Р Е Ш Е Н И Е №301 гр. София, 16 януари 2017 година Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети декември през две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурор Искра Чобанова изслуша докладваното от съдията Валя Рушанова наказателно дело № 1088/2016 година. Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по постъпила касационна жалба от служебния защитник на подсъдимия Л. Б. Т. срещу въззивно решение № 296 от 12.07.2016 г. по внохд № 577/2016 г., по описа на Апелативен съд – гр. София, с което е потвърдена присъда № 102 от 06.04.2016 г. по нохд № 5184/2015 г. на Софийски градски съд. С подадената касационна жалба се заявяват всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – т. 3 от НПК. Претендираните процесуални нарушения се обосновават с доводи за неправилна оценка на показанията на св. З. и Ф., дала основания на съдълищата да приемат, че обвинението срещу подсъдимия е доказано по несъмнен и безспорен начин. Прави се искане при условията на алтернативност – за оправдаване на подсъдимия по чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК – поради недоказаност на обвинението или поради малозначителност на деянието, или за изменение на съдебния акт с прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление и налагане на по-леко наказание. Жалбата се поддържа в съдебно заседание на касационната инстанция по посочените в нея основания и със същите аргументи. Прокурорът счита жалбата за неоснователна, като пледира въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С атакуваното пред ВКС въззивно решение е потвърдена изцяло първоинстанционна присъда на СГС по нохд № 5184/2015 г. С нея подс. Л. Т. е признат за виновен в това, че при условията на продължавано престъпление, без надлежно разрешително, на 15.10.2015 г. в [населено място], разпространил, продавайки на К. К. Ф. високорисково наркотично вещество – коноп, разпределен в 2 бр.пакетчета с общо тегло 0,44 гр. на стойност 2,64 лева, и на същата дата и място държал високорисково наркотично вещество – коноп, разпределен в 4 бр. пакетчета, с общо тегло 1,53 грама, с цел разпространение, поради което на осн. чл. 354а, ал. 1, пр.4 и пр. 5 във вр. с чл. 26 от НК и чл. 54 от НК е осъден на „лишаване от свобода“ за срок от две години и глоба в размер на 5000,00 (пет хиляди) лева. На осн. чл. 66, ал. 1 от НК съдът постановил изпълнението на така наложеното наказание да бъде отложено с изпитателен срок от 4 (четири) години. На основание чл. 354а, ал. 6 от НК предметът на престъплението е отнет в полза на държавата. Подсъдимият Т. е осъден на основание чл. 189, ал. 3 от НПК да заплати направените по делото разноски в размер на 239, 99 лева в полза на СДВР, както и на основание чл. 190, ал. 2 от НПК държавната такса за издаване на изпълнителен лист. С обжалваното пред ВКС решение на Апелативен съд – гр. София първоинстанционната присъда е потвърдена изцяло. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, намира, че подадената касационна жалба е допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 1 и ал. 3 вр. чл. 253, т. 2 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. По касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК Обсъдени са всички доказателствени материали, а обстоятелствата, значими за правилното решаване на делото, са безспорно установени. Съдът е съобразил противоречията в показанията на свидетелите Ф. и З., като правилно е кредитирал показанията им от досъдебното производство, дадени пред съдия, приемайки че те не само са непосредствени, последователни и житейски логични, но напълно съответстващи на останалите доказателства по делото. Неоснователно се претендира в касационната жалба, че съдът е подценил значението на констатираните от него противоречия в показанията на двамата свидетели и най-вече, че е игнорирал заявеното от св. Ф.( л.28 от ДП) и св. З. (л. 27 от ДП), в първоначалния им разпит пред разследващия орган, че не са закупили инкриминираното количество марихуана от подсъдимия, а св. Ф. е приел единствено да го носи в себе си. Цитираното противоречие е било надлежно отстранено от първоинстанционния съд приложил разпоредбата на чл. 281 от НПК, с което приобщил към доказателствения материал показанията на свидетелите, дадени по реда на чл. 223 от НПК - пред съдия, както и показанията на св. З. - пред разследващия орган. В хода на съдебното следствие и двамата свидетели, макар и с известна непоследователност, са потвърдили твърденията си, че са взели наркотичното вещество от подсъдимия, с уговорката че заплащането й ще стане в по-късен момент. Инстанциите по същество ясно са посочили защо кредитират като достоверни свидетелските показания, дадени на фазата на досъдебното производство пред съдия, и защо отхвърлят другите, дадени по-късно на фазата на съдебното следствие пред първата инстанция. Допълнително следва да се посочи, че разпитите на свидетелите пред съдия са извършени в деня на установяване на престъпното деяние- следователно показанията са събрани във възможно най - близък момент до събитията, които са пресъздавани от свидетелите. Така не само процедурата (разпит пред съдия - допълнителна гаранция за законосъобразност на провеждане на разпита), но и съдържанието на протоколите дават основание да се приеме, че именно тези показания се отличават с детайлност, последователност, яснота, поради което с оснавание са залегнали в основата на осъдителните изводи на инстанциите по същество. Нещо повече - изводите за деянията и авторството са изградени не само въз основа оспорваните от защитата показания на св. З. и Ф., но и на редица други доказателствени източници, чиято комплексна оценка е позволявала направата на еднозначни изводи по фактите - показанията на свидетелите Б. С. и А. А., дадени в хода на досъдебното производство (приобщени по реда на чл. 372, ал. 3 от НПК), заключение от физико-химична експертиза и заключение от съдебно-психологична и психиатрична експертиза, протокол за доброволно предаване, протокол за претърсване и изземване, справка за съдимост за подс. Л. Т. (л. 73-74 от ДП). Оспорването на факта на държането с цел разпространение и самото разпространение не намира опора в материалите по делото. Установено е, че подсъдимият е дал на св. Ф. 2 бр. пакетчета, съдържащи коноп с тегло 0,44 грама, с уговорката те да бъдат заплатени в по-късен момент. Същият ден, при условията на неотложност, по реда на чл. 161, ал. 2 от НПК, в жилището на подсъдимия, вече посетено от св. З. и Ф., било извършено претърсване в присъствието на подсъдимото лице и две поемни лица – Е. Г. и Й. И. (л. 39-42 от ДП). На видно място - в стая, обособена като всекидневна и спалня, която той ползвал, на холна масичка, намираща се в средата на стаята, били открити и иззети един брой полиетиленов самозалепващ се плик, съдържащ три броя самозалепващи се полиетиленови пликчета, всяко от които съдържало растителна маса и един брой черно полиетиленово топче, съдържащо растителна маса- коноп с общо тегло 1,53 грама. Така подсъдимият е държал високорисковите наркотични вещества, доколкото същите са се намирали в посоченото помещение, с което е осъществявал фактическа власт върху тях. По делото липсват доказателства въпросното помещение да е ползвано от друго лице - напротив гласните доказателствени източници еднозначно насочват, че именно подсъдимия е живеел в апартамента, че именно той е бил посещаван от св. Ф. и З. и че именно от него те неколкократно в предходни периоди са се снабдявали с наркотично вещество. Така не само количеството, начинът на пакетиране на конопа, но и фактическите данни за предходното поведение на подсъдимия, насочено към разпространение на наркотичното вещество на св. Ф., обуславят наличието на субективния елемент и в частност - целта за разпространение на наркотичното вещество. По касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. При установената фактология, материалният закон е приложен правилно, като реализираното от подсъдимия поведение е съотнесено към престъпния състав на чл. 354а, ал. 1, предл. 4-то и 5-то вр. с чл. 26, ал. 1 от НК. Подсъдимият Т. е осъществил две от изпълнителните деяния на престъпния състав – „разпространение” и „държане с цел разпространение”. Отделните деяния, поради обективната и субективна връзка помежду им, съставляват продължавано престъпление по смисъла на чл. 26, ал. 1 от НК, същностна характеристика на което от обективна страна е единството на две или повече еднородни прояви, всяка от които поотделно осъществява състав на едно и също престъпление. Въз основа на установеното от фактическа страна, че с действията си подсъдимият е осъществил състава на едно и също престъпление, извършеното от него правилно е квалифицирано като едно деяние, осъществено при условията на продължавано престъпление по смисъла на чл. 26, ал. 1 от НК. Подсъдимият е упражнявал фактическа власт върху предмета на престъплението, посочените обекти с различно тегло, вид и стойност, чрез изпълнителното деяние „държане”, което представлява трайна и непрекъсната фактическа власт на едно лице над определена вещ. Налице е и съставомерната за тази квалификация специална цел – разпространението на наркотичните вещества, изхождайки и от механизма на осъществяване, тяхното количество, вид, начин на съхранение и в светлината на вече осъществената дейност по разпространението на наркотичното вещество, чрез предоставянето му на св. Ф. с ясната уговорка, че то ще бъде заплатено. Законосъобразно е преценено, че извършеното от подсъдимия престъпление е такова с реална степен на обществена опасност, поради което спрямо него не е приложима разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НК, независимо от ниския размер на наркотично вещество с оглед количествените му и стойностни характеристики. В конкретния случай, престъпната дейност е реализирана чрез две форми на изпълнително деяние, с предмет - 6 отделни обекта, предназначени за употреба, 2 от които са разпространени на трето лице, поради което степента на засягане на защитимите обществени отношения е сериозна и не може да се приеме, че деянието не е с обществана опасност или пък незначителна такава. Лишено от основание е искането престъплението да се квалифицира като „маловажен случай“ по смисъла на чл. 93, т. 9 от НК. Такова възражение е било отправяно и пред инстанциите по същество, но правилно не е възприето от тях. Преценката дали едно деяние представлява маловажен случай се извършва на основата на фактическите данни по конкретния казус, отнасящи се до начина на извършване на деянието, вида и стойността на предмета му, вредните последици, данните за личността на дееца и всички други обстоятелства, които имат значение за степента на обществена опасност и моралната укоримост на извършеното. Видно от приложененото свидетелство за съдимост, престъплението не е изолирана дейност в поведението на подсъдимия. Макар и освободен от наказателна отговорност по реда на чл.78 а от НК, на подсъдимия е била ангажирана административно-наказателната му отговорност за престъпление по чл. 354а, ал.5 във връзка с ал.3 от НК, като решението на съда е влязло в сила на 07.03.2015 г.- около 7 месеца преди деянието, предмет на разглеждане в настоящето наказателно производство. Краткият период, изтекъл от постановяване на решението за освобождаване на подсъдимия от наказателна отговорност с налагане на административно наказание за престъпление от същия вид до извършването на другото престъпление, указва на завишена степен на обществена опасност на дееца. Наред с това, деянието не разкрива по-ниска степен на обществена опасност предвид сравнително малкото количество и ниска стойност на наркотичното количество в сравнение с останалите случаи на престъпления от този вид. Напротив - наркотичното вещество е било предназначено за разпространение, макар и част от него да е била предмет и на разпространение, но само поради ниската му стойност и малкото количество не може да бъде квалифицирано като маловажен случай по смисъла на чл. 93, т. 9 от НК, още повече, че се касае за продължавано престъпление по смисъла на чл. 26 от НК с две деяния, извършени през непродължителен период от време – в един и същи ден на 15.10.2015 г. По касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК Искането в касационната жалба за намаляване на наказанието е обвързано с претенцията за прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление и преквалифициране на престъпната дейност по чл. 354, ал.5 от НК. Както бе посочено по-горе, обективните характеристики на деянието не позволяват същото да се дефинира като „маловажен случай”, поради което искането няма как да бъде удовлетворено. Същевременно в касационната жалба не се изтъкват допълнителни доводи, подкрепящи основанието по чл.348, ал.1, т.3 от НПК. Съгласно чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК, за да упражни правомощието си за изменение на атакуваното решение поради явна несправедливост на наказанието, касационната инстанция следва да направи положителна констатация, че наложеното наказание очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 от НК. В случая, нито една от тези хипотези не е налице. Не се наблюдават недостатъци в дейността на решаващите съдилища по индивидуализация на наложеното наказание. В мотивите си съдилищата по същество прецизно са посочили относимите за определяне на наказанието обстоятелства и са ги оценили обективно. Отчетени са всички смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, както с основание акцент е поставен на обстоятелството, че подсъдимият е освобождаван от наказателна отговорност по чл. 78а от НК за извършено на 24.05.2014 г. деяние отново по чл. 354а от НК и няколко месеца по - късно е осъществил процесната инкриминирана дейност. На подсъдимия е наложено наказание в предвидения в санкцията на чл. 354а, ал.1, алт.1 от НК минимум - 2 години лишаване от свобода, като по делото липсват основания за допълнително намаляване размера на наказанието при условията на чл. 55, ал.1, т.1 от НК. При съобразяване целите на чл.36 от НК правилно отмереното наказание е било отложено на осн. чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок от четири години, по отношение на който също не се констатират предпоставки за намаляването му. В заключение, настоящата инстанция намира, че не са налице основания за отмяна или изменение на въззивния съдебен акт, поради което счете, че същият следва да бъде оставен в сила. Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, първо наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 296 от 12.07.2016 г. на Апелативен съд – гр. София, постановено по внохд № 577/2016 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: