1 6 Р Е Ш Е Н И Е № 103 СОФИЯ, 16.01.2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в публично заседание на двадесет и пети септември две хиляди и осемнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА ВАНЯ АТАНАСОВА при секретаря Даниела Никова изслуша докладваното от съдията Д. Ценева гражданско дело № 2875/2017 година и за да се произнесе, взе предвид : Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Д. П. като пълномощник на „ДЖЕЙ ВИ ДИ ПРОПЪРТИС” АД и Д. Д. З. против решение № 24 от 15.02.2017 г. по в.гр.д. № 671/2016 г. на Пловдивския апелативен съд. С него е потвърдено решение № 324 от 15.07.2016 г. по гр.д. № 835/2014 г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд в обжалваната му част, с която е признато за установено по отношение на „ДЖЕЙ ВИ ДИ ПРОПЪРТИС” АД и Д. Д. З., че М. С. Б. и И. Й. Б. са собственици на следните недвижими имоти: апартамент № 8, съгласно работен проект, идентичен с апартамент № 28 по схемата за разпределение на обекти в сграда, със застроена площ от 63.20 кв.м, находящ се в секция „А” на кота +3.00 м на масивната жилищна сграда с магазини, състояща се от избен етаж, партерен етаж, три жилищни етажа и мансарден етаж, заедно с 11.20% ид. части от общите части на сградата, включително и мазетата, и толкова идеални части от правото на строеж върху дворното място, в която е построена, съставляващо ПИ № ... в кв. 1411 с площ 762 кв.м, за който е отреден УПИ ... от същия квартал по плана на [населено място], както и на апартамент № 8 съгласно работен проект, на кота +5.70, идентичен с апартамент № 36 по схемата за разпределение на обекти в сградата, със застроена площ 63.20 кв.м, находящ се в секция „А” на кота +5.50 м в същата сграда, ведно с 11.20% ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж върху дворното място, и „ДЖЕЙ ВИ ДИ ПРОПЪРТИС” АД е осъдено да предаде на ищците владението върху тези имоти. С определение № 201 от 20.04.2018 г. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса дали обстоятелството, че по предходното дело с различен предмет, страни по което са били праводателите на страните по новото дело, съдията е извършил преценка на същите доказателства и е изразил становище по същите спорни въпроси, които се поставят за разрешаване и по второто дело, би могло да се квалифицира като „друго обстоятелство, което поражда основателно съмнение в неговото безпристрастие” по смисъла на чл. 22, ал.1, т.6 ГПК. Жалбоподателите поддържат, че в приложното поле на чл. 22, т.6 ГПК попадат всички други хипотези, извън тази по т.5, при които съдията се е ангажирал със становище относно фактите от значение за конкретното дело. Поради това считат, че въззивното решение е постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразило се в участие в състава на съда на съдия, за който са били налице предпоставки за отвод по чл. 22, ал.1, т.6 ГПК. Ответникът И. Б. поддържа, че отговорът на правния въпрос, обусловил допускане до касационно обжалване, следва да бъде отрицателен. Поради това счита, че въззивното решение не е постановено при допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, а по същество - че същото е правилно и обосновано, тъй като фактическите и правни изводи на въззивната инстанция се основават самостоятелно обсъждане на събраните по делото доказателства и на материалния закон. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване: Основанията и процедурата за отвод на съдиите съставляват гаранция за постановяване на съдебния акт от безпристрастен съд. Основанията за отвод са регламентирани в чл. 22, ал.1 ГПК. За разлика от основанията по т.1 - 5, които са изрично посочени, т.6 визира като основание за отвод и „съществуването на други обстоятелства, които пораждат основателно съмнение в неговата безпристрастност”. Това основание за отвод е условно по своя характер и подлежи на установяване във всеки конкретен случай. То би било налице, когато съществуват особени отношения между съдията и някоя от страните по делото, които биха могли да повлияят на разглеждането и решаването му, както и в случаите, когато съдията е изразил предварително становище по съществото на спора не по предвидения в закона ред или преди постановяване на крайния съдебен акт по делото. Участието на съдия по друго дело с различен предмет, страни по което са били праводателите на страните по новото дело, по което съдията е извършил преценка на същите доказателства и е изразил становище по същите спорни въпроси, които се поставят за разрешаване и по второто дело, не съставлява обстоятелство, пораждащо основателно съмнение в неговата обективност и безпристрастност, защото само по себе си не обосновава някаква лична заинтересованост от постановяване на решение в полза или във вреда на някоя от страните, нито изключва възможността релевантните за спора факти да бъдат преценени по различен начин въз основа на събраните по второто дело доказателства и доводи на страните, и да бъдат направени различни правни изводи. Процесуалният закон не визира като основание за отвод на съдията участието му при разрешаване на друго дело между същите страни или поради връзка на делата. По основателността на касационната жалба. По делото е установено, че с решение № 129 от 17.03.2011 г. по в.гр.д. № 904/2010 г. на Пловдивския апелативен съд, влязло в сила на 09.07.2012 г., по иск на „Атлетик” АД е обявен за окончателен по реда на чл. 19, ал.3 ЗЗД предварителен договор от 18.10.2006 г., сключен между „Атлетик” АД със седалище и адрес на управление [населено място], и „Дивико” ООД със седалище и адрес на управление [населено място], за покупко- продажба на недвижим имот- самостоятелен обект в сграда, представляващ апартамент № 8 от работния проект, в секция „А” със застроена площ 63.20 кв.м, и 11.20% ид. части от общите части на сградата и правото на строеж, на кота +3.00, идентичен с апартамент № 28 по схемата за разпределение на секция „А”, и за покупко- продажба на апартамент № 8 по работния проект, в секция „А”, със застроена площ 63.20 кв.м и 11.20 % ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж, на кота +5.70, идентичен с апартамент № 36 по схемата за разпределение на секция „А” на масивната жилищна сграда с магазини, състояща се от избен етаж, партерен етаж, три жилищни етажа и мансарден етаж, със застроена площ 473 кв.м, построена в УПИ ... в кв. 141 по плана на [населено място], с нов пл.№ .... Исковата молба по чл. 19, ал.3 ЗЗД е вписана на 21.10.2009 г. Преди това - на 19.08.2009 г. по партидата на ответника ”Дивико” ООД като обезпечителна мярка на бъдещ иск е вписана възбрана върху няколко апартамента в секция „А”, в това число и върху апартамент № 8 на кота +3.00, със застроена площ 63.20 кв.м и 11.70 % ид. части от общите части на сградата, както и върху апартамент № 8 на кота +5.70, със застроена площ 63.20 кв.м и 11.70% ид. части от общите части на сградата, със съответните мазета и идеални части от правото на строеж. На 01.09.2009 г., след вписване на обезпечителната възбрана, „Дивико” ООД продало на ответницата Д. Д. З. самостоятелен обект в сграда - апартамент № 28, тип ”А”, разположен на първи жилищен етаж на сградата,състоящ се от дневна, спалня, баня с тоалетна, килер, входно антре и тераса, със застроена площ 74.40 кв.м, заедно със съответните идеални части от общите части на масивната жилищна сграда, както и самостоятелен обект в сграда - апартамент № 36, тип ”А”, разположен на втория жилищен етаж, състоящ се от дневна, спалня, баня с тоалетна, килер, входно антре и тераса, със застроена площ 74.40 кв.м, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата. Назначената по делото съдебно- техническа експертиза е установила идентичност на апартаментите, закупени от Д. З., и тези, върху които преди сключване на договора за продажба е била наложена обезпечителна възбрана. Спорен по делото е бил въпросът дали с оглед различието в индивидуализиращите белези, с които двата имота са били описани при налага на възбраната и в нотариалните актове за продажбата им, вписването на възбраната е произвело предвидения в чл. 114, ал.2 ЗС ефект на непротивопоставимост на ищеца по иска по чл. 19, ал.3 ЗЗД на придобитите от Д. З. права. Въззивният съд е приел, че в случая недвижимите имоти, върху които е наложена възбраната, са били достатъчно индивидуализирани с белези, въз основа на които може да бъде установена тяхната идентичност, поради което вписването на възбраната е породило предвиденото в чл. 114, ал.2 ЗС правно действие. Това становище на въззивния съд е съобразено с материалния закон и с практиката на ВКС. Досежно индивидуализацията на имота, върху който се налага възбрана за обезпечение на иск, разпоредбата на чл. 24, б.”