7
Р Е Ш Е Н И Е № 266 София, 17.12.2014 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в публично заседание на осемнадесети септември две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
Членове: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдията Цачева гр.д. № 6402 по описа за 2013 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 290 ГПК.
С определение № 437 от 27.03.2014 година е допуснато касационно обжалване на решение № 891 от 24.04.2013 година по гр.д. № 340/2013 година на Варненски окръжен съд, с което е уважен иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр. ІІ-ро ЗЗД за сумата 9861,84 евро, предявен от Т. И. Ч., живуща във Франция със съдебен адрес в [населено място] против М. Т. А. от [населено място].
Касационно обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК по процесуалноправните въпроси следва ли правната квалификация на иска да бъде определена от съда въз основа на въведените от ищеца твърдения; какви са правомощията на въззивната инстанция при определяне на точната правна квалификация на иска, както и относно доказателствената сила на нотариалния акт по отношение на отразената в него цена.
Процесуалноправните въпроси относно задължението на съда да определи правната квалификация на иска и правомощията на въззивната инстанция са разрешени в установената задължителна практика на Върховния касационен съд, съгласно която съдът определя правната квалификация на иска въз основа на въведените от ищеца твърдения относно претендираното или отричано от него право, а когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства, т.е. при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване – т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК ВКС.
Разрешен в установената съдебна практика е и въпросът относно доказателствената сила на нотариалния акт по отношение на отразената в него цена. Съгласно чл. 179, ал. 1 ГПК, официалният документ, издаден от длъжностно лице в кръга на службата му по установените форма и ред, съставлява доказателство за изявленията пред него и за извършените от него и пред него действия. Нотариалният акт, издаден по реда на чл. 586 ГПК, представлява официален документ - съставен е от надлежно оправомощено длъжностно лице в рамките на предоставената му компетентност и по установен в закона ред, но той се ползва с доказателствена сила по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК само досежно извършените от нотариуса действия: че е издаден от посочения нотариус, на посоченото в него време и място, че са представени описаните в акта документи и какво са заявили страните пред нотариуса. В частта му относно подписаните от страните техни изявления, нотариалният акт е частен документ, т.е. няма обвързваща доказателствена сила, поради което съдът не е длъжен да приеме, че стойността на прехвърленото имущество е тази, която страните са посочили в акта. Не е необходимо и да е заявено изрично оспорване на нотариалният акт за сделката, за да се установява различна придобивна цена от сочената в документа. Правилата за разкриване на симулация и процесуалните забрани в тази насока важат за страните по сделката, но не за третите лица, тъй като не се касае за оспорване на нотариалното удостоверяване, а до липса на задължение за третите лица да счетат за реална придобивната стойност на имота, посочена в акта - решение № 671 от 9.11.2010 г. по гр. д. № 875/2010 г., IV г. о.; решение № 530 от 3.04.2012 г. по гр. д. № 1723/2010 г., IV г. о.; решение № 471 от 6.07.2010 г. по гр. д. № 641/2009 г., III г. о.; решение № 89 от 29.01.2010 г. по гр. д. № 717/2009 г., III г. о. на Върховния касационен съд, постановени по реда на чл. 290 ГПК.
В обжалваното въззивно решение на Варненски окръжен съд е прието за установено, че с преводно нареждане от 21.08.2006 г. ищцата е превела по сметка на ответницата сумата 10000 евро, а с пълномощно от 26.05.2006 г. е упълномощила нейната дъщеря А. А.Н., трето лице помагач на страната на ответницата, да закупува и продава от нейно име и за нейна сметка недвижими имоти на територията на страната. На 13.09.2006 г., третото лице А. Н., действаща като пълномощник на ищцата и на лицето А. А. (съпруг на ответницата) е сключила предварителен договор за покупка на 8.760 дка нискостебленна гора в [населено място], В. област срещу сумата 52000 евро, пазарната стойност на който имот към момента е възлизала на 43110 лева. Сделката е била изповядана с нот. акт № 112 от 14.09.2006 г. при квоти за купувачите 4000/8760 ид. части за ищцата и 4760/8760 ид. части за А. А. при цена по нотариалния акт 591,80 лева. При така установените факти в решението е прието, че искът е основателен за сумата 9861,84 евро, която се дължи на неосъществено основание след приспадане на сумата 138,16 евро - стойността на закупения за сметка на ищцата имот по нот. акт 112/2006 г. Прието е, че цената на закупения за ищцата имот е тази по нотариалния акт, който като официален свидетелстващ документ има обвързваща доказателствена сила по отношение на отразената в него цена на сделката. Прието е, че ответницата дължи връщане на останалата част от преведената и от ищцата по банков път сума като недължимо платена поради непостигнато съгласие за сключване на договор за покупко-продажба.
