4 РЕШЕНИЕ № 122 гр. София, 13 юни 2019 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и девети май две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и прокурора от ВКП К. ИВАНОВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 498 / 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство пред ВКС е образувано по постъпила жалба от подсъдимия Я. С. Д., чрез защитника му – адвокат Р. А., срещу въззивно решение № 103/12.03.2019 год., постановено по в.н.о.х.д. № 96/2019 год., по описа на Апелативен съд – София. В нея се сочат доводи в подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК, като се иска намаляване размера на наложеното наказание. В съдебно заседание пред ВКС защитникът поддържа жалбата и прави искане за уважаването й по изложените в нея съображения. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура пледира за потвърждаване на обжалваното въззивно решение като правилно и законосъобразно. Подсъдимият Я. С. Д. изразява съжаление за извършеното и моли за определяне на по-малко по размер наказание. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 235 от 07.11.2018 г., постановена по н.о.х.д. № 3864/2018 год., Софийски градски съд, НО, 9 – ти състав е признал подсъдимия Я. С. Д. за виновен в това, че на 16.01.2018 год. в жилище, находящо се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „А“, ет., ап., е направил опит умишлено да умъртви О. Й. Й., като деянието е останало недовършено по независещи от дееца причини, поради което и на основание чл. 115, вр. с чл. 18, ал.1, вр. с чл. 58а, ал.4, вр. с чл. 58, б. „а“, вр. с чл. 55, ал.1, т.1 от НК и чл. 371, т.2, вр. с чл. 372, ал.4, вр. с чл. 373, ал.2 от НПК го осъдил на наказание „лишаване от свобода“ за срок от седем години, при първоначален „строг“ режим за изтърпяване. На основание чл. 59, ал.1 от НК от така наложеното наказание първоинстанционният съд приспаднал времето, през което подсъдимият е бил задържан с мярка за неотклонение „Задържане под стража“. Със същият съдебен акт СГС се произнесъл по веществените доказателства и разноските, направени по делото. Подсъдимият останал недоволен от присъдата и я обжалвал пред Апелативен съд – София, който с въззивно решение № 103/12.03.2019 год., постановено по в.н.о.х.д. № 96/2019 год., я потвърдил изцяло. Подадената касационна жалба срещу така постановеното въззивно решение е допустима, тъй като е депозирана от процесуално легитимирана страна и по отношение на съдебен акт от категорията на посочените в чл. 346, т.1 от НПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. В касационната жалба се твърди, че при определяне на санкцията предходните съдебни състави не са оценили в достатъчна степен обществената опасност на дееца, която била изключително ниска. В подкрепа на това се сочи, че подсъдимият не е осъждан и не е криминално проявен, като деянието е изолиран случай в неговия живот. Подсъдимият се разкайвал и съжалявал за постъпката си, намирал се в началото на своя житейски път и изолирането му за такъв дълъг период от време не би постигнало благоприятен ефект върху личностното му развитие. Емоционалното му състояние по време на деянието и наличието на смесено личностно разстройство с преобладаващи черти на емоционално-волева неустойчивост и параноидност при подсъдимия, улеснили извършването на престъплението. Не били отчетени усложнените семейни отношения, при които е живял и израснал подсъдимия, без нужните му обич и подкрепа. Първоинстанционното производство е протекло по предвидената в чл. 372, ал.4, вр. с чл. 371, т.2 от НПК процедура, което е предопределило съобразяването на първоинстанционния съд и на въззивната инстанция с разпоредбата на 58а от НК. Двете инстанции по фактите, са преценили, че смекчаващите отговорността обстоятелства са от категорията многобройни, поради което са приложили разпоредбата на чл. 58а, ал.4 , вр. с чл. 58, б. „а“, вр. с чл. 55, ал. 1, т.1 от НК, като са определили наказание под най-ниския размер, предвиден в чл. 115 от НК. Противно на твърдението на касатора, предходните съдилища са отчели като смекчаващи отговорността обстоятелства чистото съдебно минало, отсъствието на криминални прояви, изразеното съжаление за извършеното, млада та възраст и особеностите на личността на подсъдимия, характеризиращи го като деец с ниска степен на обществена опасност. Единствено липсата на средно образование на извършителя не е била отчетена, но тя сама по себе си не е обстоятелство, водещо до снижаване на отговорността за осъщественото престъпление. С професионален усет съдилищата са отчели факта, че деянието е останало във фазата на опита, като в съответствие с разпоредбата на чл.18, ал. 2 от НК, са преценили и високата степен, в която подсъдимият е осъществил намерението си да лиши от живот пострадалия - причинил му е седем отделни наранявания, използвал е втори нож, след счупването на първия, както и причината, поради която деянието е останало недовършено – оказването на своевременна висококвалифицирана медицинска помощ на пострадалия. Посочените обстоятелства са отчетени като отегчаващи, но правилно е преценено, че те не променят извода за многобройност на смекчаващите обстоятелства. Несподеляем е доводът, изложен в жалбата, за това, че при определяне размера на наказанието не са съобразени влошените семейни отношения и това, че подсъдимият е пренебрегван от семейството си. По делото е установено, че св. Й. отглежда подсъдимия Д. от четири годишен и въпреки че последният отдавна е навършил пълнолетие, не полага общественополезен труд, продължава да е на издръжка на майка си и живее в жилището, собственост на пострадалия. В тази връзка не следва да бъде игнориран и факта, че причина за конфликтите в семейството, според показанията на майката на подсъдимия, е по-скоро поведението на подсъдимия, а не действията и постъпките на пострадалия. Изложеното обуславя извода за липсата на основание за коригиране на наказанието. Санкцията, определена на подсъдимия, е съизмерима с тежестта и обществената укоримост на престъпната му проява и е в състояние да осъществи целите на генералната превенция. Едновременно с това тя е достатъчна и за поправянето и превъзпитаването на дееца от гледна точка на неговата личностна характеристика. Процесът на индивидуализиране на наказанието е съобразен с нормата на чл. 58а, ал. 4, вр. с чл. 58, б. „а“ , вр. чл. 55, ал.1, т.1 от НК, то е съответно на обществената опасност на деянието и дееца, поради което не е налице касационното основание по чл. 348, ал.5, вр. с ал.1, т.3 от НПК. Предвид на това, заявеното от защитата искане за намаляване на размера на наложената за извършеното престъпление санкция, не може да бъде удовлетворено, с оглед на което въззивното решение като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила. Воден от изложените съображения и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 103/12.03.2019 год., постановено по в.н.о.х.д. № 96/2019 год., по описа на Апелативен съд – София. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.