9 Р Е Ш Е Н И Е № 215 [населено място], 18.01.2019г. Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в публичното заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА при участието на секретаря Ангел Йорданов, като изслуша докладваното от съдия Цолова т.д.№3156/17г.,за да се произнесе,взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ДФ“Земеделие“ срещу решение №986/28.04.17г. по т.д.№5887/16г. по описа на Софийски апелативен съд, потвърждаващо решение №1417/08.08.16г. по т.д.№8325/14г. по описа на СГС,с което е отхвърлен предявения от ДФ“Земеделие“ срещу „Тони кас“ООД иск с правно основание чл.422 ал.1 ГПК – за признаване за установено,че ДФ“Земеделие“ има изискуемо парично вземане от „Тони кас“ООД,в качеството му на поръчител на „Гала М“ООД за сумата 742 040 лв. главница и 35 524,41 лв. лихва,произтичащо от договор за поръчителство от 12.01.12г., сключен между страните за обезпечаване на задължение на „Гала М“ООД по договор от 18.08.2011г. за отпускане на финансова помощ по мярка 123 „Добавяне на стойност към земеделски и горски продукти“ от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007-2013г. и за което вземане е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№2274/14г. на ВрРС. В касационната жалба се излагат оплаквания за необоснованост и неправилност на въззивното решение,поради допуснати нарушения на материално-правните и процесуално-правните разпоредби на закона – основания за отмяна по чл.281 т.3 ГПК. Изразява се несъгласие с извода на съда,че уговорката в договора за поръчителство, пораждаща задължението на ответника, е неясна.Твърди се,че дори да е такава,същата е следвало да бъде тълкувана съобразно разпоредбите на Наредба №18/26.06.2008г. за условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по мярка 123 „Добавяне на стойност към земеделски и горски продукти“ от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007-2013г. и приложимия Регламент №1974/2006г. на Комисията за определянето на подробни правила за прилагане на Регламент /ЕО/ №1698/2005 на Съвета относно подпомагането на развитието на селските райони от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони.Касаторът счита,че договорът за поръчителство съдържа достатъчно ясна информация за предмета на задължението, което обезпечава,а обстоятелството дали фондът ще развали договора с ползвателя или не няма отношение към отговорността на поръчителя,тъй като задължението за връщане на авансово платената по главния договор сума е предвидено в самия него. С касационната жалба е направено искане за касиране на въззивното решение и уважаване на предявения иск по чл.422 ГПК. Претендират се разноски за производството пред всички инстанции. Ответникът „Тони кас“ ООД не е представил писмен отговор на касационната жалба. В съдебно заседание не е изпратил представител,който да заяви становище. Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение, като прецени данните по делото, с оглед на заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290 ал.2 ГПК, приема следното: С предявената от Държавен фонд „Земеделие“ искова молба в предмета на делото са въведени твърдения за възникнало на 18.08.2011г. между него и „Гала-М“ООД правоотношение по договор за отпускане на финансова помощ по мярка 123 „Добавяне на стойност към земеделски и горски продукти“ от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007-2013г. и сключен към него анекс от 20.12.2011г., с който на дружеството е предоставено право на авансово плащане в размер на 50% от първоначално одобрената финансова помощ; за сключен с ответника на 12.01.2012г. договор за поръчителство за обезпечаване задължението на ползвателя на помощта свързано с авансовото плащане; за реално извършено на 19.01.2012г. предоставяне в полза на „Гала М“ООД на сума в размер на 742 050 лв.,представляваща авансово плащане; за последващо констатирано нарушение от страна на дружеството,изразяващо се в неподаване на заявка за окончателно плащане,представляващо неизпълнение на договорно задължение,обуславящо отказ на фонда за извърши окончателно плащане на финансовата помощ и изискване възстановяването на авансово изплатената сума; за наличие на основания за ангажиране в тази връзка и на отговорността на ответника „Тони кас“ООД; неплащане на сумата нито от ползвателя , нито от поръчителя до или след изтичането на дадения им с връчените им нотариални покани срок. Тези обстоятелства, според ищеца,са породили правото му да иска издаването на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 т.2 ГПК както срещу главния длъжник,така и срещу поръчителя,а доколкото издадената по реда на заповедното производство такава е оспорена от ответника „Тони кас“ООД, ищецът е предявил срещу него иска си по чл.422 ГПК за установяване съществуването на задължението. В исковото производство ответникът е противопоставил възражения за липса на валидно направено волеизявление за солидарно задължаване на дружеството,наред с главния длъжник, поради липса на решение на общото събрание на съдружниците; липса на уговорка,установяваща отговорност на поръчителя за обезщетяване на вреди от неизпълнението на главния длъжник или за връщане на даденото по развален договор; за пропуснат шестмесечен преклузивен срок,в резултат на което отговорността на поръчителя е погасена на основание чл.147 ал.1 ЗЗД. С постановеното от първата инстанция решение искът е отхвърлен изцяло.В мотивите на решението си СГС е приел,че в полза на ищеца е възникнало твърдяното вземане срещу ползвателя на финансовата помощ,доколкото авансово му е била изплатена такава в претендирания размер,а в резултат на негово неизпълнение на договорно задължение ищецът е развалил договора за безвъзмездна финансова помощ по надлежния ред,при което вземането на фонда за връщане на авансово платената сума е станало изискуемо. Прието е,че текстът на клаузите от договора за поръчителство, поради липса на яснота,не установяват конкретно задължение на главния длъжник с определен обем и размер,което да е обезпечил поръчителят.Допуснал е възможността страните да са имали предвид вземането на фонда за връщане на авансовото плащане,но доколкото това вземане е бъдещо и условно /в случай,че договорът бъде развален/ от липсата на индивидуализирано вземане,като бъдещо и условно, което да е обезпечено с изричното изявление на ответника,съдът е приел,че не може да се приеме,че договорът за поръчителство обезпечава именно вземането на фонда,възникнало от развалянето на договора. Направен е извод за недействителност на договора за поръчителство,поради липса на предмет,основан на същите съображения и констатации,подкрепен и с аргументи за наличие на съответна съдебна практика в този смисъл - решение на второ т.о. на ВКС по т.д.№63/09г. За да потвърди така постановеното решение на СГС въззивната инстанция е споделила изложените от първоинстанционния съд мотиви,към които е препратила по реда на чл.272 ГПК. Възраженията на касатора-ищец срещу изводите,обусловили крайния изход на спора пред него,са счетени за неоснователни.Посочено е,че уговорката в чл.1 т.2 от договора,че сумата 816 255 лв. „обезпечава изпълнението на задължението по авансовото плащане на главния длъжник – ползвател на помощта по договор №12/123/00396/18.08.11г.“ е неясна,тъй като задължението за авансово плащане е на фонда,а не на главния длъжник – ползвателя,чието задължение е да извърши инвестицията.Тази неяснота,според съда, поражда съмнение относно действителното съдържание на постигнатото при сключването на договора за поръчителство общо съгласие и целените с договора правни последици,което е основание за извършване на тълкуване , съобразно критериите на чл.20 ЗЗД.Позовал се е на задължителна практика на ВКС,постановена по реда на чл.290 ГПК във връзка с приложението на тази норма, като е заключил в резултат на проведеното от него тълкуване,че ответникът е приел да обезпечи само изпълнението на задължението на главния длъжник – да осъществи проекта,при неизпълнението на което фондът е разполагал с възможност да иска както от ползвателя,така и от поръчителите изпълнението,заедно с обезщетение за неизпълнението,но не и връщането на авансово платената от фонда сума,дължима само при развалянето на договора,поради отпадане основанието за плащането й.Допълнително, като аргумент срещу евентуална обезпечаваща функция на уговорката на чл.1 т.2 спрямо задължението за връщане на авансово платената помощ, съдът е посочил и разминаването между размера на авансовото плащане и сумата на обезпечението. С определение №262/29.05.2018г.,постановено по настоящото дело, това решение на Софийски апелативен съд е допуснато до касационно обжалване в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК по значимия за спора материално-правен въпрос за допустимите рамки, в които следва да се приложи разпоредбата на чл.20 ЗЗД за тълкуване волята на страните при задължаването им, в случаите, когато целта,която се преследва с възникването на правоотношението и неговият предмет са регламентирани със специална изрична правна норма. По правния въпрос: Съгласно общата разпоредба на чл.20 ЗЗД договорите подлежат на тълкуване от съда, когато техни клаузи са неясни с цел да се издири действителната обща воля на страните по съществените елементи на договора,без тя да се подменя. Отделните уговорки се тълкуват във връзка една с друга и всяка от тях се схваща в смисъла на целия договор с оглед целта му,обичаите в практиката и добросъвестността. В практиката си по чл.290 ГПК /решение №546 от 23.07.10г. по гр.д.№856/09г. на ІV ГО; решение №504 от 26.07.10г. по гр.д.№420/09г. на ІV ГО; решение №502 от 26.07.10г. по гр.д.№222/09г. на ІV ГО; и др./ Върховен касационен съд последователно се приема, че при тълкуването на договорите за изясняване на действителната обща воля на страните може да се излиза и извън текста на самия договор,включително като се изследват обстоятелствата, при които той е сключен, поведението на страните преди и след сключването му, разменената кореспонденция във връзка с начина на изпълнение на договора, характеристиките на предмета на договора, както и други обстоятелства, които са от значение за установяване на действителната воля на договарящите. Тълкуването не може да бъде изолирано от приложимата към случая правна норма,която може да бъде възприета като „друго обстоятелство“ по смисъла на тази практика, относимо най-вече към изясняване целта на договора, още повече - когато същата представлява и основание, въз основа на чиито специфични изисквания е възникнало и материалното правоотношение между страните. В подобни случаи тълкуването на неясната клауза на договора следва да се осъществи съобразно буквата на закона, която следва да бъде приложена,а ако съответната разпоредба не може да замести пряко уговорката или също е неясна – преди да я приложи съдът следва да издири действителната воля на законодателя,съобразно правилата за тълкуване на нормативните актове /чл.46 ЗНА/ и с оглед преследваната с нормативния акт цел. По същество, правилно въззивният съд е приел,че клаузата на чл.1 от договора за поръчителство следва да бъде подложена на тълкуване по реда на чл.20 ЗЗД,доколкото същата установява изявление за обезпечаване на задължение по авансово плащане на главния длъжник, препращайки към договор №12/123/00396/18.08.2011г. за отпускане на финансова помощ по мярка 123 „Добавяне на стойност към земеделски и горски продукти“ от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007-2013г.,в който конкретна клауза, установяваща задължение на „Гала М“ООД да плати на ДФ“Земеделие“ авансово конкретна сума пари няма обективирана. Неправилно обаче е приложена материалната норма на чл.20 ЗЗД при изследването на критериите,по които следва да бъде осъществено това тълкуване. Формирайки крайния си извод за неоснователност на претенцията срещу поръчителя, съдът е подходил стеснително, приемайки,че поръчителят обезпечава само изпълнението на задължение на главния длъжник да извърши определени действия - да осъществи проекта,поради което при неизпълнението му фондът е в правото си да иска и от поръчителя изпълнение или обезщетение за неизпълнението, но не и да получи от поръчителя обратно дадената авансово от него на главния длъжник сума. Подобно тълкуване води до подмяна на действителната воля на страните. При тълкуването на клаузата на чл.1 от договора за поръчителство, следва да бъдат съобразени клаузите на договора за отпускане на финансова помощ, към които препраща уговорката на чл.1 от договора за поръчителство,както и разпоредбите на действащите към момента на възникване и изпълнение на задълженията по тези материални правоотношения Регламент /ЕО/ №1974/2006г. на Комисията от 15.12.2006г. за определянето на подробни правила за прилагане на Регламент /ЕО/ №1698/2005 на Съвета относно подпомаган на развитието на селските райони от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони /ЕЗФРСР/ и приетата във връзка с изискванията му Наредба №18/26.06.2008г. за условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по мярка „Добавяне на стойност към земеделски и горски продукти“ по Програмата за развитие на селските райони за периода 2007-2013г. Така на разпоредбата на чл.51 ал.1 от наредбата, според която в случай,че ползвателят на помощта не изпълнява свои нормативни и договорни задължения след изплащане на финансовата помощ /като това да изпълни инвестицията/ разплащателната агенция /в случая – фондът/ може да поиска връщане на вече изплатени суми, съответства предвиденото в чл.4.4 б.“г“ от договора с ползвателя на помощта изрично право на фонда да изиска възстановяване на цялата сума по полученото авансово плащане,ведно със законната лихва,включително в случая,когато заявката за окончателно плащане не е подадена в срок от един месец след изтичането на срока за изпълнение на инвестицията,респ. – не е доказано извършването на инвестицията. Принципно положение в правото е,че всяко право на страната по договора кореспондира със съответно задължение на противната такава,поради което в случая следва да се приеме,че е налице разписано изрично в договора за отпускане на финансовата помощ задължение на ползвателя да върне получената авансово сума при наличието на определени предпоставки и при поискване. Изпълнението на тези изисквания е достатъчно,за да възникне и стане изискуемо задължението за плащане,уговорено в тежест на ползвателя. Доколкото една от целите,преследвани с разпоредбите на европейското законодателство,свързани с отпускането на безвъзмездни финансови помощи по европейски програми, е да не бъде допуснато ощетяване на бюджета на общността, за гарантиране връщането на предоставените с определена цел средства обратно в бюджета в случай,че плащането им не е постигнало предназначението си, с нормата на чл.56 т.2 от Регламент /ЕО/ №1974/2006 и чл.9 ал.4 от Наредба №18/2008г. е въведено изискване „авансовото плащане … да се извършва при условие на издаването на банкова гаранция или еквивалентна на нея гаранция в размер на 110% от сумата на авансовото плащане“ /цит./. В съответствие с изискването на посочената разпоредба в националното ни законодателство от 23.08.2011г. е в сила разпоредба /чл.9 ал.4 от Наредба №18/2008г./,според която в случаите на авансово плащане в полза на разплащателната агенция /ДФ“Земеделие“/ следва да бъде учредявана банкова гаранция или с договор за поръчителство да се обезпечава „изпълнението на задължението по авансовото плащане на длъжника-ползвател на помощта в размер на 110% от стойността на авансовото плащане“ /цит./. Наличието на посочената правна уредба, при съществуващата презумпция за знание на закона, позволява да бъде направен извод,че с клаузата на чл.1 от договора за поръчителство е обективирана воля на страните по него за обезпечаване връщането в бюджета на сумата ,получена от главния длъжник – ползвател на помощта като авансово плащане, тогава, когато възникне случай на неизпълнение на основното му задължение по договора, който предпоставя правото на фонда да изискана обратно тази сума. Несъобразяването от въззивния съд на посочените специални нормативни разпоредби и отнасянето на правоотношението само към общите норми на националното законодателство,касаещи изпълнението и последиците от развалянето на договорите,е довело до неправилно тълкуване на волята на страните по материалното правоотношение и до нарушаване на материалния закон,което е основание за касиране на постановеното от него решение. Доколкото, за да бъде разрешен спорът по същество, не се налага извършването на допълнителни процесуални действия, с настоящото съставът на Върховен касационен съд следва да даде разрешение по основателността на предявения от Държавен фонд „Земеделие“ установителен иск по чл.422 ГПК. Налице са всички изискуеми предпоставки за неговото уважаване. Установено е по делото,че главният длъжник – ползвател на финансовата помощ е получил от ДФ“Земеделие“ по силата на сключения между тях договор и анекс към него,както и в съответствие с нормите на чл.56 т.2 от Регламент /ЕО/ №1974/2006 на Комисията и чл.9 ал.1 от Наредба №18/2008г., авансово плащане в размер на 50% от размера на помощта или сумата 742 050 лв.; ответникът е сключил с фонда договора за поръчителство,с който е гарантирал изпълнението на задължението на ползвателя да върне тази сума при неизпълнение на задължението му да осъществи проекта,във връзка с който му е предоставена; гаранцията е поета със задължаване за плащане до размер на сумата 816 255 лв. , която представлява точно 110% от сумата на предоставеното авансово плащане, съгласно изискването на чл.56 т.2 от Регламент /ЕО/ №1974/2006 на Комисията и чл.9 ал.1 от Наредба №18/2008г.; налице е неизпълнение на задължението на главния длъжник,съгласно чл.4.4 б.“г“ от договора му с фонда, при което е възникнало задължението му за връщане на полученото авансово плащане; същият е поканен от ищеца,както са поканени и двамата поръчители,в т.ч. и ответника „Тони кас“ООД, да изпълнят,като възстановят доброволно в полза на фонда платената авансово сума; падежът на задължението е 07.11.2013г. /с оглед дадения срок в нотариалните покани/. Тъй като плащане от задължените лица не е последвало, на 25.03.2014г. е съставен акт за установяване на частно държавно вземане за сумата на задължението , ведно с изтеклата лихва.Ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение на основание чл.417 ГПК, по което е образувано ч.гр.д.№2274/2014г. по описа на РС Враца. Издадена е заповед №1842/14.05.2014г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК, с която главният длъжник „Гала М“ООД и ответника „Тони кас“ООД са осъдени солидарно да заплатят на Държавен фонд „Земеделие сумата 742 050 лв., ведно със законната лихва,считано от датата на подаване на заявлението – 29.04.2014г. и лихва за забава за периода 08.11.2014г. – 28.04.2014г. в размер на 35 524,41 лв.,разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение. Искът по чл.422 ГПК е заведен след подадено от „Тони кас“ООД възражение по чл.414 ГПК при спазен преклузивен срок. Дължимостта на сумата по главницата от страна на поръчителя – ответник в исковото производство се обосновава въз основа на изложеното по-горе и във връзка с изводите по правилността на въззивното решение. Възраженията на ответника, поддържани с отговора на исковата молба и пред всички инстанции,че управляващият дружеството К. А.,подписал договора за поръчителство, не може да задължи с изявлението си валидно дружеството,тъй като няма решение на Общото събрание на съдружниците в този смисъл; че дружеството не отговаря за причинени на фонда извъндоговорни вреди,както и,че дружеството се е освободило от отговорността си на основание чл.147 ал.1 ЗЗД са неоснователни. Липсата на решение на ОСС за задължаване на дружеството за плащане не води до невалидност на волеизявлението в този смисъл, направено от неговия управляващ /по аргументи от мотивите към ТР №3/15.11.2013г. по тълк.д.№3/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и на константната практика на Върховния касационен съд по чл.290 ГПК/. Претенцията на ищеца не се основава на вземане за вреди,произтичащи от извъндоговорно основание, а на клауза от договора за поръчителство,обезпечаваща парично задължение на главния длъжник, възникнало по силата на уговореното в договор за отпускане на финансова помощ. Не са налице данни за погасяване на отговорността на поръчителя,поради изтичането на преклузивния срок,установен в разпоредбата на чл.147 ал.1 ЗЗД към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /съгл. т.4б от ТР №4 от 18.06.2014г. по тълк.д.№4/13г. на ОСГТК на ВКС/. Началото на шестмесечният срок по смисъла на посочената разпоредба е започнал да тече от датата на падежа на задължението – 07.11.2013г., а заявлението е подадено на 29.04.2014г. , при което срокът се явява спазен. В исковото производство с помощта на вещо лице,съгласно представено и прието в съдебно заседание от първата инстанция заключение, е установено, че размерът на изтеклата за периода 08.11.2014г. – 28.04.2014г. лихва за забавата съответства на поисканата сума в заповедното производство – 35 524,41 лв. Общо сумите за главница и лихва не надхвърлят размера на сумата,за която е поето поръчителството – 816 255 лв. За издаването на заповедта за изпълнение е заплатена от ищеца-заявител държавна такса в размер на 15 551,49 лв. Въз основа на горното,следва да бъде постановено решение за уважаване на иска. Съгласно т.12 от ТР №4 от 18.06.2014г. по тълк.д.№4/13г. на ОСГТК на ВКС с настоящото следва да бъдат присъдени в полза на ДФ“Земеделие“ сторените в заповедното производство разноски за платена държавна такса 15 551,49 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв., определено по реда на чл.78 ал.8 вр. ГПК чл.37 от Закона за правната помощ вр. чл.25 от Наредба за заплащането на правната помощ. В полза на касатора следва да бъдат присъдени и направените за производството пред всички инстанции разноски за държавна такса и депозит за вещо лице в общ размер 46 884,47 лв. , както и юрисконсултско възнаграждение, определено също по реда на чл.78 ал.8 вр. ГПК чл.37 от Закона за правната помощ вр. чл.25 от Наредба за заплащането на правната помощ в размер на 1050 лв. /450 лв. + 300 лв. + 300 лв./. Така мотивиран , Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ изцяло решение №986/28.04.17г. по т.д.№5887/16г. по описа на Софийски апелативен съд и потвърденото с него решение №1417/08.08.16г. по т.д.№8325/14г. по описа на Софийски градски съд и вместо тях ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Държавен фонд „Земеделие“ срещу „Тони кас“ООД иск с правно основание чл.422 ал.1 ГПК,че Държавен фонд „Земеделие“ има изискуемо вземане срещу „Тони кас“ООД за заплащане на сумата 742 050 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 29.04.2014г. до окончателното й изплащане и сумата 35 524,41 лв.,представляваща лихва за забава върху главното вземане за периода 08.11.2013г. – 28.04.14г. ОСЪЖДА „Тони кас“ ООД с ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление гр. София район р-н Овча купел[жк], ул. „Градина“ No 21А да заплати на Държавен фонд „Земеделие“ със седалище и адрес на управление гр. София бул.“Цар Борис III“ №136 сумата 15 551,49 лв. разноски за платена държавна такса и 300 лв. юрисконсултско възнаграждение за представителство в заповедното производство; сумата 46 884,47 лв. разноски за производството по чл.422 ГПК в размер на платени държавни такси и депозит за вещо лице , както и 1050 лв. юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред всички инстанции. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.