В касационната жалба против въззивното решение, постъпила от М. Т. А. се поддържа, че въззивното решение подлежи на обезсилване като недопустимо произнесено по нередовна искова молба – не са уточнени твърденията, на които ищцата основава иска си. Изложени са доводи, че въведените твърдения (за упълномощаване и неизпълнение на поръчката), макар и неточни, сочат за различна от възприетата от съда правна квалификация на спорното право по чл. 55 ЗЗД. Поддържа се, че съдът не е отчел доказателствата, че пълномощникът е действал в изпълнение на дадената му поръчка за закупуване на недвижим имот и в нарушение на чл. 266, ал.1, т. 2 и ал. 3 ГПК не е допуснал доказателства, за представяне на които на страната не са били дадени указания с доклада на първоинстанционния съд.
Касационна жалба против въззивното решение е постъпила и от третото лице помагач А. А. Н. с изложени оплаквания за неправилна квалификация на спорното материално право и допуснати съдопроизводствени нарушения, изразяващи се в необсъждане на доказателствата за изпълнение на поръчката.
Ответницата по касационната жалба Т. И. Ч. не взема становище.
По въведените срещу въззивното решение касационни оплаквания, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира следното:
Решението е валидно и допустимо. Съдът се е произнесъл по редовна искова молба, отговаряща на изискванията на чл. 127 ГПК. С исковата молба, уточнена с молба от 17.10.2011 г., са изложени обстоятелствата, на които се основава иска и уточнено в какво се състои искането на ищцата. Съдът се е произнесъл по въведените от ищцата твърдения и в рамките на предявения петитум, поради което оплакванията за недопустимост на съдебният акт са неоснователни.
Касационното оплакване за определената от съда неправилна правна квалификация на иска по чл. 55, ал.1, пр. ІІ-ро ГПК е основателно. Ищцата е въвела твърдения, че е превела процесната сума на ответницата, близка роднина, за да бъдат закупени на нейно име имоти по Ч.; че е упълномощила третото лице помагач (дъщеря на ответницата) да закупи от нейно име и за нейна сметка имоти на територията на България; че имот е бил закупен в съсобственост с друго лице, но не и е даден отчет как са разходвани преведените от нея средства; отчет за „евентуалното им разходване в нейна полза”, поради което претендира връщане на преведената сума от 10000 евро. Така въведените твърдения сочат за претенция по чл. 284, ал. 2 ЗЗД - за отчет по договор за поръчка за закупуване на недвижим имот на територията на Република България на стойност 10000 евро.
В нарушение на т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК ВКС, при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд не е определил сам точната правна квалификация на спорното материално право, формирайки неправилния извод, че предявеният иск е за връщане на получено на неосъществено основание. Претенцията би могла да се квалифицира по този текст при твърдения за отпадане на възможността за изпълнение на поръчката; отпадане на възможността за сключване на договор за покупка на недвижим имот за сметка на ищцата, поради което се претендира връщане на сумата от неоснователно обогатилия се изпълнител по договора за мандат, каквито твърдения не са въведени по делото.
Предвид изложените мотиви по приложението на чл. 179, ал. 1 ГПК, неправилен е и формираният в решението извод, че цената на закупения за ищцата имот е тази по нотариалния акт, който като официален свидетелстващ документ има обвързваща доказателствена сила по отношение на отразената в него цена на сделката. Цената, уговорена в нотариалния акт, обвързва насрещните страни по сделката – продавач и купувач, но не е обвързваща в отношенията между продавача и пълномощника му. В тези отношения цената би могла да е обвързваща (при възражение симулация би могла да се доказва само с обратно писмо) само в случай, че е била уговорена в договора за мандат, каквито доказателства няма, нито по делото са въведени такива твърдения.
Предвид изложеното, въззивното решение следва да бъде отменено като неправилно на основание чл. 293, ал. 2 ГПК и тъй като не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия (дадените с доклада на първоинстанционния съд указания за подлежащите на установяване факти са явяват точни по отношение на вярната правна квалификация на спорното право), следва да бъде постановено ново решение по съществото на гражданскоправния спор.
