Ключови фрази
Установителен иск Чл. 124, ал. 1 ГПК * Обезсилване на решение * нередовност на исковата молба * индивидуализиране на спорното право

Р Е Ш Е Н И Е


№ 29

гр.София, 06.07.2016 г.


В ИМЕТО НА НАРОДА


ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА

при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладвано от съдия Гергана Никова гр.дело № 4261 по описа за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:


Производството е по чл. 290 – чл. 293 ГПК.
С определение № 461 от 11.12.2015 г., постановено по реда на чл. 288 ГПК, е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 318 от 16.06.2015 г., постановено по гр.д.№ 16/2015 г. на Окръжен съд – Смолян, за да се провери неговата допустимост.
Касаторът К. А. Ю. поддържа, че решението е недопустимо, тъй като е постановено в противоречие с указанията по т. 5 и т. 6 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС, ОСГТК, поради което следва да бъде обезсилено и върнато за ново разглеждане на първоинстанционния съд. Заявено е и оплакване за неговата неправилност, като се поддържа, че в нарушение на процесуалните правила е прието, че исковата молба е нередовна. Претендира разноски.
Ответниците по касация В. Б. К., Л. И. Ю. и Ю. Е. Ч. – К., чрез адвокат В. Р. и адвокат Т. Д. са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който изразяват становище за неоснователност на жалбата.
Ответникът по касация Д. А. Ю. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който изразява становище за основателност на жалбата.

Състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 291 и чл. 293 ГПК, намира следното:

С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, окръжният съд е обезсилил решение № 168 от 23.09.2014 г., постановено по гр.д.№ 374/2013 г. на Районен съд – Девин, с което е прието за установено по предявен положителен установителен иск на основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 77 и чл. 79 ЗС от К. А. Ю. по отношение на Д. А. Ю., В. Б. К., Л. И. Ю. и Ю. Е. Ч. – К., че ищецът е собственик на 1/3 идеална част по наследство и давностно владение на дворно място от 300 кв. м. от имот с пл. № 117, кв. 12, означен в жълт цвят на скица № 2 от заключението на вещото лице И. М. по плана на [населено място] от 1983 г., в който са построени сгради изключителна собственост на К. А. Ю. – масивна жилищна сграда на три етажа със застроена площ от 130 кв. м. и селскостопанска сграда със застроена площ от 60 кв. м., повдигнати в оранжев цвят на скица № 1 и № 2 от заключението на в. л. И. М. и на образувания от имот пл. № 117, имот с пл. № 422, УПИ VІІІ – 422, кв. 12 по плана на [населено място], общ. Д. от 1983 г., повдигнат в зелено на скица № 1, с частично изменение, извършено със заповед № 223 от 15.12.2006 г. на кмета на [община] с обща площ - застроена и незастроена - от 415 кв. м., при граници и съседи: изток – УПИ IV - 124 – Ц. Ф. В., запад – УПИ VII – 118 – Р. Ф. М., север – УПИ V – 117 – Д. и К. Ц. К. и юг – улица и е прекратил производството по делото.
За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че първоинстанционното съдебно решение е процесуално недопустимо, тъй като е постановено по нередовна искова молба. С определение № 57 от 12.01.2015 г. по в.гр.д.№ 15/2015 г. окръжният съд е дал указания на ищеца да отстрани нередовности, свързани с обстоятелствената част, петитума, точната индивидуализация на имота, предмет на иска и интереса от предявяването му. В изпълнение на дадените указания ищецът (сега – касатор) е депозирал молба с вх. № 271 от 20.01.2015 г. С обжалваното решение въззивният съд е приел, че част от констатираните нередовности (досежно индивидуализацията и правния интерес) не са отстранени, поради което е обезсилил решението на Районен съд – Девин и е прекратил производството по делото.

По основанието за допускане на касационното обжалване:
С т. 5 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС, ОСГТК е разяснено какви са правомощията на въззивната и касационната инстанции при констатирана нередовност на исковата молба, изразяваща се в противоречие между обстоятелствената част, в която се излагат твърдения, сочещи на правен интерес да се търси защита срещу определено лице, и петитума, насочен срещу друго лице, а с т. 6 са разяснени правомощията на въззивната и касационната инстанции при констатация, че в първата инстанция не е бил конституиран необходим другар, чието участие в производството е задължително. Такива нередовности в случая не се установяват; констатации в този смисъл отсъстват и в постановеното от окръжния съд определение № 57 от 12.01.2015 г. по гр. д. № 15/2015 г., поради което не е налице и основание за процедиране по указания в т. 5 и т. 6 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС, ОСГТК начин чрез обезсилване на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд.

По основателността на касационната жалба:
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е допуснал нарушение на чл. 129, ал. 4 ГПК, което се е отразило на правилността на акта.
Съдът е сезиран с искова молба, депозирана от К. А. Ю., по отношение на чиито обстоятелствена част и петитум са внесени уточнения с депозирани пред първоинстанционния съд молби от 02.04.2014 г. (л. 135) и от 16.04.2014 г. (л. 154), както и с депозирана пред въззивния съд молба от 20.01.2015 г. По този ред са заявени твърденията, че К. А. Ю. (К. Ц. Ф.), Д. А. Ю. (Д. Ц. Ф.) и Ф. А. Ю. (Б. Ц. Ф. / К.) са братя, чийто баща е А. А. И. (Ц. Ц. К.). Приживе баща им завладял терен в границите на [населено място], в рамките на който се включват незастроен имот с площ от 500 кв.м., обект на писмен договор от 10.10.1962 г. (представен на л. 81) и застроен имот с площ 162 кв.м. , обект на писмен договор от 05.04.1963 г. (представен на л. 11). През 1983 г. целият имот бил заснет с пл.№ 117 с границите, описани в първоначалната ИМ . Първоначално владението върху терена било установено от бащата на ищеца, който преди 1983 г. го предал на своите трима синове, за което свидетелства записването от 1983 г. в разписната книга, че имотът с пл.№ 117 е на тримата братя Б., Д. и К. Ц. Ф.. Ищецът е твърдял още, че А. А. И. (Ц. Ц. К.) е разпределил между синовете си построените в мястото 3 жилищни сгради и стопанските постройки. В резултат от така упражняваното владение към момента на смъртта на А. А. И. (в ИМ се твърди, че е настъпила на 07.01.1990 г., за което не е представено удостоверение, но по делото не се е спорило относно датата и качеството на наследници на тримата братя) всеки от братята бил индивидуален (изключителен – по израза в първоначалната ИМ) собственик на постройки (тези на ищеца са описани в депозираните от него молби), а тримата заедно – на пл.№ 117 при квоти по 1/3 ид.ч. за всеки от братята. Твърдяло се е още, че до смъртта на Ф. А. Ю. (Б. Ц. К.), настъпила на 13.10.2006 г., не е било внесено изменение в тази насока - не е извършвана делба или пък отблъсване на владението на някой от братята по отношение на част от имота. В периода от 13.10.2006 г. до 15.12.2006 г. са предприети действия от наследниците на Б. Ц. К. (между които ответниците В. Б. К. – син и Л. И. Ю. - съпруга), довели до попълване на кадастралната основа и изменение на регулационния план, последвани от издаването на констативен нотариален акт за собственост и прехвърлителна сделка. В резултат от тези действия от част от имота с пл.№ 117 (и част от съседен имот с пл.№ 118) е обособен нов имот с пл.№ 422 с отреден за него парцел VІІІ-422. По това време изцяло бил отнет и достъпа на К. А. Ю. до улицата, съставляваща граница на имот пл.№ 117 от юг, като останалите, предвидени с РП от 1983 г. улици не са прокарани на място. След представянето на констативния нотариален акт с отговора на ИМ, ищецът К. А. Ю. е заявил оспорване, което - въпреки позоваването на чл. 193 ГПК, съставлява такова по отношение признатото с акта право на собственост в смисъла на т. 2 от ТР по тълк.д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК.
При така заявените твърдения, К. А. Ю. е формулирал следните искания: (1) да бъде признат за изключителен собственик на построените в имот пл. № 117 по КП от 1983 г. масивна 3-етажна жилищна сграда със застроена площ от 130 кв.м. и стопанска постройка с площ 60 кв.м. – на основание упражнявано давностно владение от 1963 г., когато бащата А. А. И. закупил къща и сайвант и ги предал фактически на този свой син, както и (2) да бъде признат за съсобственик с дял от 1/3 ид.ч. на целия имот с пл.№ 117 по кадастралния план от 1983 г. (като е заявил, че от целия имот реално ползва 300 кв.м., от които 130 кв.м. са застроени с къщата, 60 кв.м. – с плевнята и 110 кв.м. незастроен терен) , включително частта от имот пл.№ 117, заснета през 2006 г. като част от имота с пл.№ 422 и отредения за него УПИ VІІІ-422 – на основание давностното владение, упражнявано първоначално от бащата А. А. И., а впоследствие – съвместно от тримата братя К. А. Ю., Д. А. Ю. и Б. Ц. К..
Предвид така очертания с исковата молба и уточненията към нея спорен предмет, констатацията на въззивния съд, че и след предприемането на действията по изпълнение на указанията, дадени с определение № 57 от 12.01.2015 г. по в.гр.д.№ 15/2015 г., исковата молба е нередовна, се явява необоснована. Тази констатация изначално почива на извлечени отделни твърдения на страната (т. 1 и т. 2 от определение № 57 от 12.01.2015 г.), които са поставени извън контекста на цялостното изложение (чийто смисъл е изведен по-горе), както и на правната неиздържаност на употребените в исковата и уточнителните молби изрази (пример за което безспорно е израза „… приживе бащата завещава изцяло имота на доверителят ми”, с чиято употреба става ясно, че страната е имала предвид фактическо предаване на владението на постройките от страна на бащата към синовете му, включително ищеца). Не е налице основание да се изисква от страната описание на спорния имот с пл.№ 117 , различно от даденото с исковата молба, доколкото (както е било установено от разпита на ВЛ М. в о.с.з. 27.03.2014 г.) регулацията от 1983 г. не е приложена. В тази ситуация на основание § 8, ал. 1 ПЗР ЗУТ и с оглед разясненията по ТР № 3 от 28.03.2011 г. по тълк.д.№ 3/2010 г. на ВКС, ОСГК се налага извода, че отчуждителното действие на РП от 1983 г. е отпаднало с обратна сила и имотните граници са възстановени съобразно КП от 1983 г. Това е основата, съобразно която е следвало да се индивидуализира процесния терен, като именно така е направено описанието на претендираната част от земната повърхност в първоначалната ИМ. Последващите молби единствено внасят уточнения в обстоятелствената част и петитума на ИМ, разяснявайки смисъла на първоначалните изявления в нея, без да е налице недопустимо изменение на иска или предявяване на нов иск относно УПИ VІІІ-422, основно попадащ върху имота с пл.№ 117 по КП от 1983 г., чийто статут не е преуреден със Заповед № А-223 от 15.12.2006 г. на Кмета на [община]. С оглед заявеното от ищеца относно резултата от действията на ответниците В. Б. К., Л. И. Ю. и Ю. Е. Ч. – К., предприети в периода от 13.10.2006 г. до 15.12.2006 г., не е налице съмнение и относно оспорването правата на ищеца върху частта от имот пл.№ 117, заснета в новия имот пл.№ 422, с което е обоснован и правния му интерес от предявяването на установителния иск за собственост.
В обобщение – въззивното решение е постановено в нарушение на чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК, поради което следва да бъде отменено, а делото – върнато на въззивния съд за разглеждане на спора по същество в рамките, очертани с въззивната жалба. При произнасянето следва да се има предвид, че предмет на спора е целия имот с пл.№ 117 по КП от 1983 г., а не 300 кв.м. от него, по отношение на които ищецът е посочил, че реално ползва, но не ограничават обема на правата му като собственик. В тази връзка употребеният в диспозитива на решението на РС израз „е собственик на 1/3 идеална част по наследство и давностно владение на дворно място от 300 кв. м. от имот с пл. № 117, кв. 12, означен в жълт цвят на скица № 2 от заключението на вещото лице И. М. по плана на [населено място] от 1983 г.” в частта му „дворно място от 300 кв. м. от” следва да се третира като допусната от първата инстанция непрецизност във формулировката.
При новото разглеждане окръжният съд следва да разпредели и отговорността за разноските, направени пред ВКС – чл. 294, ал. 2 ГПК.
По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 2 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА въззивно решение № 318 от 16.06.2015 г., постановено по гр.д.№ 16/2015 г. на Окръжен съд – Смолян.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд – Смолян.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: