Р Е Ш Е Н И Е   № 307   София, 05 юли 2010 година     В  ИМЕТО НА  НАРОДА     Върховният  касационен съд на Република България, второ наказателно отделение ,     в съдебно  заседание на  двадесет и осми  май две хиляди и десета година в състав:    ПРЕДСЕДАТЕЛ :    Лиляна Методиева                   ЧЛЕНОВЕ :      Елена Авдева                                                Жанина Начева   при  участието на секретаря Кр. Павлова и в присъствието на  прокурора Стефка Бумбалова изслуша докладваното от съдията Елена Авдева дело № 242/2010 г.   Производството поделото е образувано на основание чл. 349 , ал.1 от НПК по жалба на подсъдимия С. А. А. чрез неговия защитник а. Б срещу присъда № 141/ 03.12.2009 г.по внохд № 1475/2010 г. на Варненския окръжен съд. В жалбата се сочи , че при разглеждане и решаване на делото са допуснати всички касационни основания по чл. 348 , ал.1 от НПК. В допълнение към нея и пред касационната инстанция защитата на подсъдимия не поддържа оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание, като акцентира върху допуснатите съществени процесуални нарушения при допускането и проверката на доказателствените средства и произтичащата от тях неправилна квалификация на установените факти като грабеж . В заключение се прави искане за отмяна на присъдата и оправдаване на подсъдимия. Прокурорът пледира за оставяне на присъдата в сила. Гражданският ищец не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347 , ал.1 от НПК , установи следното : Районният съд в гр. В. с присъда № 504 от 24. 09. 2009 г. по нохд № 484/2008 г. признал подсъдимия С. А. А. за невинен и го оправдал по обвинението по чл. 198, ал.1 вр. с чл. 20, ал.2 от НК, като отхвърлил и предявения от А. М. М. граждански иск. Окръжният съд в гр. В. с присъда № 141 от 03.12.2009 г. по внохд № 1475/ 2009 г. отменил първоинстанционната присъда и вместо нея постановил друга , с която признал подсъдимия за виновен в това , че на 03.06.2007 г. в гр. В., в съучастие с неустановени съизвършители, отнел чужди движими вещи на обща стойност 283,40 лева от владението на А. М. М. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила, поради което и на основание чл.198, ал.1, чл. 20 , ал.2 и чл.55, ал.1, т.1 от НК му наложил наказание лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца при първоначален строг режим в затвор. На основание чл. 68, ал.1 от НК съдът привел в изпълнение наложеното на подсъдимия по нохд № 5084/2005 г. на Варненския районен съд наказание лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца. Със същата присъда подсъдимият бил осъден да заплати на гражданския ищец А. М. М. обезщетение в размер на 200 лева за понесените от престъплението вреди. В тежест на подсъдимия съдът възложил сторените разноски и дължимите държавни такси. Касационната жалба срещу така постановения въззивен акт е неоснователна по следните съображения: Въззивният съд не е допуснал посочените в касационната жалба съществени нарушения на процесуалните правила , довели до ограничаване правото на защита на подсъдимия. На първо място не е вярно твърдението, че подсъдимият бил лишен от защитник в досъдебната фаза на наказателния процес. Аргументи за него касаторът черпи от протоколите за разпознаване, приложени на лист 29 и лист 32 от досието на дознанието, в които не е отразено присъствието на а. на разпознавания С. А. А.. Това , което е останало извън обсега на внимание на жалбоподателя, е обстоятелството, че разпознаванията са проведени на 02.08.2007 г., а той е привлечен като обвиняем по реда на чл. 219, ал.2 от НПК за първи път на следващия ден - 03.08.2007 г. в присъствието на упълномощен защитник -а. Веселин Т. В. от АК- гр. В.. С. чл. 97, ал.1 от НПК защитникът може да участва в наказателното производство от момента на задържането на лицето или на привличането му в качеството на обвиняем. За подсъдимия С тези събития настъпили на 03.08.2007 г – в 12.30 часа му било предявено постановлението за привличане , а в 13.20 часа бил задържан за 72 часа. Следователно водещият разследването е осигурил спазването на правата на А. като обвиняем веднага , след като той придобил това процесуално качество. Единствено за пълнота на изложението настоящият съдебен състав отбелязва , че разбирането на защитата на касатора за приложимост на разпоредбата на чл. 94, ал.1, т.4 от НПК към хипотезата на неграмотност на обвиняемия противоречи на закона и трайната съдебна практика. Когато обвиняемият не владее български език му се назначава преводач и му се предоставя писмен превод на основните процесуални документи /вж. чл. 55, ал.3 от НПК/. В този случай защитата му е условно задължителна съгласно чл. 94, ал.2 от НПК. Неграмотността, както ВКС е имал повод да поддържа / вж. Решение № 301 от 13.06.1992 г. по н.д. № 51/82 г. , ІІ н.о./ следва да се преценява конкретно в светлината на реалната възможност обвиняемият да се защитава сам, тъй като тя не е от категорията на физическите или психологически недостатъци по чл. 94,, ал.1 , т.2 от НПК. Тя би могла да обуслови задължителна защита в хипотезата на чл. 94, ал.1 , т.9 от НПК , ако са налице всички посочени в тази норма предпоставки. При всяко положение обаче, въпреки основния принцип за устно извършване на наказателното производство /чл. 19 от НПК/ процесуалноръководните органи следва да вземат мерки неграмотността да не ограничи личното участие на обвиняемия в наказателното производство, което не означава винаги и безусловно задължителна адвокатска защита. В настоящия казус подобна преценка не се е налагала, тъй като подсъдимият бил представляван от а. по избор както в досъдебната , така и в съдебната фаза на делото. Основният акцент в касационната жалба е поставен върху процесуалната годност на протоколите за разпознаването на подсъдимия , извършено на 02.08.2007 г. от пострадалия – свидетеля М, както и от свидетеля Л. Твърди се от касасатора,че протоколите не са годни доказателствени средства, тъй като отразените в тях правнорелевантни данни не са получени по реда на НПК поради опорочаване на приложения доказателствен способ. Въззивният съд правилно отхвърлил тези оплаквания, тъй като не открил груби нарушения на реда за извършване на разпознаването, регламентиран в чл.170 и чл. 171 от НПК. Процесуалноследствените действия били извършени с участието на две поемни лица, които подписали протоколите без забележки и възражения. Според защитата на подсъдимия това било резултат от липсата на необходимата квалификация на тези лица- твърдение, опровергано от разпита на свидетеля К. Той участвал като поемно лице в рамките на стажа си на обучаем в Академията на МВР. Свидетелят бил запознат с техниките и регламента на разпознаването и е категоричен, че би вписал всяка констатирана нередност. Данни за опорочаване на разпознаванията не се откриват и в показанията на свидетелката Е, второто поемно лице. Тя не оспорва , че е присъствала при провеждането им по молба на полицаите и подписала протоколите, но не си спомня подробности . Защитата на касатора цитира репликата на свидетелката „ мен никой никого не е посочвал” и свързва с нея извод за несъответствие на разпознаванията с НПК. В общия контекст на показанията на свидетелката тази фраза отразява моментното съдържание на спомените й от събития , отдалечени във времето и съпроводени със състояние на стрес. Фактът на разпознаванията е установен не само чрез приложените протоколи , но и чрез показанията на свидетелите М, Лафетов и Н. , поради което правилно не е изключен от въззивния съд от доказателствената съвкупност. Не се установяват и останалите, посочени в касационната жалба, нарушения. Свидетелите М. и Лафетов били разпитани подробно за обстоятелства по чл. 170 от НПК непосредствено преди въвеждането на разпознавания заедно с още три лица. Доказателствата по делото изключват пряк контакт между разпознавания и разпознаващите преди това или манипулация на свидетелите чрез недопустимо насочване към А. Защитата се позовава на игнориране от страна на разследващия на изискването, поставено с чл. 171 , ал.1, пр. от НПК разпознаваното лице да се представи заедно с лица , сходни с него по външност, като изтъква , че сравняваните момчета били на 15-16 години, а подсъдимият – единственият на 20. Пострадалият А. в разпита си пред първоинстанционния съд добросъвестно обяснява как е различил подсъдимия, като съобщава, че всички в редицата били „мургавички и изглеждали нормално”. Той пояснява ,че те били на различна възраст и височина и само един с ръста на подсъдимия, но е категоричен , че не тези отлики са го мотивирали да го посочи , а възприетата в нощта на деянието поразителна прилика между нападателя и колегата му „Б”. С други думи , основаният свидетел по делото , очевидецът М. , чрез показанията си пред съда убедително подкрепя данните от разпознаването , макар да прави коректната резерва , че не може категорично да каже кое е лицето , което го е нападнало. Тази колебливост , обяснима със ситуацията на възприемане на разпознавания обект, се компенсира на полето на доказаност на обвинението от останалите доказателства, установяващи връзката между подсъдимия и грабежа. Безспорно е по делото , че отнетият от свидетеля М телефон е намерен в заложната къща на свидетеля Л. Последният, въпреки пестеливостта на показанията си пред районния съд, в протоколите за доброволно предаване и за разпознаване отбелязва, че закупил процесната вещ от лице с ромски произход в началото на м.юни и посочил подсъдимия , който му бил известен с прякора „К”. Свидетелят О. Р. потвърждава известността на подсъдимия с този прякор. Въззивният съд внимателно свързал тези обстоятелства и законосъобразно стигнал до извода , че те доказват по несъмнен начин съпричастността на подсъдимия с извършения грабеж. Обобщено, предходната инстанция не е допуснала нарушения на процесуалните правила при проверката и обсъждането на доказателствата и доказателствените средства и вътрешното й убеждение е изградено при обективно, всестранно и пълно изследване на всички релевантни обстоятелства. Установената фактическа обстановка е съставомерна по повдигнатото обвинение и правната й квалификация не подлежи на инстанционна ревизия. Оплакването за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание не се поддържа пред настоящата инстанция, която не намира основание за неговото намаляване в рамките на служебно осъществявания контрол. Водим от горното и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК , Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,   Р Е Ш И   ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 141/ 03.12.2009 г.по внохд№ 1475/2010 г. на Варненския окръжен съд. Решението не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ :       ЧЛЕНОВЕ : 1.     2.