По делото е безспорно установено, че ищцата е възложила на ответницата да закупи от нейно име и за нейна сметка недвижими имоти в България, за изпълнение която поръчка на 21.08.2006 г. и е превела сумата 10000 евро. Установено е и че в изпълнение на възложената и поръчка, на 13.09.2006 г. ответницата е предала получената от ищцата сума от 10000 евро на третото лице помагач А. Н., която по препоръка на ответницата е била овластена от ищцата с пълномощно от 26.05. 2006 г. да закупува от нейно име и за нейна сметка недвижими имоти в цялата страна. На 13.09.2006 година пълномощникът на ищцата (третото лице помагач А. Н.) е сключила предварителен договор за закупуване на 8760 дка нискостеблена гора в местността Х. Чаир, [населено място], В. област за цена 52000 лева. Сделката е била изповядана по нотариален ред на следващия ден – 14.09.2006 г., за което е бил съставен нотариален акт № 112, дело 494/2006 г., с който А. Н., действаща като пълномощник на ищцата и на А. Н. А., е закупила имота по предварителния договор при части 4000 дка за ищцата и 4760 дка за А. А. срещу вписана в нотариалния акт цена по данъчна оценка на продаваемия имот 591,80 лева. Към момента на сключване на договора на продавачите е била платена изцяло цената на имота, чиято пазарна стойност, съгласно приетата по делото техническа експертиза е възлизала на 43110 лева (22942 евро). Ищцата не се е противопоставила на извършената от пълномощника и за нейна сметка сделка, а впоследствие (извънсъдебно признание, съдържащо се в писмо, приложено на л. 28 от първоинстанционното производство) е поискала от ответницата да продаде придобития имот, което не е било сторено.
При така установените факти, предявеният иск с правно основание чл. 284, ал.2 ЗЗД се явява неоснователен. Между страните по делото е сключен валидно договор за мандат чрез извършените от тях конклудентни действия – ищцата е предоставила на ответницата необходимата сума за закупуване на недвижим имот и е упълномощила посочено от нея лице да извърши сделката, а ответницата е приела сумата и я е предала на посочен от нея пълномощник. В изпълнение на договора за мандат, ответницата е осигурила закупуване на недвижим имот на ищцата, за което са били разходвани предоставените и средства за изпълнение на поръчката. Закупеният за сметка на ищцата имот възлиза на стойност 23744 лева (4000/8760 от 52000 лева), т.е. преведените 10000 евро са били разходвани изцяло в изпълнение на договора за мандат. Съдът възприема за действителна цената по предварителния договор от 13.09.2006 година, отговаряща на реалната стойност на пазарните цени на недвижимите имоти в страната към момента на извършване на сделката. В. в нотариалния акт цена, изповядан в деня след подписване на предварителния договор, не обвързва страните по мандатното правоотношение, а изявленията на продавачите и пълномощника на купувачите пред нотариуса за стойността на прехвърленото имущество са несъмнено симулативни предвид ноторно известната и широко разпространена практика сделките с недвижими имоти между граждани да се оформят по данъчни оценки, без това да е действителната воля на страните.
Предвид изложеното, предявеният иск за отчет по договора за поръчка следва да се отхвърли като неоснователен. Ответницата е изпълнила задълженията си по мандатното правоотношение, разходвайки дадените и за изпълнение на поръчката средства, а придобитото за сметка на възложителя е прието от него.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответницата по делото следва да бъдат присъдени направените в хода на производството съдебни разноски в размер общо на 2326,25 лева, от които 1016,25 лева за касационната инстанция; 600 лева във въззивна инстанция и 710 лева в първоинстанционното производство, съобразно представените списъци по чл. 80 ГПК.
Воден от изложеното и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 891 от 24.04.2013 година по гр.д. № 340/2013 година на Варненски окръжен съд.
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Т. И. Ч., живуща във Франция със съдебен адрес в [населено място] с ЕГН [ЕГН] против М. Т.А. от [населено място] с ЕГН [ЕГН] иск с правно основание чл. 284, ал.2 ЗЗД за сумата 9861,84 евро.
ОСЪЖДА Т.И. Ч., живуща във Франция със съдебен адрес в [населено място] с ЕГН [ЕГН] да заплати на М. Т. А. от [населено място] с ЕГН [ЕГН] сумата 2326,25 (две хиляди триста двадесет и шест лева и двадесет и пет стотинки) лева.
Решението е постановено при участие на трето лице помагач на страната на ответника А. А. Н. със съдебен адрес [населено място] с ЕГН [ЕГН].
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|