7 Р Е Ш Е Н И Е № 182 [населено място] , 21.11.2018г. Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в публичното заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА при участието на секретаря Ангел Йорданов, като изслуша докладваното от съдия Цолова т.д.№3103/17г.,за да се произнесе,взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Банка ДСК“ЕАД против решение №1688/12.07.2017г. по в.гр.д.№1979/2017г. на Софийски апелативен съд , с което е потвърдено решение №17490/17.10.2014г. по гр.д.№10028/2013г. на Софийски градски съд,с което касаторът е осъден на основание чл.79 ал.1 предл.2 ЗЗД вр. чл.82 ЗЗД да заплати на Т. П. В. сумата 27 044,11 лв.,представляваща обезщетение за претърпени вреди от неизпълнение на задължение на ответника по договор за банков влог от 01.11.2007г.,изразяващи се в платена от В. неустойка за забава по договор за заем с „Боду“ООД от 16.06.2008г.,натрупана за периода 16.06.2009г. - 20.07.2011г. В касационната жалба са изложени оплаквания за необоснованост и неправилност на решението на апелативния съд,поради несъобразяване с материалния закон, обосновано с твърдения за немотивирано и в противоречие с нормата на чл. 82 ЗЗД произнасяне по наличието на елементите на отговорността за вреди от неизпълнението на договорното задължение и момента на тяхната предвидимост. Претендира се касиране на въззивното решение и отхвърляне на иска с присъждане на разноските за всички инстанции. Ответницата Т. В. не е представила писмен отговор на касационната жалба. В съдебно заседание поддържа становище за неоснователност на изложените в нея оплаквания за неправилност на въззивното решение. Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение, като прецени данните по делото, с оглед на заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290 ал.2 ГПК, приема следното: С предявената от Т. В. искова молба в предмета на делото са въведени твърдения за възникнало на 01.11.2007г. между нея и ответника „Банка ДСК“ЕАД правоотношение по договор за срочен /месечен/ влог с парична наличност в размер на 127 681,31 евро; при поискване да бъдат изтеглени средствата във връзка с належащо плащане по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, на 20.05.2008г., било установено,че в сметката на ищцата няма налични суми; за да се разплати по сделката същата се принудила да сключи на 16.06.2008г. договор за заем с трето лице „Боду“ООД с едногодишен срок за издължаване /до 16.06.2009г./; тъй като банката оспорила,че е налице извършено от нейни служители неправомерно изплащане на средствата по влога на неизвестно лице ищцата поискала този спор да бъде разрешен по съдебен ред; с влязло в сила на 12.07.2011г. решение №6200/27.12.2010г. по гр.д.№3607/2008г. по описа на Софийски градски съд ответната банка била осъдена да й заплати сумата 127 681,31 евро,ведно със законната лихва, но тъй като плащането било извършено едва на 20.07.11г., след като ищцата вече се е намирала в просрочие по договора за заем с третото лице, тя претърпяла вреди,които според ищцата са пряка и непосредствена последица от неизпълнението на банката и са в размер на платените от нея лихви по договора за заем за периода от 16.06.2009г. /падежа на задължението за връщане на заемните средства/ до 20.07.2011г. /датата на погасяването на това задължение с изплатените от банката по силата на съдебното решение парични средства/, формиращи цената на иска. С постановеното от първата инстанция решение искът е уважен частично,доколкото съдът е констатирал,че платената от ищцата неустойка по заема е начислена върху по-голяма от задължението на банката сума. По реда на въззивното обжалване от осъдената страна с решение №1482/08.07.15г. по гр.д.№2/15г. на Софийски апелативен съд,след споделяне направения от ответната страна отвод за сила на пресъдено нещо /предвид друго влязло в сила решение от 24.06.13г. по гр.д.№21711/09г. по описа на Софийски районен съд,с което е присъдено обезщетение за вреди от същото неизпълнение/, решението на първата инстанция е обезсилено ,а производството – прекратено. С решение №24/19.04.17г. по т.д.№50147/16г. по описа на Върховен касационен съд въззивният акт е допуснат до касационно обжалване.След като е констатирал, че предходно предявеният иск по чл.82 изр.1 ЗЗД касае претенция за обезщетение за вреди от платената от ищцата договорна лихва по заема,поради което няма формирана сила на пресъдено нещо по отношение предявения в настоящото производство иск,съставът е отменил въззивното решение и е върнал делото за произнасяне по същество от друг състав на Софийски апелативен съд.Указано е на новия въззивен състав да формира изводи по съществото на спора, като отговори на оплакването на въззивника за противоречие на първоинстанционното решение с разпоредбата на чл.82 изр.1 ЗЗД, обосновано с липса на доказана причинно-следствена връзка между неизпълненото задължение на банката по договора за влог и забавата на ищцата да върне сумата по заема с третото лице,както и с непредвидимост на вредите към момента на пораждане на задължението на банката-ответник /доколкото липсва твърдян по делото умисъл и груба небрежност в поведението на нейните служители/. При новото разглеждане на делото съставът на Софийски апелативен съд е съобразил извода на касационната инстанция за липса на процесуална пречка /разрешен със сила на пресъдено нещо идентичен спор между същите страни/ за разглеждане на повдигнатия спор между страните. Изцяло е споделил възприетата от Софийски градски съд фактическа обстановка по спора, установена в производството пред него. Произнесъл се е по дадените му от касационната инстанция задължителни за него указания да разгледа наведените във въззивната жалба на ответника доводи за противоречие на първоинстанционното решение в осъдителната му част с разпоредбата на чл.82 изр.1 ЗЗД.Крайният му извод за неоснователност на тези доводи е аргументиран със съображения за наличие на причинна връзка между неизпълнението и вредата и за предвидимост на последната. При формирането му съставът на въззивния съд е изложил съждения,че неизпълнението на задължението на банката да предостави на влогодателя при поискването предоставените й за пазене парични средства по договора за банков влог е имало за последица поставянето на ищцата в невъзможност да погаси своевременно задълженията си по сключения от нея предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот с вложените от нея в банката имуществени авоари,на които тя е разчитала като безусловни и сигурни,което я е принудило да сключи договор за заем с друго юридическо лице. За тези й действия , в т.ч. за наличието на сключен от нея договор за заем със срок за връщане 16.06.09г. и уговорена неустойка за забавата, съдът е приел,че ответникът е узнал най-късно с получаването през 2008г. на исковата молба и приложенията към нея,въз основа на които е образувано производството по гр.д.№3607/08г. по описа на СГС. С това е обоснована предвидимост на вредите /дължимите от ищцата мораторни неустойки/ преди 16.06.09г. като е посочено,че след узнаването на тези обстоятелства банката е могла преди посочената дата да уреди облигационните си отношения с ищцата като плати претендираната от нея сума по влога като предотврати изпадането на последната в забава по договора за заем и по този начин да избегне вредите,които тя е претърпяла с плащането на неустойка след 16.06.09г. С определение №201/18.04.2018г.,постановено по настоящото дело това решение на Софийски апелативен съд е допуснато до касационно обжалване по значимия за спора материално-правен въпрос за момента, към който следва да се преценява наличието на предвидимост на вредите по чл.82 ЗЗД,като е констатирано, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с практика на Върховен касационен съд - основание за допускане до касация в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Според постоянната и непротиворечива практика на Върховен касационен съд, в т.ч. цитираните от касатора решения по гр.д.№48/2013г. на четвърто г.о. на ВКС, по гр.д.№6532/2013г. на четвърто г.о. на ВКС, по т.д.№317/2014г. на първо т.о. на ВКС и служебно известното на състава решение по т.д.№3625/2015г. на първо т.о. на ВКС, преценката за предвидимост се извършва към момента на пораждане на задължението, който кореспондира с момента на сключване на договора,доколкото още с факта на задължаването си и при полагането на дължимата грижа страната следва да е наясно,според известните й и възможни за узнаване обстоятелства, какво би последвало за нея от евентуално нейно неизпълнение на престация, дължима при определените по съгласие с другата страна условия и срокове. В отклонение от тази практика и при подмяна на смисъла на изискването на чл.82 ал.1 изр.1 ЗЗД въззивният съд е изместил момента,към който е следвало да извърши преценката си за наличието на предвидимост на търпените от ищцата вреди в конкретния случай, обвързвайки го с по-късно осъществилия се факт на получаването на исковата молба по заведеното от страна на ищцата дело срещу банката, в който момент е счел,че ответникът е узнал за сключения от ищцата договор за заем и за неговото съдържание, включително за поетото от нея задължение за неустойка. По същество, несъобразяването на въззивния съд с посочената практика на Върховен касационен съд, е довело и до формиране на погрешния извод,че банката-касатор е могла и е била длъжна да предвиди претендираната от ищцата за обезщетяване вреда преди нейното настъпване,като предприеме действия за нейното предотвратяване чрез изпълнение на задължението,чиято дължимост междувременно е била спорна между страните. Неправилността на въззивното решение произтича и от неправилно осъществена преценка за кумулативното наличие на останалите елементи от фактическия състав на отговорността за вреди по чл.82 изр.1 ЗЗД. Пораждането на тази отговорност е обусловено от възникване на виновно неизпълнение на задължение по двустранен договор при изправност на противната на неизпълнилия страна, настъпването на вреда в патримониума на изправния,която вреда е в пряка причинна връзка с неизпълнението. При това отговорността за обезщетяване е ограничена само до преките, непосредствени и предвидими /когато липсва умисъл и груба небрежност/ вреди, изразяващи се в претърпени загуби и пропуснати ползи. Причинната връзка следва да е обуславяща и непосредствена, а вредите - да са преки,което означава,че те следват закономерно от неизпълнението,без да се опосредяват от действия на кредитора или на трети лица или да са резултат на непреодолима сила. В конкретния случай фактът на неизпълнението безспорно е налице,а наличието на осъдително за банката влязло в сила съдебно решение удостоверява и противоправността на неизпълнението. Не се констатират останалите елементи от фактическия състав на отговорността по чл.82 изр.1 ЗЗД – причинна връзка,пряк характер на вредата и предвидимост на същата. Със сключването на договора за банков влог банката се задължава да пази предадените й парични знаци и да върне на влогодателя парична сума в същата валута и размер,заедно с уговорената лихва. Задължението й е парично и,предвид естеството му,поради което по отношение на него не може никога да настъпи невъзможност за изпълнение,а само забава, законодателят е предположил с разпоредбата на чл.86 ал.1 ЗЗД вредата от неизпълнението, която е съизмерил със законната лихва,определена по размер от Министерския съвет,независимо от това по какъв начин сумата би могла да бъде оползотворена. Общият ред за обезвреда по чл.82 ал.1 ЗЗД е предвиден с изр. 2 на чл.86 ал.1 ЗЗД като изключение,когато страната докаже действително претърпени преки и непосредствени вреди от неизпълнението в по-голям размер. Обезщетението по този ред не може да бъде кумулирано със законната лихва,а на присъждане ще подлежи само разликата над нея до доказания по-висок размер,като за основателността му е от значение доказаността на всички посочени елементи от фактическия състав на тази отговорност. С влязлото в сила решение по гр.д.№3607/2008г. по описа на Софийски градски съд с признаването на факта на наличието на виновно неизпълнение на банката за изплащане на вложената от ищцата /липсваща в сметката й/ сума в размер на 127 681,31 евро, същата е осъдена да й я заплати,ведно със законната лихва,считано от 16.09.2008г. до окончателното й изплащане,което е станало /липсва спор по въпроса/ на 20.07.2011г. /след влизане в сила на съдебното решение на 12.07.2011г./. Следователно и по силата на разпоредбата на чл.86 ал.1 ЗЗД за периода 16.09.2008г. – 20.07.2011г. за забавата на ответника да изпълни паричното си задължение презумираните от законодателя вреди за ищцата са репарирани. Доколкото претенцията по настоящото дело касае период,включващ се в периода,за който на ищцата е присъдено обезщетение по чл.86 ал.1 ЗЗД, по правилото на изр.2 от същата разпоредба, в нейна тежест е да докаже,че през този период същата е търпяла преки и непосредствени вреди,надхвърлящи размера на законната лихва,като при това този по-висок размер е бил предвидим за длъжника й към момента на пораждане на задължението със сключването на договора за банков влог. Нито една от тези предпоставки не се констатира да е установена по делото. Ноторно е,че размерът на законната лихва се определя въз основа на основния лихвен процент за страната плюс надбавка от 10 пункта. Плащането,извършено от ищцата по договора за заем с „Боду“ООД за периода на забавата й – от 16.06.2009г. до 20.07.2011г., е в размер на 27 091,62 лв.,която сума,видно от заключението на вещото лице, е начислявана по начина,по който е определена между страните възнаградителната лихва – основния лихвен процент плюс 5 пункта върху главницата, следователно тази сума не надхвърля размера на законоустановената лихва за забава. Изводът е,че вреди над обезщетените с присъдената законна лихва не са претърпени. Отделно от изложеното, дори да биха били налице обстоятелства,обуславящи обратен извод /в случай,че платената от ищцата неустойка по договора за заем е в по-голям от законната лихва размер/, не би могло да се приеме,че такава вреда е пряка последица от неизпълнението на ответника и , че същата би могла да бъде предвидена от него при сключването на договора. С оглед конкретното неизпълнение на парично задължение, пряко произтичаща от неизплащането на сумата на влогодателя при негово искане би била възникналата за последния невъзможност да погаси със средствата от влога свое парично задължение, респективно,следващото се от това понасяне от него на тежестта от начислени му лихви и неустойки по правоотношението,от което произтича това задължение. В този случай намаляването на патримониума му, чрез заплащането на тези лихви и неустойки, би се явило пряка претърпяна вреда от неизпълнението на влогоприемателя – негов длъжник. Пряка последица от неизпълнението би била налице и тогава,когато с неизплащането на вложената сума влогодателят- кредитор е бил възпрепятстван в закупуването на определена вещ,чиято цена към по-късен момент вече би била увеличена спрямо момента,към който е било поискано връщането на сумата и е последвало неизпълнение от страна на банката. В този случай пряката вреда би се проявила като пропусната полза от увеличаването на имуществото на влогодателя със сума, равняваща се на разликата между първоначалната и увеличената по-късно цена на вещта от същия вид,количество и качество.Тези вреди освен че са преки,са и предвидими за банката-длъжник,доколкото характерът на задължението й – парично, предпоставя като възможни за извършване с предмета на задължението му действия по погасяване на парични задължения на влогодателя или за придобиване на собственост. В случая ищцата е сключила договор за заем с трето лице с цел осуетяване на възможността тя,като длъжник, да изпадне в забава по сключения от нея предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот с трето лице – продавач. Вредата,която е претърпяла от последващото й изпадане в неизпълнение по заемното правоотношение, е опосредена от нейни действия /изразена конкретна воля за задължаване при определени условия/ и от волята на нейния кредитор,поради което тази вреда не се явява пряка за неизпълнението на ответната банка,нито би могла да бъде предвидена от нея към момента на възникването на задължението по договора за влог. Поради това същата,дори да надвишаваше размера на законната лихва върху забавеното вземане на ищцата от ответника,присъдена с предходното съдебно решение, не би била предмет на обезщетяване по реда на чл.82 ал.1 ЗЗД. Като е приел обратното, въззивният съд е постановил неправилно, подлежащо на отмяна съдебно решение. Ведно с него следва да бъде отменено и потвърденото с него решение на първата инстанция. След отмяната предявеният иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен. В полза на касатора следва да бъдат присъдени направените за производството пред всички инстанции разноски в общ размер 1684,68 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ изцяло решение №1688/12.07.2017г. по в.гр.д.№1979/2017г. на Софийски апелативен съд и потвърденото с него решение №17490/17.10.2014г. по гр.д.№10028/2013г. на Софийски градски съд и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от Т. П. В. срещу „Банка ДСК“ЕАД иск с правно основание чл.82 ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 27044,11 лв., представляваща обезщетение за претърпени вреди от неизпълнение на задължение на „Банка ДСК“ЕАД по договор за банков влог от 01.11.2007г.,изразяващи се в платена от Т. П. В. неустойка за забава по договор за заем с „Боду“ООД от 16.06.2008г.,натрупана за периода от 16.06.2009г. до 20.07.2011г. ОСЪЖДА Т. П. В. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място] [улица]бл.146 ап.2 да заплати на „Банка ДСК“ЕАД с ЕИК[ЕИК] , седалище и адрес на управление [населено място] [улица] сумата 1684,68 лв. разноски за производството пред всички инстанции . Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.