Р Е Ш Е Н И Е

№ 60259

гр. София, 16.12.2021 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в съдебно заседание на единадесети ноември две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
при участието на секретаря Албена Рибарска като изслуша докладваното от съдия ВЛАДИМИРОВ гр. дело № 687/2021 година по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], район „Витоша“, [улица] чрез адв. З. против решение № 45 от 29.07.2020 г. по гр. д. № 104/2020 г. на Апелативен съд - Бургас.
Изложени са оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответниците С. И. С. и Е. Ю. С. чрез назначения им особен представител адв. Т. в отговора в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК изразяват становище за неоснователност на касационната жалба.
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 52/23.12.2019 г. по т. д. № 51/2018 г. по описа на Окръжен съд - Ямбол в частта, с която са отхвърлени предявените от „Юробанк България“ АД срещу ответниците С. искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване, че последните дължат солидарно на банката по договор за кредит за покупка на недвижим имот HL ... от 14.05.2008 г. като главница сумата над 3 716. 58 лв. до пълния предявен размер от 34 648. 38 лв. и като мораторна лихва сумата над 147. 63 лв. до пълния предявен размер от 400. 58 лв., претендирана за периода от 22.01.2017 г. до 13.06.2017 г.
За да постанови обжалвания правен резултат въззивният съд е приел, че ответниците са сключили с ищцовата банка договор за кредит за покупка на недвижим имот от 14.05.2008 г. за сумата от 28 000 лв.; че кредитополучателите солидарно се задължили за връщането на претендираната главница по процесния договор за банков кредит; че срокът за издължаване на сумата е 321 месеца, като погасяването е на равни месечни вноски (с падеж 22-ро число на месеца), включващи лихва и главница, с размер на всяка вноска от 207. 05 лв.; че базовият лихвен процент за жилищни кредити на банката, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, е в размер на 7. 75%; че при просрочие на дължимите погасителни вноски се прибавя наказателна надбавка от 10 пункта, а действащият базов лихвен процент не подлежи на договаряне и промените в него стават задължителни за страните, като банката уведомява длъжниците за новия му размер и датата, от която влиза в сила, чрез обявяване на видно място в банковите салони; че промяната на този лихвен процент през време на действие на договора за кредит води до съответната автоматична промяна в размера на погасителните вноски, за което кредитополучателите дават своето неотменимо и безусловно съгласие. Според уговорките в договора за кредит неизпълнението на което и да е задължение от страна на кредитополучателите дава основание на банката да направи кредита изцяло или частично предсрочно изискуем, а при неизпълнение на три последователни месечни вноски, изцяло или частично, целият остатък от кредита се превръща в предсрочно изискуем от датата на падежа на последната вноска, като изискуемостта настъпва без да е необходимо каквото и да било волеизявление на страните. Установено е, че сумата по кредита е усвоена на 22.05.2008 г., след извършена покупко-продажба на недвижим имот с нотариален акт № 6/16.05.2008г. на нотариус с рег. № 487 на НК, като върху закупения имот е учредена договорна ипотека в полза на банката, оформена с нотариален акт № 7/16.05.2008 г. на същия нотариус. Проследена е детайлно хронологията на сключване на допълнителни споразумения към договора за кредит и тяхното съдържание. Посочено е, че със заявление от 19.06.2017 г. акционерното дружество е поискало от съда издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК (въз основа на извлечение от счетоводните книги за вземане по разгледания по-горе договор за банков кредит и споразуменията към него), по което е образувано ч. гр. д. №[ЕИК] г. на Районен съд – Ямбол и е издадена заповед за изпълнение, вкл. за главница в размер на сумата 34 648. 38 лв. и за мораторна лихва върху нея за периода от 02.10.2015 г. до 13.06.2017 г. в размер на сумата 400. 58 лв., както и изпълнителен лист. При предпоставките на чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК на заявителя е указана възможността да предяви иск за вземането си, което той е сторил в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК. В обжалваното решение съдът е дал отговор на релевираните от банката във въззивната жалба оплаквания и е приел, че те са неоснователни. Развити са доводи, че клаузите на чл. 3, ал. 5 и чл. 6, ал. 3 от процесния договор отнасящи се до едностранната промяна на действащия при акционерното дружество – кредитор базов лихвен процент, който е от значение за определяне (повишаване) размера на месечните погасителни вноски по кредита са нищожни, като неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП (предвид направеното в тази насока защитно възражение на ответната страна) и не са породили задължение в тежест на кредитополучателите. Горният извод е обоснован, на първо място, с отсъствието на проведено от банката – ищец доказване, че оспорените клаузи от договора за кредит са индивидуално договорени с ответниците – потребители и че те са имали възможността да определят съдържанието им (а не са били предварително изготвени от банката без участието на кредитополучателите в тяхното договаряне). На второ място е прието, че в случая липсва разписана методика за формиране на размера на въпросния базов лихвен процент и оттам на дълга, както и обявени предварително и включени в съдържанието на договора ясни основания и правила, което не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по сделката. Затова е прието, че задължението на кредитополучателите към банката следва да се съобрази с уговорения в чл. 3, ал. 1 от съглашението размер на лихвата – 7. 