Р Е Ш Е Н И Е № 143 гр. София, 07.10.2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети юни през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и с участието на прокурор ИВАЙЛО СИМОВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 518/2016 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 4 от НПК по касационен протест на прокурор от ОП–гр. Благоевград и касационна жалба на частния обвинител и граждански ищец Д. И. Ш. чрез повереника му адв. Т. против решение на Благоевградския окръжен съд (БлОС) № 1732 от 28.03.2016 г., постановено по НОХД № 25/2016 г. по описа на същия съд. С протеста са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК – незаконосъобразност и допуснати съществени процесуални нарушения при постановяване на атакуваното въззивно решение, с което на основание чл. 4, § 1 от Протокол № 7 към ЕКЗПЧОС по реда на чл. 334, т. 4, вр. чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК въззивният съд е отменил първоинстанционната присъда на Благоевградския районен съд (БлРС) № 8927 от 17.11.2015 г. по НОХД № 1186/2015 г. и е прекратил воденото наказателно производство срещу подсъдимия Е. В. М. за престъпление по чл. 129, ал. 2 от НК. Прокурорът оспорва като неправилен и незаконосъобразен извода на БлОС за нарушение на принципа ne bis in idem. Счита, че дори и да се приеме идентичност на фактите по образуваното и приключило с влязло в сила наказателно постановление административнонаказателно производство срещу Е. М. и образуваното срещу него наказателно производство, в настоящия случай приключилото с окончателен акт административнонаказателно производство не било с наказателен характер, поради което разпоредбата на чл. 4, § 1 от Протокол № 7 към ЕКЗПЧОС не била нарушена. Неизпълнението на полицейско разпореждане по смисъла на чл. 64 от ЗМВР не било криминализирано като престъпление; административнонаказателното и наказателното производства срещу подсъдимия М. преследвали различни цели – наложеното му административно наказание „глоба” имало за цел да го санкционира за неподчинение на полицейски орган, а наказателното производство имало за цел да го санкционира за причиняването на средна телесна повреда на пострадалия Ш.; наложеното на подсъдимия М. административно наказание глоба в размер на 100 лева не придавало на административнонаказателното производство наказателен характер, тъй като липсвала законова възможност за замяната му с друго по-тежко, включително с лишаване от свобода. С оглед изложените аргументи и позовавайки се на решението на ЕСПЧ по делото Курдов и Иванов срещу България, прокурорът твърди, че проведеното спрямо подсъдимия административнонаказателно производство нямало наказателен характер съобразно критериите „Енгел”, респ. не било налице нарушение на забраната на чл. 4, § 1 от Протокол № 7, поради което въззивното решение следвало да бъде отменено, а делото – върнато за ново разглеждане на въззивната инстанция. С касационната си жалба частният обвинител и граждански ищец Д. Ш. също се оплаква от допуснати съществени процесуални нарушения и незаконосъобразност на постановения съдебен акт, като отправя към ВКС искане да го отмени и да върне делото за ново разглеждане на БлОС. Развити са доводи за липса на идентичност на деянията, предмет на разглеждане в административнонаказателното и наказателното производство, проведени спрямо подсъдимия М.. Съдът не изследвал съгласно критериите „Енгел” тъждествеността на двете производства, като не обсъдил, че описаната в наказателното постановление фактическа обстановка била различна по време, място и извършени действия от описаната в обвинителния акт – административното нарушение (неизпълнението на полицейско разпореждане) станало в 18:15 ч., а телесното увреждане на пострадалия било нанесено след 18:30 ч. на различно място с различни действия – чрез директен удар в главата. Според жалбоподателя съдът не извършил и проверка дали приключилото административнонаказателно производство против подсъдимия М. представлявало наказателно такова по смисъла на чл. 6, § 1 от ЕКПЧ. В случая наложеното административно наказание глоба в размер на 100 лева не представлявало наказателна санкция по смисъла на Конвенцията. Същинска наказателна санкция била лишаването от свобода, подлежащо на вписване в регистрите за съдимост, каквото наказание не е могло да бъде наложено на подсъдимия в рамките на воденото срещу него административнонаказателно производство, поради което липсвало основание за прилагане на правилото ne bis in idem. В касационната жалба са изтъкнати и съображения, че застъпеното от въззивния съд становище в обратен смисъл водело до хипотеза на нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКПЧ по отношение на пострадалия относно защитата на гражданските му права в разумен срок при справедлив процес. В съдебно заседание на касационната инстанция прокурорът от ВКП поддържа протеста по изложените в него съображения. Касаторът частен обвинител и граждански ищец Д. Ш. и неговият повереник адв. М., преупълномощена от адв. Т., поддържат жалбата си и изразяват становище за основателност на подадения протест. Адв. М. представя писмени бележки, в които са развити доводи в подкрепа на тезата за липса на нарушение на правилото ne bis in idem, поради наличието на фактическо различие между деянията по административнонаказателното и наказателното производства, водени срещу подсъдимия М., разлика в нарушените с тях обществени отношения, различна цел на двете производства, отсъствие на анализ на предвидените санкции в административнонаказателното и наказателното производства, довело до неправилен извод за наказателния характер и на двете. Подсъдимият Е. М. и защитникът му адв. С. считат, че въззивното решение следва да бъде оставено в сила, като се позовават на приетите от ВКС с ТР № 3/2015 г. ръководни постановки. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 8927 от 17.11.2015 г. по НОХД № 1186/2015 г. БлРС е признал подсъдимия Е. В. М. за виновен в това, че на 28.11.2014 г. в [населено място], на паркинг, находящ се зад жилищен блок, граничещ с [улица], чрез нанасяне на директен удар с глава в лявата лицева област причинил на Д. И. Ш. средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на челюст, причинило затруднение на дъвченето и говоренето за повече от 30 дни, поради което и на основание чл. 129, ал. 1 и чл. 54 от НК го осъдил на шест месеца лишаване от свобода, изпълнението на което отложил при условията на чл. 66, ал. 1 от НК за срок от три години. С присъдата БлРС осъдил подсъдимия Е. М. да заплати на Д. Ш. сумата в размер на 1 766,50 лева, представляваща обезщетение за претърпени от деянието имуществени вреди, както и сумата в размер на 3 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от деянието неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на деянието до окончателното изплащане, като отхвърлил гражданските искове до пълните им предявени размери. В тежест на подсъдимия М. са били възложени направените по делото разноски, разноските за повереник на частния обвинител и граждански ищец Д. Ш., както и държавна такса върху уважените размери на гражданските искове. По въззивни жалби на подсъдимия Е. М. и на гражданския ищец Д. Ш. срещу първоинстанционния съдебен акт е било образувано ВНОХД № 25/2016 г. по описа на БлОС, като с решение от 28.03.2016 г. на основание чл. 334, т. 4, вр. чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК вр. чл. 4, § 1 от Протокол № 7 към ЕКЗПЧОС въззивният съд е отменил присъдата на БлРС, прекратил е воденото срещу подсъдимия Е. М. наказателно производство за престъпление по чл. 129, ал. 1 вр. ал. 2 от НК и е прекратил производството по предявените от Д. Ш. против подсъдимия Е. М. граждански искове за обезщетяване на причинени с деянието имуществени и неимуществени вреди ведно със законната лихва. Подадените срещу решението на БлОС касационен протест и касационна жалба от частния обвинител и граждански ищец Ш. са допустими – подадени от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 2 и ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 253, т. 1, т. 3 и т. 4 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 4 от НПК. Разгледани по същество, протестът и жалбата на частния обвинител и граждански ищец Д. Ш. са неоснователни. Залегналите в тези процесуални документи възражения срещу процесуалната законосъобразност на приложението на чл. 4, § 1 от Протокол № 7 са идентични по съдържание, поради което е налице възможност да бъдат разгледани едновременно. В атакувания въззивен съдебен акт (стр. 3 и стр. 4) съставът на БлОС обстоятелствено е анализирал фактологията на инцидента, предмет на водените срещу подсъдимия М. административнонаказателен и наказателен процеси; съпоставил е фактическата основа на всяко от производствата; проследил е хронологията на процесуалното им развитие. Без съмнение коректно е посочено, че в обвинителния акт, поставил начало на съдебното производство по НОХД № 1186/2015 г. по описа на БлРС, са изложени твърдения относно: възникналия на 28.11.2014 г. конфликт между пострадалия Ш. и съпругата на подсъдимия св. М. във връзка с паркирането на автомобила на св. М. на място, което св. Ш. считал за свое, и разменените между двамата обидни реплики по този повод; подадения сигнал за спречкването в полицията от подсъдимия и съпругата му; посещението на полицейските служители св. И. и св. К. на мястото на случката за проверка на случая; последвалата нова размяна на заплахи и обиди между подсъдимия М., св. М. и св. Ш.; отправеното към тях предупреждение от полицаите да не се разправят помежду си; нанасянето от подсъдимия М. на удар с глава в лявата част на лицето на пострадалия Ш., въпреки полицейското разпореждане; отвеждането на двамата в полицейското управление, където и на двамата били съставени актове за установяване на административно нарушение и протоколи за предупреждение по ЗМВР. На другия ден 29.11.2014 г. на св. Ш. било извършено рентгеново изследване, като било установено счупване на лявата ябълчна кост на лицето му. На 10.12.2014 г. пострадалият Ш. подал жалба за причиненото му увреждане; на 23.01.2015 г. било образувано досъдебно производство срещу неизвестен извършител за причиняване на средна телесна повреда на св. Ш.; на 24.04.2015 г. подсъдимият М. бил привлечен в качеството на обвиняем за престъпление по чл. 129 от НК; на 26.06.2015 г. срещу него бил внесен обвинителен акт от РП – гр. Благоевград и било образувано производството по НОХД № 1186/2015 г. по описа на БлРС, приключило с постановяване на първоинстанционната осъдителна присъда на 17.11.2015 г. В акта за установяване на административно нарушение № 663194 (л. 5 от ДП № 52/2015 г.) по отношение на подсъдимия М., съставен от св. И. на 28.11.2014 г., било описано, че на същата дата около 18:15 ч. в [населено място], на [улица]срещу № .., продължил „да се саморазправя с Д. И. Ш. ……, въпреки направеното му устно разпореждане на основание чл. 64 от ЗМВР да не се саморазправя”. Въз основа на този акт на 18.12.2014 г. началникът на 01 РУП–гр. Благоевград е издал наказателно постановление № 342 от 18.12.2014 г. (л. 71 от ВНОХД № 25/2016 г.), влязло в сила на 03.02.2015 г., с което на подсъдимия М. на основание чл. 257, ал. 1 от ЗМВР било наложено административно наказание глоба в размер на 100 лева за допуснато нарушение на чл. 64 от ЗМВР – за това, че „на 28.11.2014 г. около 18:15 ч. в [населено място], на [улица]срещу № .., продължава да се саморазправя и отправя обиди и закани към Д. И. Ш., въпреки отправеното му устно полицейско разпореждане да не се саморазправя и отправя обидни думи”. При тези данни за последователността на развоя на двете производства и техния предмет съставът на БлОС в процесуален план законосъобразно е констатирал, че наказателното производство, водено срещу подсъдимия Е. М. за престъпление по чл. 129 от НК, се явява второ поред, проведено след окончателно приключване с влязъл в сила акт на административнонаказателно производство с наказателен характер срещу същото лице за същото деяние. Позовавайки се на задължителните указания на ТР № 3/2015 г. на ОСНК на ВКС, т. 1.1., съдът правилно е отменил постановената първоинстанционна присъда и е прекратил наказателното производство на основание чл. 4, § 1 от Протокол № 7 по реда на чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК. За да приеме нарушение на правилото ne bis in idem окръжният съд изчерпателно и внимателно е преценил наличието на всички негови същностни признаци, очертани в общите положения на цитираното тълкувателно решение, включително и неоснователно оспорените от касаторите изводи относно класификацията на дублиращите се производства като наказателни и относно тъждеството на деянието, предмет на разглеждане в двете производства. 1. Изводът на БлОС за наказателния характер на проведеното спрямо подсъдимия М. административнонаказателно производство по автономния смисъл на Конвенцията е правилен. Залегналите в протеста и жалбата възражения на прокурора и на жалбоподателя Ш. срещу доводите на съда не могат да бъдат споделени, тъй като се основават на логически неправилна, непълна и необективна преценка на критериите „Енгел”, анализирани много точно от въззивния съд. Неизпълнението на полицейско разпореждане по чл. 64 от ЗМВР действително не е криминализирано като престъпление. Квалификацията на деянието по националното право обаче има само формална и относителна стойност. Прегледът на практиката на ЕСПЧ ясно показва, че систематичното място и класификацията на нарушението извън наказателноправната сфера съгласно националното законодателство на държавите не е сигурна основа, елиминираща наказателния характер на производството по смисъла на чл. 6, § 1 от Конвенцията и чл. 4 от Протокол № 7. Твърденията за различните непосредствени цели на административнонаказателното и наказателното производства срещу подсъдимия М. (че наложеното му административно наказание глоба имало за цел да го санкционира за неподчинение на полицейски орган, а наказателното производство имало за цел да го санкционира за причиняването на средна телесна повреда на пострадалия Ш.) не изключват криминалната природа на нарушението по чл. 257, ал. 1 от ЗМВР. От една страна, тези възражения по-скоро касаят третия от критериите „Енгел” относно наказанието, което може да бъде наложено на лицето, а от друга – по същество са непротивопоставими на залегналите в атакувания съдебен акт законосъобразни аргументи. При определянето на естеството на нарушението БлОС безпогрешно е акцентирал (стр. 6 от решението) върху основния белег, останал извън вниманието на касаторите – неограничения кръг от адресати на съответната разпоредба, каквато всеобхватна насоченост на правната норма е характерна черта на наказателното обвинение. В този смисъл са решенията на ЕСПЧ по делата Lauko v. Slovakia, Matyjek v. Poland, Jussila v. Finland, Zolotukhin v. Russia, Цоньо Цонев срещу България (2), Lutz v. Germany, Kadubec v. Slovakia и др. От съществено значение е също и защитеният обект. Обсъжданата разпоредба охранява реда на управление в държавата, в частност обществените отношения, свързани с нормалното осъществяване на функциите на полицията, които са обект на защита и от съответните разпоредби на НК. В допълнение, сходството на административното нарушение с престъпните деяния нараства и с оглед легалното му определение (чл. 6 от ЗАНН го обявява за противоправно виновно деяние, нарушаващо установения ред на държавно управление), препращането в ЗАНН към понятия и институти на наказателното право (чл. 11, чл. 85), предвидената възможност за субсидиарно приложение на НПК (чл. 83ж, чл. 84) и др. Тези общи аргументи нямат самостоятелно решаващо значение за разкриване на наказателната природа на административното нарушение, но наред с останалите доводи подкрепят извода за наказателния му характер. Третият от дефинираните по делото Engel and Others v. Netherland критерии – вид и тежест на предвиденото от приложимата норма наказание – изисква проверка дали предвиденото от съответната разпоредба на ЗМВР наказание по своето естество и степен на тежест влиза в полето на наказателната материя”. Решения по делата Станчев с/у България, § 44, Камбуров с/у България (жалба № 31001/02), § 22. В тази връзка, на първо място, следва да се отчете, че в практиката на ЕСПЧ Решения по делата Lutz v. Germany; Kadubec v. Slovakia; Lauko v. Slovakia; Ezeh and Connors v. the United Kingdom; Станчев с/у България; Камбуров с/у България (жалба № 31001/02); Цоньо Цонев с/у България (2); Boman v. Finland и др. последователно се поддържа тезата, че характерът и естеството на нарушението и видът и „строгостта” на наказанието (вторият и третият критерии) се намират помежду си в съотношение на алтернативност, а не задължително на кумулативност. За приложението на чл. 6, § 1 от ЕКПЧ и чл. 4, § 1 от Протокол № 7 е достатъчно конкретното правонарушение да е наказателно по природата си или предвидената санкция да разкрива сходство с наказанията за престъпления. Кумулативният подход намира приложение в случаите, когато при самостоятелния разбор на първите два от критериите „Енгел” не се е достигнало до убедително заключение относно наказателния характер на производството. Ако естеството на нарушението в достатъчна степен разкрива наказателния характер на обвинението, не е наложително то да бъде изследвано и в светлината на третия критерий. В разглеждания случай въпросът за „суровостта” на предвиденото наказание има значение само на допълнително основание за характеризиране на проведеното срещу подсъдимия М. административнонаказателно производство като наказателно, доколкото такъв сигурен извод вече е направен при анализа на естеството на нарушението по чл. 257, ал. 1 от ЗМВР. Въпреки това БлОС е обсъдил и този критерий, като принципно вярно е приел, че предвиденото в санкционната част на посочената разпоредба наказание показва сходство с наказанията за престъпления. При преценката на вида и тежестта на наказанието следва да се изхожда от същността на наказателните санкции – специфични мерки за държавна принуда, които в най-съществена степен засягат правата и интересите на гражданите и са насочени към постигане на посочените в чл. 36, ал. 1 от НК цели. Лишаването от свобода по правило обуславя наказателен характер на производството, освен ако не води до сериозно накърняване на правата на задържания. В решението си по делото Engel and Others v. Netherland ЕСПЧ е постановил, че: „В общество, възприело принципа за върховенство на закона, предвиденото наказание лишаване от свобода принадлежи към „наказателноправната сфера”, с изключение на онези случаи, в които поради естеството, продължителността или начина на изпълнението му то не може да се приеме за причиняващо значима вреда. Както сериозността на засегнатия интерес, така и традициите на договарящите държави и значението, което Конвенцията придава на зачитането на физическата свобода на личността, налагат този извод”. Този вид наказание обаче не е единственото, което може да бъде отнесено към наказателноправната сфера. Възможността за замяна на друго по вид наказание с лишаване от свобода, както и санкциите, подлежащи на вписване в регистрите за съдимост, също не са фактори, чието значение може да бъде абсолютизирано. Те индикират наличие на наказателно обвинение по смисъла на чл. 6, § 1 от Конвенцията, но не изчерпват хипотезите за наказателен характер на производството. Глобата, освен административно наказание, е включена и в системата на наказанията по НК – чл. 37, ал. 1, т. 4 от НК. В практиката на ЕСПЧ „двойката цели – наказване и възпиране” са признати за характерни черти на наказателните санкции. Решение по делото Ezeh and Connors v. the United Kingdom, § 102, § 105. Предвидената като административно наказание санкция по чл. 257, ал. 1 от ЗМВР не цели репарация на вредите, а има репресивна и превантивна насоченост, както и наказанията по НК. Следователно може да се заключи, че се налага по силата на разпоредба „с възпиращ и наказателен характер”. Решение по делото Jussila v. Finland. На следващо място, характерът и строгостта на наказанието се определят с оглед максималното потенциално наказание, предвидено от съответната норма, а не само с оглед конкретно наложеното Съгласно застъпеното от ЕСПЧ становище в решението по делото Ezeh and Connors v. the United Kingdom, § 120, конкретно наложеното в действителност наказание е релевантно при преценката на критерия, но не може да омаловажи значението на потенциално възможната санкция, която първоначално е заплашвала нарушителя.. Глобата за нарушение на чл. 257, ал. 1 от ЗМВР варира в диапазон от 100 до 500 лева, който максимален размер не може да се приеме за пренебрежимо незначителен. При това размерът на предвидения в тази разпоредба специален минимум съвпада с минималния размер на наказанието глоба, фиксиран в чл. 47, ал. 1 от НК. При преценката на вида и тежестта на наказанието е необходимо да се изследва и дали засегнатите с наказанието права и интереси на нарушителя са достатъчно значими, за да определят принудителната мярка като наказателна. Например по делото Storbråten v. Norway (решение по допустимост от 1 февруари 2007 г.) ЕСПЧ не е сметнал засегнатият интерес на жалбоподателя за „достатъчно значим”, за да обоснове като наказателна наложената мярка (заповед за лишаване на жалбоподателя от право за учредяване или управление на дружество с ограничена отговорност за срок от две години на основание чл. 142 (1), т. 1 и 2 от Закона за несъстоятелността). Дори предвиденото и/или наложено наказание лишаване от свобода може по изключение да не обоснове наказателен характер на производството при наличието на определени фактори като „естество, продължителност или начин на изпълнението”. Engel and Others v. Netherland, § 82. Следва обаче да се акцентира върху положението, че съображенията за липса на достатъчна значимост на засегнатите от наказанието интереси на нарушителя могат да бъдат обсъждани доколкото при анализа на първите два от критериите „Енгел” не е достигнато до убедително заключение относно наказателния характер на производството, каквато процесуална ситуация е описана по делото Курдов и Иванов срещу България (жалба № 16137/04). Това е така, защото относителната липса на тежест на наказанието не лишава производството от присъщия му наказателен характер, установен при анализа на другите критерии. В този смисъл в решението по делото Jussila v. Finland, § 35, е изведена изрична констатация, че: „Съдът не намира в досегашната си практика достатъчно установено или обвързващо основание, за да приеме, че незначителният характер на наказанието, независимо дали става дума за данъчно или за друго производство, може да бъде решаващ за изключването на едно наказателно по своята същност нарушение от приложното поле на чл. 6”. Т. е. ако нарушението е класифицирано като престъпление по националното право и/или се явява наказателно по естеството си, то производството има наказателен характер по смисъла на чл. 6, § 1 от ЕКПЧ, независимо от тежестта на наказанието. По тези съображения ВКС намира за неоснователни залегналите в протеста и в жалбата на частния обвинител и граждански ищец възражения, че проведеното спрямо подсъдимия М. административнонаказателно производство нямало наказателен характер, тъй като наложеното му административно наказание глоба в размер на 100 лева не било „същинска” наказателна санкция и нямало законова възможност за замяната му с друго по-тежко, включително с лишаване от свобода, подлежащо на вписване в регистрите за съдимост. Тези доводи на касаторите са механично пренесени извадки от цитираното в касационния протест решение по делото Курдов и Иванов срещу България (жалба № 16137/04), § 44, които са интерпретирани изолирано, извън общия контекст на спецификата на този казус. Тъй като проведеното спрямо подсъдимия М. административнонаказателно производство има характер на наказателно обвинение по смисъла на Конвенцията с оглед преценката на характера и естеството на нарушението по чл. 257, ал. 1 от ЗМВР (втория критерий), към този случай е неприложимо разрешението по делото Курдов и Иванов срещу България (жалба № 16137/04). В акта на ЕСПЧ вторият и третият от критериите „Енгел” са обсъждани кумулативно и то не самостойно, а с оглед тяхната взаимна обусловеност и връзка. Такъв подход е използван поради невъзможността само въз основа на квалификацията на деянието и на естеството на нарушението да се формира категоричен извод за характера на производството. В решението е отбелязано (§ 37, § 38), че класификацията на деянието като административно нарушение по националното право била „само отправната точка в анализа на Съда”, като не предопределяла наличието или отсъствието на наказателно обвинение. Констатирано е (§ 41), от една страна, че Законът за противопожарната охрана имал неограничен кръг адресати, а от друга – че законовото основание за налагане на санкцията на жалбоподателя Курдов касаела специфичен кръг лица – ръководителите на ведомства и стопански организации, задължени да вземат мерки за спазване на противопожарните изисквания. Съдът няколкократно е наблегнал на обстоятелствата, че деянието разкривало „типични елементи на дисциплинарно нарушение”; че задълженията за спазване на противопожарната безопасност при специфични дейности като „огневи работи, например заваряване” били адресирани до ограничен, специфичен кръг лица; че основание за налагането на глобата било неспазването на правилата и нормите за пожарна безопасност, което поведение „не се отнасяло във всички случаи до наказателното право”, а можело да доведе до дисциплинарни, административни, дори граждански санкции. При изследването на третия критерий действително е прието, че „суровостта на възможното наказание не е била в състояние да придаде на приложеното в конкретния случай [административно] производство наказателния характер, изискван за прилагането на правилото non bis in idem”. Този извод е базиран върху комплексен анализ на всички „обстоятелства по конкретното дело” в общата им логическа връзка. Съдът не е отрекъл, че глобата е „вид наказание, използвано и при наказателните производства в много държави” (§ 44), нито че целта на административната глоба, колкото и малка по размер да е тя „задължително преследва целта възпиране и наказване (§ 40), като обаче в разглеждания случай не е придал решаващо значение на тези обстоятелства. За да приеме, че видът и тежестта на предвиденото наказание не обуславят наказателен характер на производството, Съдът се е уверил, че най-тежкото възможно наказание, което жалбоподателят е рискувал да понесе, е бил обективно незначителният по размер максимум на предвидената глоба – 200 неденоминирани лева, при неплащане на която сума не е имало законов механизъм за замяна с лишаване от свобода. Внимателният прочит на мотивите в § 44 сочи, че съображенията, че глобата не била „същинска” наказателна санкция като лишаването от свобода и че не подлежала на замяна с лишаване от свобода при неплащане, са преценени не като самостоятелни фактори, а на основата и в неделима връзка с факта за изключително ниския размер на предвидената глоба от 5 до 200 неденоминирани лева, чийто максимален размер към момента на деянието не надвишавал равностойността на 3,07 американски долара. Именно това обстоятелство е основният фактор, обусловил в конкретния случай явната липса на тежест на наказанието. 2. Частният обвинител и граждански ищец Ш. неоснователно оспорва и преценката на въззивния съд за допуснато нарушение на чл. 4, § 1 от Протокол № 7 поради отсъствието на елемента idem. ВКС не се съгласява със залегналите в касационната му жалба твърдения, че описаната в наказателното постановление фактическа обстановка била различна по време, място и извършени действия от описаната в обвинителния акт, като административното нарушение (неизпълнението на полицейско разпореждане) станало в 18:15 ч., а телесното увреждане на пострадалия било нанесено на след 18:30 ч. на различно място с различни действия – чрез директен удар в главата. При приетата фактология относно последователността на развоя на двете производства и техния предмет въззивната инстанция е достигнала до правилно заключение за идентичност на обстоятелствата, обосноваващи повдигнатото с обвинителния акт обвинение срещу подсъдимия М. и тези, дали основание за санкционирането му по административнонаказателен ред. При спазване на всички процесуални изисквания БлОС се е позовал на изложените в обстоятелствената част на обвинителния акт и наказателното постановление № 342 от 18.12.2014 г. твърдения, съставения акт за установяване на административно нарушение от 28.11.2014 г., както и на показанията на разпитаните полицейски служители К. и И., недвусмислено установяващи, че релевантните факти на инцидента, третирани в двете производства, са едни и същи. Прокуратурата е инкриминирала по отношение на подсъдимия М. нанасянето на удар в лицето на пострадалия Ш., причинил счупване на челюстта му, като в обвинителния акт е изрично отразено, че деецът осъществил описаното действие, след отправено от полицейските служители устно разпореждане да не се саморазправя с пострадалия. За същото поведение – удрянето на пострадалия въпреки разпореждането на полицаите да не се саморазправят – подсъдимият М. е санкциониран и с влязлото в сила първо по ред наказателно постановление. Тъй като обективно и двете и производства са образувани по повод един и съща случка, то логично се констатира тъждество на деянието с оглед време (28.11.2014 г. около 18:15 ч. – 18:30 ч.), място на извършване (гр. Б., [улица]), участници (подсъдимият М. и пострадалият Ш.), механизъм на осъществяване (нанасяне на удар в лявата част на лицето на пострадалия), представно съдържание на дееца и т.н. Възраженията на частния обвинител и граждански ищец за различна фактическа обстановка не са надлежно аргументирани, за да може да им бъде даден подробен отговор от касационната инстанция – не е конкретизирано кои точно са съзрените от касатора отлики на деянието, предмет на разглеждане в административнонаказателното и в наказателното производства. Уточнен е единствено доводът във връзка с точното време на инцидента, който очевидно е основан на обстоятелството, че в наказателното постановление е посочен час на деянието „около 18:15 ч.”, а в обвинителния акт – „около 18:30 ч.” Това твърде несъществено разминаване не е от естество да обуслови изводи за липса на idem елемента с оглед приетата от съда безспорна констатация, че инцидентът е само един, като липсват данни пострадалият Ш. да е бил ударен двукратно. Ако с възражението си, че „административното нарушение (неизпълнението на полицейско разпореждане) станало в 18:15 ч., а телесното увреждане на пострадалия било нанесено след 18:30 ч. на различно място с различни действия – чрез директен удар в главата” касаторът е имал предвид, че неизпълнението на полицейското разпореждане за преустановяване на саморазправата се е състояло в някакви други действия на подсъдимия, извън нанесения удар, то, на първо място, жалбоподателят е следвало да ги уточни, за да не се налага съдът да тълкува волята му. Същественото обаче е, че със залегналата в акта за установяване на административно нарушение и пренесена в обстоятелствената част на наказателното постановление формулировка „продължава да се саморазправя” е визиран тъкмо фактът, че въпреки отправеното му предупреждение от полицаите подсъдимият е ударил пострадалия, което ясно следва от показанията на свидетелите полицейски служители. (Отделен е въпросът, че в акта за установяване на административно нарушение и в наказателното постановление фактическото съдържание на нарушението трябва да бъде описано по конкретен, достатъчно разбираем и недвусмислен начин, за да се избегнат възможностите за различни интерпретации, но изводите в тази насока са извън компетентността на съдебните органи в настоящата процедура). Следва още да се изтъкне, че различните правни квалификации, дадени от административнонаказващия орган в наказателното постановление (чл. 257, ал. 1 от ЗМВР) и от прокурора в обвинителния акт (чл. 129, ал. 1 вр. ал. 2 от НК), са без всякакво значение. Правната квалификация на деянието на подсъдимия М., както и конкретните защитени обществени отношения не изключват извода за идентичност на инкриминираното по отношение на него фактическо поведение по образуваните срещу него административнонаказателно с наказателен характер и същинско наказателно производства, в какъвто смисъл са разясненията на ОСНК на ВКС в общите положения, б. „ж”, на ТР № 3/2015 г. В заключение може да се обобщи, че разпоредбата на чл. 4, § 1 от Протокол № 7 забранява последователното провеждане на две самостоятелни производства с наказателен характер срещу едно и също лице за „същата”– идентична или сходна – деятелност. За приложението на правилото е от значение единствено тъждеството на фактическите обстоятелства по двете производства. Въззивният съд абсолютно точно е разгледал осъщественото от подсъдимия М. деяние като съвкупност от факти, реализирани в обективната действителност, абстрахирайки се от различните правни квалификации, които могат да му бъдат дадени, както и от защитените обществени отношения. На последно място трябва да се отбележи, че съставът на БлОС е демонстрирал професионален усет към детайлите на казуса и отлично познаване на проблематиката на ТР № 3/2015 г., като прецизно е анализирал (стр. 5 – стр. 6 от решението) значението на обстоятелствата, че към момента на издаване на наказателното постановление на 18.12.2014 г. все още е не е бил известен резултатът от нанесения от подсъдимия удар (полученото от пострадалия Ш. увреждане) и не е било образувано досъдебното производство. Съдът законосъобразно е указал как следва да се преодолеят последиците от допуснатото нарушение на правилото ne bis in idem посредством процесуалния механизъм, указан в т. 1.2.2. от ТР № 3/2015 г. на ОСНК на ВКС, за да се осигури разумен баланс между ефективната защита на правилото на чл. 4, § 1 от Протокол № 7 и правата на пострадалия. При констатациите относно изрядната процесуална дейност на състава на БлОС релевираните с протеста на прокурора и жалбата на частния обвинител и граждански ищец претенции за процесуални нарушения при отмяната на постановената осъдителна първоинстанционна присъда на основание чл. 334, т. 4 от НПК, прекратяването на воденото срещу подсъдимия М. наказателното производство за престъпление по чл. 129, ал. 1 вр. ал. 2 от НК на основание чл. 4, § 1 от Протокол № 7 към ЕКПЧ по реда на чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК и прекратяването на производството по предявените от гражданския ищец Ш. против подсъдимия граждански искове се явяват неоснователни. Водим от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 1732 от 28.03.2016 г., постановено по ВНОХД № 25/2016 г. по описа на Благоевградския окръжен съд. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.