1 Р Е Ш Е Н И Е № 360 гр.София, 24 октомври 2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети септември две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Николай Дърмонски ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Блага Иванова при секретар Аврора Караджова и в присъствие на прокурора Ивайло Симов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 1000 / 2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на Глава тридесет и трета от НПК и е образувано по искане на осъдения А. В. Р., чрез защитника му адвокат Я. Г. от САК, за отмяна по този ред на решение № 435 от 24 април 2014 година на Софийския градски съд, 16-ти въззивен състав, по внохд № 1031/2013 година, с което е изменена в наказателно-осъдителната й част, относно наложеното на осъдения наказание, присъда от 08 октомври 2013 година на Софийския районен съд, 15-ти състав, постановена по нохд № 6018/2012 година по описа на този съд. В искането формално са заявени всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, към които препраща разпоредбата на чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, само ако допуснатите нарушения са съществени. Внимателният прочит на искането дава основание за извода, че с него се оспорва приложението на материалния закон, тъй като не е приложен закон, който е трябвало да бъде приложен, а това е довело и до налагане на явно несправедливо наказание. Отправеното до ВКС искане е за отмяна на присъдата на първоинстанционния съд и на решението, с което тя е изменена, и оправдаване на осъдения по повдигнатото му обвинение в рамките на фактическите положения по влязлата в законна сила присъда. В съдебно заседание пред ВКС осъденият А. Р. не участва лично, редовно призован. Представлява се от защитника си адвокат Г., който поддържа искането при направените в него възражения и изложени доводи, които намира, че ги подкрепят. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на искането и оставянето му без уважение. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и данните по делото, установи следното: С влязлата в законна сила присъда е ангажирана наказателната отговорност на А. В. Р. за това, че на 13. 03. 2011 година, в [населено място], пред сградата на 09 РУП – София, е извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, като деянието е съпроводено със съпротива срещу орган на власт, изпълняващ задълженията си по опазване на обществения ред и деянието е извършено повторно, поради което и на основание чл. 325, ал. 3 във вр. ал. 2 във вр. ал. 1 във вр. чл. 28, ал. 1 от НК и при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, е осъден на три месеца лишаване от свобода, при първоначален „строг” режим на изтърпяване в затвор, като е приспаднато времето, през което осъденият е бил задържан. При условията на чл. 68, ал. 1 от НК, съдът е постановил изтърпяване и на наложеното на осъдения Р. наказание от шест месеца лишаване от свобода, с присъда по нохд № 14939/2009 година на СРС, НО, 5-ти състав, за което е определил също първоначален „строг” режим и изтърпяване в затвор. В производство, инициирано по жалба на осъдения Р. и по протест на прокурор при Софийската районна прокуратура, само относно наложеното наказание и определянето му при условията на чл. 55 от НК, е постановено атакуваното сега по реда на извънредния способ за проверка на наказателните дела решение, с което присъдата е изменена в частта й относно наказанието, като то е индивидуализирано при условията на чл. 54 от НК и е увеличено на една година лишаване от свобода. Присъдата е потвърдена в останалата й част. Искането за възобновяване на делото е процесуално допустимо, тъй като е направено от лице, което има право на това съгл. чл. 420, ал. 2 от НПК и в срока по чл. 421, ал. 3 от НПК. Разгледано по същество, искането за възобновяване на делото е неоснователно. Осъденият Р. подновява пред ВКС оплакванията си за неправилно приложение на закона, които са били предмет и на въззивната проверка, обсъдени са и с основание са отхвърлени. В правомощията именно на въззивния съд е да провери фактическата правилност на издадената присъда и правилното приложение на закона, което в случая този съд е сторил по предписания от закона начин. На практика, с искането не се оспорват приетите от редовните съдебни инстанции за установени по делото факти, а се твърди дадена им от съда несъответна правна оценка. Поддържа се, че действията на осъдения Р. не са съставомерни от субективна страна по чл. 325 от НК, защото не са имали за цел нарушаване на обществения ред и демонстриране на неуважение към обществото, а са били лично мотивирани и насочени единствено в рамките на конфликта с неговата приятелка – свидетелката Г.. Твърди се също, че тези действия биха могли да бъдат квалифицирани като престъпление по чл. 270 от НК, но не и като хулиганство по смисъла на чл. 325 от НК. В подкрепа, защитата се позовава на решение на ВКС, ІІІ н. о., № 134/2012 година. Извършената от ВКС проверка не установи наличие на заявеното в искането нарушение на материалния закон. Знае се, че проверката по приложението на материалния закон е възможна само в рамките на признати от обжалващата страна фактически положения или след констатация за надлежно формиране на фактите, каквато констатация в случая ВКС прави. В основата на фактическите си изводи съдът е поставил съдържанието на събраните и проверени по предвидения процесуален ред гласни доказателствени източници - показанията на свидетелите-очевидци М. и К. (полицейски служители, пред които и по отношение на които са осъществени инкриминираните действия), на Г. (тогава приятелка на осъдения). Показанията на посочените свидетелите са източници на преки доказателствени факти, обсъдени са и анализирани от съда по действителното им съдържание, вкл. и приобщените по реда на чл. 281 от НПК техни показания от досъдебното производство, прочетени поради липса на спомен у свидетелите относно детайлите на случая. Съдът не е имал основание да не кредитира показанията им за достоверност, след надлежната им проверка за относимост, взаимна връзка и противоречивост. По отношение на надлежно установените по делото факти е приложена съответната материалноправна норма. Действията на осъдения Р. пред полицейското управление и в присъствието на двамата полицейски служители, назначени за деня като постови пред управлението, са неприлични, изразили са се в ругатни, буйство, невъзпитаност и могат и следва да бъдат определени като „непристойни” по смисъла на чл. 325, ал. 1 от НК. Продължавайки пред и в РУ скандала със свид. Г. и отказвайки да предаде документите си за установяване на самоличността му, осъденият Р. е отправил обидни изрази към полицаите и ги е напсувал, след което е блъснал свид. К. и е побягнал. Бил е настигнат от полицейските служители в близост до управлението. Оказаната от осъдения съпротива срещу орган на власт, макар и с нисък интензитет, няма как да бъде оценена по друг начин, освен като запълваща характеристиките на деянието по ал. 2 на чл. 325 от НК. Тя не може да се квалифицира като самостоятелно престъпление по чл. 270 от НК, защото е въведена като елемент от квалифицирания състав на хулиганството (в този смисъл вж. ППВС № 2/1974 г., р. І, т. 2 и р. ІІ, т.2). Позоваването в искането на посоченото по-горе решение на ВКС не е коректно, доколкото в него е визирана различна хипотеза – както е приел съдът, не е било налице предхождащо противоправно поведение на подсъдимия по делото, осъществяващо признаците на състава на чл. 325, ал. 1 от НК, преди той да се противопостави на разпореждането на полицейските служители да ги придружи до РУП за съставяне на предупредителен протокол. В конкретния случай обаче, осъденият Р. е извършил непристойните действия, посочени и обсъдени по-горе и след това е оказал съпротива и побягнал, поради което извършеното от него правилно е квалифицирано като престъпление по чл. 325, ал. 2 във вр. ал. 1 от НК. Твърдението в искането за възобновяване на делото за несъставомерност от субективна страна на инкриминираните действия на осъдения Р. не държи сметка за несъмненото обстоятелство, че въпросите за наличието и формата на вината се решават най-напред в дейност по установяване на фактическите положение (по доказването) и след това – по приложение на материалния закон (по правната квалификация), защото тези елементи от състава на престъплението се извличат от поведението на дееца, а не от субективната му преценка за деянието и резултата. Поради това, правната квалификация на деянието следва да бъде преценена като правилна и законосъобразна, защото е налице съответствие между установените по делото факти и тяхната правна оценка. В рамките на направеното от осъдения Р. оспорване на ангажирането на отговорността му като цяло, съдът провери и нейните конкретни тежест и параметри, при което установи, че индивидуализацията на наложеното на осъдения наказание е извършена в рамките на предвиденото в закона, при съобразяване на всички установени по делото обстоятелства от кръга на тези по чл. 54 от НК. Изводите на въззивния съд, че по делото не се установяват изключителни или многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства следва да бъдат споделени, защото са съответни на данните по делото. Вярно е, че осъденият е с добри характеристични данни и е трудово ангажиран, но тези обстоятелства са отчетени в достатъчна степен от въззивния съд и са обосновали определянето на наказанието при предвидения в закона минимум. Същите не биха могли да бъдат ценени и на плоскостта на предпоставките на чл. 55 от НК, защото не носят характеристиките на многобройност или изключителност. В., относно индивидуаризацията на наказанието от първоинстанционния съд при условията на чл. 55 от НК, не са изложени каквито и да било съображения (с. 10 от мотивите на присъдата). Така определеното от въззивния съд наказание на осъдения Р. удовлетворява изискванията на чл. 54 от НК и изпълнява целите на наказанието по чл. 36 от НК, най-вече за осъществяването на личната превенция по отношение на осъдения. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения А. В. Р. за отмяна по реда на възобновяването на наказателните дела на решение № 435 от 24 април 2014 година на Софийския градски съд, 16-ти въззивен състав, по внохд № 1031/2013 година, с което е изменена присъда от 08 октомври 2013 година на Софийския районен съд, 15-ти състав, постановена по нохд № 6018/2012 година по описа на този съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.