75%. Втората инстанция е изложила аргументи във връзка с оплакванията за незаконосъобразност в изводите на първоинстанционното решение относно приетата нищожност - поради противоречие на закона, на подписаните между страните шест допълнителни споразумения към основния договор за кредит. Приела, че е с тях е създадена възможност за олихвяване на изтекли лихви – т.е. налице е анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, който е допустим само при уговорка между търговци на основание чл. 294 ТЗ, какъвто не е разглежданият случай. Споделено е и становището на първостепенния съд за ненадлежно упражнено от ищцовата банка право по чл. 18, ал. 1 от процесния договор - за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, основано на нередовно проведената процедура по връчване на длъжниците на документа, съдържащ волеизявлението на кредитора в горния смисъл (уведомлението е връчено чрез нотариус на трето лице – майка на ответника С. С. и свекърва на ответницата Е. С., което живее на адрес, различен от този на кредитополучателите и не сред кръга на лицата по чл. 46, ал. 2 ГПК). Предвид на тези доводи е счетено за неоснователно и оплакването за неправилност на първоинстанционното решение в частта относно отреченото настъпване на предсрочната изискуемост на кредита, противно на твърденията на банката. Прието е, че с оглед разясненията по т. 1 от ТР № 8/02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС установителният иск по чл. 422 ГПК за съществуване на вземане по договор за банков кредит може да бъде уважен само за неплатените вноски с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че не е доказано настъпването на предсрочната изискуемост на кредита преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК. За да определи размера на дължимото вземане инстанцията по същество се е позовала на изчисленията на главницата по кредита, формирана от вноските с настъпил падеж към датата на приключване на съдебното дирене в първата инстанция – 20.11.2019 г. и възлизаща на 3 716. 58 лв. Размерът на сумата за мораторна лихва за времето от 22.01.2017 г. – датата на падеж на следващата погасителна вноска, считано от последното плащане по кредита на 20.12.2016 г. до 13.06.2017 г. - дата преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК е изчислен на 147. 63 лв. С определение № 288 от 16.04.2020 г., постановено в подготвително заседание по чл. 267 ГПК, апелативният съд е намерил сезиращата го въззивна жалба на търговската банка за допустима и се произнесъл по наведените в нея доводи за непълнота на доклада, изготвен в първата съдебна инстанция, изразяваща се в пропуск на съда да укаже на ищеца, че носи доказателствената тежест за опровергаване възражението на защитата на ответниците за наличие на неравноправни клаузи в договора за кредит. Приел е, че липсва обосновано твърдение в тази насока, поради което не се налага даване на указания на страната.
С определение № 408 от 20.05.2021 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, на основание по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК, по въпроса: „Когато предсрочната изискуемост на вземането по договор за банков кредит не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК и е предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за кои неплатени падежирали вноски по това съглашение може да се уважи претенцията?“
На поставения релевантен въпрос е даден отговор в задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от ТР № 8 от 2.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, с което е прието, че е допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. В мотивите на цитирания по – горе тълкувателен акт са изложени съображения, че решението на съда трябва да отразява правното положение между страните по делото, каквото е то в момента на приключване на съдебното дирене, което задължава съда да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, ако те са от значение за спорното право, било защото го пораждат или защото го погасяват – например ищецът придобива спорното право след предявяването на иска, притезанието става изискуемо в течение на делото, ответникът плаща или прихваща след предявяването на иска. Прието е също, че при преценката за основателността на иска следва да бъде съобразено материалноправното положение към деня на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция, а не към датата на предявяване на иска, поради което съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК. Липсата на разграничение на вноските с настъпил и ненастъпил падеж в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и в исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК не се явява пречка за присъждането на вноските с настъпил падеж, тъй като съобразно направеното в тълкувателното решение разяснение това разграничение не е условие за редовност или основателност на исковата молба.
Предвид отговора въпроса, обусловил допускането на касационно обжалване въззивното решение се явява неправилно.
Основателно е касационното оплакване, че второинстанционният съд е постановил решението си без да съобрази и размерът на падежираните вноски по кредита към момента на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция. Месечните погасителни вноски, чийто падеж е настъпил към датата на подаване на заявлението и след това към момента на формиране силата на пресъдено нещо, са изискуеми и по отношение на тях искът следва да бъде уважен. Присъждането на вноските с настъпил падеж, когато се претендира цялата главница по договор за кредит поради предсрочна изискуемост, не съставлява недопустимо изменение на основанието на иска, съответно произнасяне по непредявен иск.
Неоснователни обаче са доводите на касационния жалбоподател за неправилност на извода на въззивния съд, че клаузите на чл. 3, ал. 5 и чл. 6, ал.3 от процесния договор са неравноправни и поради това нищожни, тъй като не са индивидуално уговорени между страните (оплакванията относно определянето на дължимите възнаградителни лихви са ирелевантни, доколкото решението на първостепенния съд, с което е установено съществуването на вземане с такъв характер - в размер на сумата 5 435. 53 лв. за времето от 20.12.2016 г. до 22.05.2017 г. е влязло в сила като необжалвано). Аргументите на касатора, че оспорените клаузи били уговорени индивидуално между страните – веднъж в договора за кредит от 14.05.2008 г., а след това и в текста на нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот от 16.05.2008 г., където е обективирано съгласието на кредитополучателите с нивата на мораторните лихви, не почиват на установените по делото факти и закона - чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Уговорката по чл. 3, ал. 5 от договора за кредит предвижда, че действащият базов лихвен процент (БЛП) на банката – кредитор не подлежи на договаряне и промените в него незабавно обвързват страните като банката дължи уведомяване на кредитополучателите за новия размер на БЛП и датата, на която той е в сила чрез обявяването му на видно място в банковите й салони. В подобен смисъл е и разпоредбата на чл. 6, ал. 3 от съглашението, която разписва правните последици от корекцията в нивата на БЛП, действащ при банката в отношенията с кредитополучателите – ответниците С. (при промяна през време на действие на договора за кредит на БЛП на банката размерът на погасителните вноски се променя автоматично в съответствие с промяната, за което кредитополучателят дава неотменимо и безусловно съгласие). С нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот е предвидено задължението по кредита, във връзка с който е дадено това обезпечение да се определя „при годишна лихва в размер на БЛП на банката за жилищни кредити, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, който не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните, и който към момента на сключване на договора е в размер на 7. 75 %“.
С оглед на изложеното, процесните условия в договор за кредит не са били индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, доколкото, както правилно е приел въззивния съд, не е доказано да са били изготвени с оглед сключването на конкретното съглашение с кредитоискателите – ответници, които да са имали реалната възможност да влияят върху съдържането им, а не са част от изготвен отнапред (предварително) текст от съдържанието на типов договор. Доводите на търговеца - касатор (негова е доказателствената тежест да установи, че определено условие на договора е индивидуално уговорено), че това е сторено в самия договор за кредит и впоследствие в нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека са изцяло неоснователни, поради отсъствието в тях на конкретни данни за методиката и математическия алгоритъм за формиране на едностранно променената лихва, различна от фиксираната в отношенията между страните такава от 7. 75 %. Методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/или индикатори. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, както и когато методологията, създадена от банката – кредитор, напр. с нейни вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП (вж. в този смисъл решение № 95/13.09.2016г. по т.д.№ 240/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №205/07.11.2016г. по т. д. № 154/2016 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 299/15.02.2019 г. по т. д. № 2023/ 2017 г. на ВКС, II т. о.). Това обуславя извод, че разгледаните клаузи са изцяло в полза на банката и в ущърб на кредитополучателите, поради което са неравноправни и нищожни по силата на чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Неоснователно е и оплакването в касационната жалба, че сключените към договора допълнителни споразумения не са нищожни, тъй като уговорената с тях капитализация на лихви чрез включване на дължимите лихви с настъпил падеж в непадежиралата главница, е допустима според действащата към този момент Наредба № 9/03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за установяване на специфичните провизии за кредитен риск (обн., ДВ бр. 38/11.04.2008 г.), където липсва забрана между страните да бъде уговорена възможност за капитализиране на лихви. Уговорката в допълнителни споразумения към договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява съответната лихва, представлява анатоцизъм по смисъла на чл.10, ал. 3 ЗЗД, който е допустим само при съглашение между търговци на основание чл. 294, ал. 1 ТЗ, както правилно е приел и въззивния съд. Обратно на твърдението на касатора преструктурирането на екпозиции съгласно чл. 13 от Наредба № 9/03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск (отм.) не представлява предвидена в наредба на БНБ възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл. 10, ал. 3 ЗЗД.
Неоснователен е и касационния довод, че предсрочната изискуемост на кредита е обявена надлежно на длъжниците преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК. Съгласно дадените разяснения в т. 18 на ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната страна и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуем, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Законосъобразно и в пълно съответствие със задължителната практика на ВКС в обжалваното решение въззивният съд, за да формира изводите си относно настъпването на твърдяната предсрочна изискуемост, е извършил проверка за кумулативното наличие двете предпоставки: съобразил е уговорката по чл. 18 от договора за кредит : ал. 1 - че при непогасяване на която и да е вноска по кредита, както и при неизпълнение от кредитополучателите на което и да е задължение по съглашението, банката може да направи кредита изцяло или частично предсрочно изискуем (което условие е прието за осъществено по делото), ал. 2 – че при неплащане на три последователни месечни погасителни вноски, изцяло или частично, целият остатък от кредита се превръща в предсрочно и изцяло изискуем, за което е необходимо нарочно волеизявление на банката до длъжниците, че обявява кредита за предсрочно изискуем. Правилно съдът не е зачел правните последици на извършеното връчване на уведомлението на банката до длъжниците с волеизявлението й за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. В случая връчването е осъществено по реда на нотариалното производство – с нотариална покана и по отношение на него, съгласно специалната препращаща норма на чл. 50 ЗННД се прилага и чл. 46 ГПК. Нотариалната покана е връчена в нарушение на разпоредбата на чл. 46, ал. 2 ГПК, предпоставка за редовно връчване на съобщението по която е другото лице, на което се връчва съобщението да е от кръга на домашните и да живее с адресата на същия адрес, от една страна и от друга – то да е изразило съгласие да приеме и предаде книжата на адресата, което съгласие да е обективирано чрез подписа на лицето върху съобщението. Приложените по делото разписки от 22.05.2017 г. удостоверяват връчване на нотариалните покани до длъжниците – ответниците С. на лице (А. А. Х. – майка на С. И. и свекърва на Е. С.), което не живее на адреса на адресатите (адресът й е в [населено място], [улица], докато този на длъжниците е в [населено място],[жк], [жилищен адрес]). При преценка редовността на уведомяването е релевантно, че връчването е извършено на лице извън кръга на посочените в чл. 46, ал. 2 ГПК и е без значение дали лицето, което е получило съобщенията и призовките е имало възможност да уведоми за тях адресата им, каквито са аргументите на касатора – предвид установената родствена връзка на ответниците с получателя на нотариалните покани. Затова съответен на закона е изводът на въззивния съд, че потестативното право на ищцовата банка да направи процесния кредит предсрочно изискуем не е надлежно упражнено преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК.
Лишено от основание е и оплакването на жалбоподателя, че въззивното решение е постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като съдът не обсъдил част от доводите му във въззивната жалба. Като такива сочи изложените оплаквания за нарушения при изготвянето на доклада по делото от първостепенния съд, отнасящи до разпределението на доказателствената тежест във връзка със защитното възражение на ответниците за неравноправни клаузи, както и за постановяване на обжалваното решение без да се съобрази заключението на основната съдебно – счетоводна експертиза. В случая въззивния съд е обсъдил доводите във въззивната жалба за допуснати от първата инстанция нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада и е взел аргументирано отношение по тях с определението по чл. 267 ГПК. Приел е, че в случая липсва обосновано оплакване на страната за процесуални нарушения в първата инстанция при разпределение на доказателствената тежест относно оспорените като неравноправни клаузи, което не налага даване на указания. Оплакването за неправилност на първоинстанционното решение поради необходимостта от кредитиране заключението на основната съдебно – счетоводна експертиза е също разгледано от въззивната инстанция, доколкото в обжалваното решение са изложени мотиви за определяне размера на претендираното вземане. Съдът е обсъдил визираното от касатора заключение и е изтъкнал съображенията си в подкрепа на кредитираното от него допълнително заключение. Изложеното дава основание за извод, че е налице произнасяне по релевираните с въззивната жалба оплаквания, посочени по - горе.
В обобщение, предвид пропуска на апелативния съд да съобрази и отчете като дължими и падежираните вноски по кредита към момента на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция настоящият съдебен състав счита, че решението му следва да бъде отменено като неправилно и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК делото трябва да бъде върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да допусне нова съдебно - счетоводна експертиза, която да даде заключение за размера на вноските с настъпил падеж съгласно задължителните указания на ТР № 8/02.04.2019 г. по тълк. дело № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, т. е. вноските с настъпил падеж към датата на приключване на съдебното дирене във втората инстанция.
При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК по разноските за водене на делото във ВКС.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 45 от 29.07.2020 г. по гр. д. № 104/2020 г. на Апелативен съд – Бургас.
ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг съдебен състав.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.