа, че не е получен отговор на възражението, че инкриминираните сделки, по които има доставчик и плащане са реални сделки и няма основание за обвинение в невярно деклариране. Предходните инстанции се упрекват в това, че не са диференцирали административната и наказателната отговорност, като се твърди, че по делото не е доказана субективната страна на престъпленията, в които е обвинен подсъдимия К., а изводите са направени в нарушение на принципите по чл. 14 ал. 1 от НПК. Според защитата допуснато е нарушение на процесуалните правила, тъй като по делото не е установено авторството по отношение на неверните фактури. Освен това защитата се позовава на задължителните указания в ТР № 5/2004 година на ВАС, в което изрично е указано, че липсата на някои от реквизитите в инкриминираните фактури, не е пречка за реализиране на правото по приспадане на данъчен кредит. По основанието за явна несправедливост на наказание не са изложени конкретни доводи. Направено е искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Пред касационната инстанция подсъдимият К., редовно призован не се явява. Неговият упълномощен защитник – адвокат Л. поддържа жалбата по въведените основания и искания. По отношение на основанието за явната несправедливост на наказанието, защитата се позовава на продължителния срок на проведеното досъдебно производство – повече от 10 години. Прокурорът дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне на въззивното решение в сила. Върховният касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното: Жалбата е неоснователна. С присъда № 183/18.05.2011 година по н о х д № 372/2010 година състав на Окръжен съд – Стара Загора е признал подсъдимия Х. К. за виновен в това, че през периода 1.01.1999 година – 31.03.2002 година в гр. Стара Загора, като едноличен собственик на капитала и като представляващ и управляващ дружеството „Атлантис” ЕООД – гр. Стара Загора в условията на продължавано престъпление , с цел да осуети установяване на данъчно задължение в особено големи размери е ползвал счетоводни документи с невярно съдържание-месечни справки декларации по ЗДДС, дневници за покупки и фактури, в които невярно е документирано, че са получени описаните в тях доставки на стоки и услуги и е платен ДДС, като по този начин е укривал данъчни задължения в особено големи размери – ДДС в размер на 85 345,61 лева – прест. по чл. 257 ал. 1 от НК / в редакцията в ДВ бр. 62/1997 г./, във вр. с чл. 26 ал. 1 от НК. За това престъпление и при условията на чл. 2 ал. 2 от НК, на основание чл. 54 от НК, му е наложено наказание две години и шест месеца лишаване от свобода, условни с изпитателен срок от три години и шест месеца и глоба в размер на 10 000 лева. Осъден е да заплати разноските по делото. С обжалваното решение тази присъда е потвърдена изцяло. 1. По основанието за допуснато нарушение на материалния закон: Преди всичко, следва да се посочи, че касационният съд не разполага с правомощието да приема нови фактически положения и така да подменя вътрешното убеждение на предходните съдебни състави, които по закон трябва да установят обстоятелствата, включени в предмета на доказване. Приетите за установени фактически положения, които се споделят и от настоящата инстанция, са основани на комплексния анализ на събраните по делото доказателства за обстоятелствата, които са включени в предмета на доказване. 2. По основанието за допуснато съществено процесуално нарушение на процесуалните правила: Така както е формулирано възражението по това основание, че съдът при оценката на доказателствата е направил неправилен извод, относно вината на подсъдимия, то следва да се квалифицира като процесуално нарушение, свързано с оценката на доказателства и свързаното с това правило за изграждане на вътрешното убеждение у решаващия съд по чл. 14 ал. 1 от НПК. Поначало, вътрешното убеждение на съда може да бъде подложено на проверка от две страни: първо, от гледна точка на неговата формална правилност и второ, от гледна точка на неговата правилност по същество. При това разграничение, настоящият състав намира за процесуално допустима жалбата на подсъдимия само от първата гледна точка – да се провери вътрешното убеждение на съда за неговата формална правилност, което означава да се провери, дали при неговото изграждане са били спазени процесуалните правила, гарантиращи неговата правилност – изграден ли е проверяваният съдебен акт върху всички данни по делото и само върху тях, не са ли превратно тълкувани или игнорирани някои доказателства, дали са използвани неприети или непроверени в съдебно заседание данни, има ли непълнота, неяснота или противоречие в мотивите и т.н. При проверката по делото не се установиха правни пороци при формиране на вътрешното убеждение на съда постановил обжалвания съдебен акт. В съответствие с изискванията на чл. 14 ал. 1 от НПК, решението за доказаност на обвинението срещу подсъдимия за престъпление по чл. 257 ал. 1 от НК / в редакцията в ДВ бр. 62/1997 г./, във вр. с чл. 26 ал. 1 от НК е взето на основата на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото.Въззивните доводи на защитата, развити във въззивната жалба, с които е бил сезиран Пловдивския апелативен съд са се свеждали до необоснованост на фактическите положения на присъдата на Старозагорския окръжен съд и допуснати от него съществени процесуални нарушения при оценката на доказателствения материал. На всеки от тях е даден убедителен отговор в мотивите на обжалваното решение. Твърдението на защитата, че при доказано плащане по инкриминираните сделки, данъчните власти следва да признаят правото на приспадане на данъчен кредит, е обсъдено и въззивният съд е диференцирал случаите като такива с предмет фиктивни сделки, относно услуги като „рекламна услуга”, маркетингово проучване”, комисионна услуга” и др. и такива, по които при плащане в брой, към фактурата не е приложен касов бон. Добросъвестно, съобразно действителното им съдържание са обсъдени свидетелските показания на групата свидели – М., Б., М., В., С. и др., които всъщност изясняват съдържанието на позицията на подсъдимия, че или не си спомня или на доверие приемал, респ. плащал, всичко отразено във фактурите за посочените услуги. Обсъдени са подробно случаите, в които подсъдимият е бил страна по нереални взаимни доставки, с цел да се създаде документооборот и счетоводни записи, с единствената цел да се начислява неправомерно ДДС, респ. да се ползват тези сделки за получаване на данъчен кредит, без правно и фактическо основание. Едно от тези дружества е „Трансойл” ЕООД - „съконтрахент” на дружеството на подсъдимия. В тази връзка е доказано и обстоятелството свързано с прехвърлянето на дружествата на В. М., известен с това, че е или собственик, или пълномощник или ликвидатор на множество данъчно задължени фирми. Установено е безспорно и това, че св. К. / също собственик и пълномощник на множество данъчно-задължени дружества/ е прехвърлил дружествените си дялове от Трансойл ЕООД на „Антлантис” ЕООД, представлявано от св. М., след като му е бил връчен ДРА № 44/24.06.2002 година за „Антлантис”. При анализа на гласните доказателства внимателно са обсъдени показанията на св. Вихър М., тъй като той е подсъдим по друго дало за организирана престъпна група с цел да се извършват данъчни престъпления. Например св. Н. Г., като безработен е „закупил” дружество „Интерпак”, без да дава пари и без да реализира дейност, но по искане на същия св. М. е съставял фактури за сделки, който не са били реални. Освен това, по делото е доказано, че за случаите в които към фактурите, платени в брой са приложени фискални бонове, последните са издадени от апарати нерегистрирани по надлежния ред – вж писмо изх № 728-1/18.01.2010 година от ТД на НАП – Пловдив /л. 160, т. ХХІІ от ДП/. Посочената констатация се отнася за посоченото по-горе дружество Трансойл ЕООД, чиито данъчни задължения към държавния бюджет са в размер над 5 млн.лв. В заключение, настоящият състав намира, че правилно предходните инстанции са приели, че инкриминираните в обвинителния акт доставки, описани в счетоводните документи, не са получавани от „Антлантис” ЕООД. Различните механизми за привидното оформяне на сделките са детайлно анализирани от предходните инстанции /вж. л. 57 от въз.р./като аргумент в полза на доказаната субективна страна на престъпния състав на престъплението, в което е обвинен подсъдимия К.. Проверяваният съд е отделил внимание и на възраженията на защитата против заключението на съдебно- счетоводната експертиза. Обективни факти, като липса на налични активи във фирмите доставчици, липсата на транспорт и наети работници от същите, липсата на сграден и друг фонд са в основата на извода, че данъчното събитие твърдяно от подсъдимия не се е случило, въпреки наличието на фактура за това. Пловдивският апелативен съд, от една страна, при изготвяне на решението си е дал отговор на доводите на защитата изложени във въззивната жалба, по реда на чл. 339 ал. 2 от НПК, а от друга е интерпретирал отново доказателствените източници, съобразно действителното им съдържание. На л. 52 от въззивното решение е даден отговор по каква обективна причина, не могат да се изпълнят доказателстнвените искания на защитата относно разпита на св. Х. Д., която посттоянно живее в Израел и св. Д. Р.. Съдът правилно е отказал да прочете показанията на отсъстващ свидетел, при липса на съгласие на страните по делото. По отношение възраженията на защитата за качествата и съдържанието на ССЕ, която възпроизвела съдържанието на данъчно-ревизионния акт. Възражението е неоснователно, тъй като експертизата е структурирана съобразно въпросите и задачите, които са били поставени на експертите, но по същество изводите относно едни и същи документи и една и съща нормативна база не би следвало да се разминават, а по скоро да се покриват, когато специалисти със сходна квалификация ги прилагат на практика или ги подлагат на проверка и анализ. Решението, с което е отхвърлена тезата на защитата за обективна и субективна несъставомерност на деянието, в което е обвинен К. е взето при спазване на процесуалните изисквания за формиране на вътрешното съдийско убеждение. Поради изложеното, настоящият състав намира, че не са налице правни основания за касационна отмяна на решението на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдена изцяло присъдата на Старозагорския окръжен съд. Искането за намаляване на наказанието е неоснователно. Преди всичко, настоящият състав намира, че изтеклият 10 годишен период от извършването да санкционирането на престъпната дейност, по критериите за „разумен срок” е отчетен в полза на подсъдимия при отлагане изтърпяването на наказанието лишаване от свобода, на основание чл. 66 ал. 1 от НК. По-голямо снизхождение от това не би било в полза на принципа за справедливост на наказанието и целите му по чл. 36 от НК. Водим от горното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 153/7.11.2011 година по в н о х д № 318/2011 година на Пловдивския апелативен съд. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: