Р Е Ш Е Н И Е № 478 гр. София, 13 декември 2023 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Наказателна Колегия, първо наказателно отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и девети май, две хиляди двадесет и трета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Спас Иванчев ЧЛЕНОВЕ: Красимир Шекерджиев Деница Вълкова при участието на секретаря Марияна Петрова и прокурора Антоанета Близнакова, като разгледа докладваното от съдия Шекерджиев КНД №348 по описа за 2023г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е образувано по касационна жалба от защитниците на подсъдимия М. А. С. срещу присъда №12 от 28.04.2021 г., постановена по ВНОХД №177/2021г. по описа на САС, НО, VІ въззивен състав, с която е отменена присъда №260058 от 04.12.2020 г., постановена по НОХД №1738/2020 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която е оправдан подсъдимият М. С. и същият е признат за виновен в това, че на 25.10.2019 г. е направил опит да принуди Г. Г. М. да извърши нещо противно на волята му и на основание чл.143, ал.1, вр. чл.18, ал.1, вр. чл.58, б.„а“, вр. чл.55, ал.1, т.2, б.„б“ му е наложено наказание „пробация“ с пробационни мерки „задължителна регистрация по настоящ адрес“ и „задължителни периодични срещи с пробационен служител“ всяка от които за срок от шест месеца. С въззивното решение подсъдимият С. е осъден да заплати на гражданският ищец Г. М. сумата от 500 лева, представляваща обезщетение за претърпени в резултат на престъплението неимуществени вреди, ведно със законна лихва считано от 25.10.2019 г. до окончателното изпълнение на задължението, като гражданския иск е отхвърлен до пълния му размер от 1000 лева. С въззивния съдебен акт е потвърдена първоинстанционната присъда в частта, с която подсъдимият С. И. Б. е признат за виновен в извършването на престъпление по чл.167, ал.1, вр.чл.26, ал.1, вр.чл.18, ал.1 от НК. В касационната жалба и допълнението към нея са посочени всички касационни основания, като са направени оплаквания, че осъдителната въззивна присъда е постановена при допуснати съществени процесуални нарушения, нарушения на материалния закон и неоснователно е уважен разгледания в производството граждански иск. В подкрепа на касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК се поддържа, че извършеното от подсъдимия С. не е съставомерно по чл. 143 от НК, тъй като престъплението е резултатно, а исканият резултат обективно не е могъл да бъде постигнат. Оспорват се и изводите на въззивния съд, че отправените заплахи биха могли да породят основателен страх у пострадалия М.. В подкрепа на касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК са отразени оплаквания, че предходните инстанции са ценили доказателствата едностранчиво и безкритично, вследствие на което въззивната инстанция е основала осъдителната си присъда само на показания на лица, които имат пряк интерес от постановяването й. Поддържа се и това, че подсъдимите С. и Б. са представлявани от един и същ защитник, а са били с противоречиви интереси, което представлява съществено нарушение на процесуални правила. По отношение на касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 НПК не са отразени конкретни оплаквания. На тези основания и при условията на алтернативност се предлага атакуваното въззивно съдебно решение по отношение на подсъдимия С. да бъде отменено, а той да бъде оправдан или въззивната присъда да бъде отменена, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В касационното съдебно заседание защитникът поддържа касационната жалба и възпроизвежда отново отразените в нея доводи и оплаквания. Оспорва извода на въззивната инстанция, че подсъдимият С. е осъществил състава на престъплението по чл.143 НК, като твърди, че липсват доказателства с действията си той да е предизвикал основателен страх у пострадалия М.. Оспорват се и изводите в атакуваната присъда, че действията му представляват опит за принуда по чл.143 НК, като се поддържа, че съдът не е отчел, че същите (дори да се приеме, че са осъществени) представляват абсолютно негоден опит, защото оттеглянето на подадения сигнал няма никакво правно значание. Защитникът поддържа и оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуални правила, като твърди, че въззивният съд неправилно е анализирал доказателствата и погрешно е приел, че подсъдимият С. е отправял заплахи на пострадалия. Като самостоятелно нарушение на процесуални правила твърди и това, че двамата подсъдими са представлявани от един защитник, а са имали противоречиви интереси, което е съществено процесуално нарушение, представляващо формално основание за отмяна на атакуваната въззивна присъда. На тези основания предлага въззивната присъда да бъде отменена като неправилна. Представителят на държавното обвинение пледира касационната жалба да не бъде уважена, като поддържа, че фактическите изводи на въззивната инстанция са формирани на базата на комплексен и обективен анализ на всички доказателства и законосъобразна оценка на доказателствените източници. Твърди, че двамата подсъдими нямат противоречиви интереси защото липсват противоречия в обясненията им и това, че са представлявани от един и същ защитник не е съществено нарушение на процесуални правила. Моли да не бъде приета тезата на защитата, че въззивният съд неправилно е приложил материалния закон защото в хода на производството е било установено по несъмнен и категоричен начин, че подсъдимият С. е осъществил състава на престъплението по чл.143, ал.1, вр.чл.18, ал.1 от НК. Прокурорът поддържа, че правилно съдът е приел, че състава на престъплението по чл.143, ал.1 НК е осъществен когато подсъдимият противоправно е мотивирал пострадалия да предприеме поведение, което той не желае, като възможните резултати от това поведения са ирелевантни при преценката за съставомерността на деянието. Подсъдимият С. поддържа доводите на защитника си. Твърди, че никога не е заплашвал пострадалия и моли да бъде оправдан. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното: Касационната жалба е неоснователна. По оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуални правила: Касационният съд прецени, че част от основните оплаквания, отразени в касационната жалба, относими към касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК, са за погрешен доказателствен анализ. Преди да се отговори на тези възражения следва да се посочи, че касационната инстанция (освен когато производството се развива по реда на чл.354, ал.5 НПК) е инстанция единствено по правото, а не по фактите. В рамките на касационното производство съдът няма правомощие да прави нови фактически изводи или да интерпретира по различен начин доказателствените източници. Подобна дейност би била свързана с проверка за необоснованост на атакувания въззивен съдебен акт, а такова касационно основание не е предвидено от законодателя. По оплакване за допуснати процесуални нарушения при извършен от въззивния съд доказателствен анализ касационният съд има възможност единствено да прецени дали относимите доказателствени източници са ценени вярно и дали възприетите въз основа на тях факти и обстоятелства са правилно изведени. В рамките на така очертаните предели на касационната проверка, съдът намира, че при анализа на събраните в хода на производството доказателства и доказателствени средства въззивният съд не е допуснал фактически или логически неточности и правилно е възприел установените от първостепенния съд релевантни за изхода на делото факти. Въззивният съд правилно е кредитирал показанията на Г. М., Г. М. и С. М., като от една страна е отчел това, че те като частни обвинители и граждански ищци са страни в производството, но вярно е съобразил, че показанията им са пълни, последователни, неизмени и кореспондират помежду си. Правилно съдът е приел, че показанията им съдържат информация, която се потвърждава от други доказателствени източници- за това, че подсъдимият С. на инкриминираната дата се се е срещнал с пострадалия Г. М., разговаряли са помежду си и тема на разговора е била подадения от свидетеля срещу подсъдимия Б. сигнал. Показанията на Г. М. в тази им част се потвърждават от показанията на свидетелите Г. М., С. М., от показанията на свидетеля М. и от обясненията на подсъдимия С.. Основното противоречие в показанията на посочените свидетели- от една страна и обясненията на подсъдимия С.- от друга е свързано със съдържанието на проведения разговор. Правилно въззивният съд е преценил, че в хода му подсъдимият е отправил инкриминираните заплахи по отношение на Г. М. и те са били свързани с подадения преди това сигнал срещу подсъдимия Б.. Вярно съдът е преценил, че и свидетелите М., непосредствено след случилото се, в показанията си са дали тази информация, като показанията им от една страна са логични, достоверни и непротиворечиви. Правилно въззивният съд е анализирал събраните в хода на производството гласни доказателства- показанията не само на обсъжданите трима свидетели, но и тези на свидетеля М. (присъствал на срещата на С. и Г. М., но не възприел съдържанието на разговора им), както и обясненията на двамата подсъдими. Вярно съдът е отчел, че обясненията на Б. и С. са свързани помежду си, а тези на първия подсъдим очевидно са противоречиви, опровергават се от други доказателствени източници и правилно са преценени като защитна версия. Ето защо и настоящият състав прие, че законосъобразно въззивният съд е кредитирал показанията на пострадалия М., че е бил заплашен от подсъдимия С., като е отчел не само това, че те са логични, подкрепени от показанията на другите свидетели М., възприели информацията за случилото се непосредствено след деянието, но и това, че С. като лице, ангажирано с изборната кампания е знаело за подадения срещу активист на неговата партия сигнал, съдържащите се в него оплаквания и сам е инициирал разговор с Г. М. по този повод. На тези основания и касационният съд прецени, че въззивната инстанция законосъобразно е възприела доказателствения анализ на първостепенния съд и сама подробно е отговорила на оплакванията във въззивната жалба за допуснати процесуални нарушения във връзка с установяване на релевантните за изхода на делото факти. Настоящият съдебен състав прецени, че липсват съществени противоречия между показанията на свидетеля Г. М., дадени по реда на чл.223 НПК и тези дадени в хода на съдебното следствие. Не може да се прецени като основателно оплакването, че в показанията си на досъдебното производство той е заявил, че е бил сам по време на разговора с подсъдимия С., а в показанията си в съдебната фаза е твърдял, че е бил със свидетеля М.. При преглед на показанията на свидетеля може да бъде направен извод, че те не си противоречат по отношение на въпроса дали друг е възприел разговора му с подсъдимия С., като той неотклонно е твърдял, че те са били сами по време на провеждането му. Ето защо посоченото противоречие не внася съмнение в достоверността на показанията на свидетеля Г. М. и те правилно са били кредитирани. Касационният съд прецени като неоснователно и оплакването за допуснато съществено нарушение на процесуални правила, предвид това, че подсъдимите С. и Б. са били защитавани от един защитник. В разпоредбата на чл. 91, ал.3, т.2 НПК законодателят е предвидил процесуална забрана един и същ защитник да представлява двама обвиняеми когато защитата на единия противоречи на защитата на другия. Преценката за наличието на противоречия в защитата на двамата следва да е идентична с преценката за наличието на предпоставките на чл.94, ал.1, т.5 НПК когато интересите на обвиняемите са противоречиви (в този смисъл Р 32/2015 г. на ВКС по НД № 1765/2014 г., 2 НО). Наличието на противоречиви интереси при обвиняеми в наказателното производство се преценява въз основа на позицията, която те заемат по отношение на повдигнатото им обвинение. В случаите когато тя е различна (например единият се признава за виновен и твърди, че е осъществил деянието заедно с другия подсъдим или че другият е участвал в извършването му, а неговият съпроцесник поддържа обратната теза или не дава обяснения) следва да бъде направен извод за наличие на противоречиви интереси. В случаите когато и двамата обвиняеми дават идентични обяснения (без значение дали признават участието си в инкриминираното деяние или го отричат) или не дават никакви обяснения- те нямат различна позиция по отношение на обвинението и нямат противоречиви интереси. В конкретното производство и подсъдимия С. и подсъдимия Б. дават обяснения като категорично отричат участието си в инкриминираните деяния. Ето защо е невъзможно те да имат противоречиви интереси, респективно защитата на единия да противоречи на тази на другия. В случая не са налице предпоставките на чл.91, ал.1, т.1 НПК и това, че двамата са били защитавани от един и същ защитник не е нарушение на процесуалния закон, тъй като не е засегнало правото на защита нито на касационния жалбоподател, нито на другия подсъдим. По оплакването за допуснати нарушения на материалния закон: Касационният съд прецени, че въззивният съд правилно е преценил, че подсъдимият С. е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл.143, ал.1, във вр. с чл.18, ал.1 НК. Въззивният съдебен състав правилно е приел, че принудата по чл.143, ал.1 от НК е резултатно престъпление като резултата му се осъществява посредством противоправно мотивиране на пострадалия чрез използване на сила, заплашване или злоупотреба с власт към поведение, което той не желае да предприеме. В настоящото производство подсъдимият С. е отправил конкретни заплахи към пострадалия М. и е целял да го мотивира да осъществи действие противно на действителната му воля- да оттегли подадения сигнал до РУ на МВР- гр. Никопол. Верни са изводите на въззивния съд, че за извършване на престъплението по чл.143, ал,1 НК от обективна страна е достатъчно да бъде осъществена една от формите на изпълнителното деяние (в случая заплашване) и да бъде засегната свободната воля на пострадалия. Какво е било конкретното засягане и дали то е било с цел предприемане на действие, което може да породи правно значение или не няма никакво отношение към съставомерността на деянието. Правилни са и изводите на въззивния съд, че подсъдимият С. е осъществил състава на престъплението от субективна страна, при форма на вината „пряк“ умисъл, като е съзнавал, че отправя заплаха към пострадалия М. и е осъществил конкретните насилнически действия именно с цел да бъде оттеглен подадения сигнал срещу подсъдимия Б.. Не са основателни и отразените в допълнението към касационната жалба твърдения, че отправената от С. заплаха не е била годна да възбуди основателен страх, тъй като пострадалото лице не е сезирало своевременно компетентните органи, както и с оглед характеристичните данни и заеманото положение от подсъдимия. За съставомерността на деянието е от значение заплахата да е годна да възбуди основателен страх. Въззивният съд правилно е приел, че конкретната отправената заплаха е свързана с поставяне в опасност на живота и здравето на жертвата и е годна да предизвика страх у пострадалия. Действията на пострадалия след възприемането й, както и характеристичните данни и служебното положение на дееца са без значение относно годността на заплахата да възбуди страх у жертвата. Верни са изводите на въззивния съд, че престъплението не е довършено, тъй като пострадалият Г. М. не е осъществил исканото действие и не е оттеглил подадения сигнал. Предвид изложеното, касационната инстанция намира, че въззивният съд правилно е преценил, че действията на подсъдимия С. осъществяват състава на престъплението по чл.143, ал.1, във вр. с чл.18, ал.1 НК и с постановяването на атакувания въззивен съдебен акт съдът е приложил правилно материалния закон. По оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание: При липсата на конкретни оплаквания, свързани с това касационно основание съдът намира за необходимо да посочи единствено, че отмереното на подсъдимия С. наказание е съобразено с данните за личността му и особеностите на извършеното престъпление. Правилно при индивидуализацията му са ценени като смекчаващи отговорността обстоятелства чистото съдебно минало на подсъдимия, добрите му характеристични данни, социалната му адаптация и липсата на други противообществени прояви. Законосъобразно при определяне на наказанието въззивният съд не е отчел отегчаващи отговорността обстоятелства. Предвид това, че осъщественото от подсъдимия С. престъпление е останало във фазата на опита въззивният съд законосъобразно е определил наказанието при приложението на чл.58, б.“а“, вр.чл.55, ал.1, т.2, б.“б“ от НК. Настоящият състав, намира че така отмереното наказание е съответно на извършеното престъпление и достатъчно за постигане на целите на чл.36 НК. То не е явно несправедливо по смисъла на чл.348, ал.5 НПК. По гражданския иск: Въззивният съд правилно е преценил, че са налице основанията за уважаване на предявения от пострадалия Г. М. срещу подсъдимия С. граждански иск с предмет претърпени в резултат на престъплението неимуществени вреди. Вярно съдът е приел, че са налице предпоставките на чл.45 ЗЗД за ангажиране на деликтната отговорност на подсъдимия, като законосъобразно предявения иск е уважен частично за сумата от 500 лева. Правилно при определяне на размера на дължимото обезщетение са отчетени естеството на отправените заплахи и изпитаните страх и смущение у пострадалия М., като определеното обезщетение е съответно на претърпените неимуществени вреди и достатъчно да ги компенсира. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда №12 от 28.04.2021 г., постановена по ВНОХД №177/2021 г. по описа на Апелативен съд София. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.