а” ПВ препраща към разпоредбата на чл. 6, ал.1,б.”в” ПВ. За да се изключи съмнението относно идентичността на имота, за който се извършва вписването, законът изисква той да бъде индивидуализиран в подлежащия на вписване акт с няколко разнородни белега - вид /предназначение/, местоположение, площ и граници, които в своята съвкупност го определят еднозначно. В случая при вписване на възбраната недвижимите имоти са били индивидуализирани чрез посочване на техния вид /апартаменти/, местонахождение - населено място; УПИ, в която е построена сградата- етажна собственост; секцията на сградата; котата, на която са разположени; застроена площ. При съвпадение на всички съществени индивидуализиращи белези, с които възбраната е била вписана по персоналната партида прехвърлителя, обстоятелството, че след въвеждане на сградата в експлоатация апартаментите са придобили друга номерация, не може да обоснове извод, че вписаната възбрана няма действие за процесните имоти. Номерацията на апартамента е формален белег, който няма самостоятелно значение за неговата индивидуализация. С оглед на това въззивният съд е направил обоснован и законосъобразен извод, че ответницата З. не може да противопостави на ищците права по двата договора за покупко- продажба, сключени на 01.09.2009 г., тъй като тези договори са вписани след вписване на възбрана върху имотите по партидата на нейния праводател като обезпечение на бъдещ иск по чл. 19, ал.3 ЗЗД за същите имоти. Неоснователно е и касационното оплакване за неправилност на въззивното решение поради необоснованост на извода на въззивния съд, че ответникът „ДЖЕЙ ВИ ДИ ПРОПЪРТИС” АД не е придобил правото на собственост на основание придобивна давност за периода от 01.09.2009 г. до предявяване на иска против дружеството на 11.06.2015 г., присъединявайки към своето владение и това на праводателката си Д. З. за времето от 01.09.2009 г. до 29.10.2012 г. По делото е установено, че на 29.10.2012 г. Д. З. е внесла двата апартамента като непарична вноска в капитала на дружеството. Към този момент дружеството е представлявано от изпълнителния директор В. Х. Й., който е бил управител на праводателя на З.- „Дивико” ООД към момента на продажба на двата имота на 01.09.2009 г. В това си качество същият е знаел, че върху двата имота има наложена обезпечителна възбрана по иск по чл. 19, ал.3 ЗЗД, че този иск е уважен с влязло в сила решение, както и че възражението на „Дивико” ООД, че не е собственик на обещаните имоти по предварителния договор е намерено за неоснователно. Тъй като за характера на владението, осъществявано от юридическото лице, релевантно е знанието или незнанието на представляващия, че дружеството придобива от несобственик, знанието на посочените обстоятелства от изпълнителния директор на „ДЖЕЙ ВИ ДИ ПРОПЪРТИС” АД изключва добросъвестността на владението по смисъла на чл. 70, ал.2 ЗС и възможността дружеството да се позовава на кратката 5 годишна придобивна давност. Дори да се приеме, че ответницата Д. З. е била добросъвестен владелец, при разнородно владение, както е в случая, присъединяването на владението на предишния владелец може да стане само с оглед придобиване с общата 10 годишна давност по чл. 79, ал.1 ЗС, за която периодът от 01.09.2009 г. до 11.06.2015 г. обективно не е достатъчен. По тези съображения въззивното решение като постановено в отсъствие на релевираните с касационната жалба основания по чл. 281 ГПК следва да бъде оставено в сила. Водим от гореизложеното съдът Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 24 от 15.02.2017 г. по в.гр.д. № 671/2016 г. на Пловдивския апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :