Ключови фрази
Грабеж на вещи, представляващ опасен рецидив * съкратено съдебно следствие * явна несправедливост на наказанието * опасен рецидив

9
Р Е Ш Е Н И Е

№ 467

гр. София, 03.12.2013 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди и тринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ СТОЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИЛЯНА МЕТОДИЕВА
ГАЛИНА ЗАХАРОВА

при секретар ЦЕКОВА и с участието на прокурор К. ИВАНОВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 1873/2013 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалби на подсъдимия К. Г. Е. и неговия защитник адв. К. срещу решение № 153 на Пловдивския апелативен съд, първи наказателен състав от 29.07.2013 г., постановено по ВНОХД № 246/2013 г. по описа на същия съд.
В саморъчната касационна жалба на подсъдимия К. Е. са релевирани касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК – нарушение на материалния закон и допуснати при разглеждането и решаването на делото съществени процесуални нарушения. Жалбоподателят е изложил съображения, че въззивният съд неправилно е потвърдил първоинстанционната присъда на ОС – Пловдив, с която той е бил признат за виновен и осъден за престъпление грабеж, като вместо това е следвало да преквалифицира извършеното от него деяние в престъпление хулиганство. От доказателствата по делото се установявало, че побоят над пострадалата е бил нанесен не с цел отнемане на вещи от магазина, а по хулигански подбуди, тъй като имал с нея предходни дрязги. Направеното от подсъдимия самопризнание се отнасяло само до фактите, че е влязъл в магазина и е нанесъл удари на пострадалата, въпреки което деянието му е било квалифицирано като грабеж, без да бъдат взети предвид записите от охранителните камери на магазина. По тези съображения жалбоподателят К. Е. моли ВКС да отмени решението на ПАС и да върне делото на досъдебната фаза за правилна квалификация на извършеното от него престъпление.
С касационната жалба на адв. К., защитник на подсъдимия К. Е., се претендира наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 3 от НПК, тъй като наложеното от първите две съдебни инстанции наказание на подсъдимия Е. било прекомерно тежко, не било съобразено с обществената опасност на деянието и дееца, не съответствало на целите на наказанието по чл. 36 от НК и се явявало необоснована репресия спрямо подсъдимия. Тъй като първоинстанционното производство протекло по реда на Глава 27-ма от НПК, наказанието на подсъдимия следвало да бъде определено при условията на чл. 55 от НК при съобразяване с чл. 58а от НК. Съдебните инстанции обаче не отчели смекчаващите вината обстоятелства – младата възраст на подсъдимия, признанието на вината му, съжалението за случилото се, неговото тежко материално и семейно положение, обстоятелството, че престъплението е останало недовършено. С оглед на изложените съображения защитникът моли ВКС да намали наложеното на подсъдимия наказание, като отчете всички обстоятелства по делото.
В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият Е. и неговия защитник поддържат жалбите си и отправените с тях искания.
Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила атакуваното решение.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното:
С присъда № 57 от 22.05.2013 г., постановена по НОХД № 614/2013 г., Пловдивският окръжен съд е признал подсъдимия К. Г. Е. за виновен в това, че на 08.01.2013 г. в гр. П., при условията на опасен рецидив по чл. 29, ал. 1, б. „а” и „б” от НК, направил опит да отнеме чужди движими вещи от владението на П. П. П. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила, като опитът останал недовършен по независещи от волята на дееца причини, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б”, вр. чл. 18, ал. 1 от НК и чл. 58а, вр. чл. 54 от НК го е осъдил на шест години и осем месеца лишаване от свобода, което наказание на основание чл.60, ал. 1, вр. чл. 61, т. 2 от ЗИНЗС да се изтърпи при строг първоначален режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл. 59, ал. 1 от НК съдът е приспаднал при изтърпяване на наказанието лишаване от свобода времето, през което подсъдимият Е. е бил задържан. На основание чл. 301, ал. 1, т. 11 от НПК съдът се е произнесъл по веществените доказателства, а на основание чл. 189, ал. 3 от НПК в тежест на подсъдимия са били възложени направените по делото разноски.
По жалба на подсъдимия Е. и неговия защитник срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 246/2013 г. по описа на ПАС, като с решение № 153 от 29.07.2013 г. на основание чл. 338 от НПК въззивният съд е потвърдил присъдата на окръжния съд.
Решението на ПАС е съобщено на подсъдимия Е. по реда на чл. 340, ал. 2 от НПК на 31.07.2013 г., а на защитника му адв. К. – на 02.08.2013 г. Техните касационните жалби са подадени, съответно, на 14.08.2013 г. и на 06.08.2013 г., поради което ВКС намира, че са допустими – подадени от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 1 и ал. 3, вр. чл. 253, т. 2 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок.
Разгледани по същество, касационните жалби на подсъдимия и защитника му са неоснователни.
За последователност на изложението касационната инстанция ще разгледа на първо място жалбата на подсъдимия, тъй като съдържа възражения за допуснати процесуални нарушения и несъгласие с правната оценка на деянието, докато жалбата на адв. К. касае единствено въпроса за наказанието на подсъдимия.
При осъществения съдебен контрол настоящият състав на ВКС не констатира наличието на съществени нарушения на процесуалните правила, допуснати при разглеждането и решаването на въззивното дело.
Обективно липсват допуснати съществени нарушения по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2 – т. 4 от НПК, каквито не се и претендират от жалбоподателя Е..
При разглеждането и решаването на въззивното дело не са допуснати и нарушения по чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК. Оплакванията на жалбоподателя в тази насока са отправени в контекста на общо формулирано несъгласие с решението на ПАС, с което е отхвърлена тезата му, че с поведението си не е реализирал състава на престъплението грабеж, а е нанесъл побой над пострадалата по лични мотиви, без да има намерение да отнема вещи от владението й. В саморъчната касационна жалба на подсъдимия Е. не са посочени конкретни пороци в процесуалната дейност на въззивния съд, които да са довели до ограничаване на процесуалните му права. При внимателния анализ на съдържанието на жалбата му обаче може да се заключи, че с твърденията си, че е признал „… по фактите по делото това, че е влезнал и ударил жената…”, подсъдимият на практика оспорва законосъобразността на проведеното пред първата инстанция съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК.
Производството пред първата инстанция действително е протекло по реда на Гл. 27 от НПК, в хипотезата на чл. 372, ал. 4, вр. чл. 371, т. 2 НПК. При тази процедура съдът е задължен да прецени дали самопризнанието на подсъдимия се подкрепя от доказателствата, събрани на досъдебното производство, и ако намери, че това е така, да проведе съкратено съдебно следствие. В такъв случай за релевантни се приемат всички фактически обстоятелства, залегнали в обвинителния акт, обхванати от самопризнанието по чл. 371, т. 2 от НПК. Щом процедурата по чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 НПК е законосъобразно проведена, страните не могат да оспорват пред въззивната инстанция (още по-малко пред касационната) приетите по делото релевантни факти. На въззивна проверка подлежи единствено правилността на преценката за наличието на съответствие между признанието по чл. 371, т. 2 от НПК и доказателствата, събрани на досъдебното производство. Щом такова съответствие е налице, въззивният съд, както и първоинстанционният, са обвързани от фактическите положения, изложени в обвинителния акт, в тяхната цялост.
В разглеждания казус, видно от протокола от проведеното на 22.05.2013 г. съдебно заседание по НОХД № 614/2013 г. по описа на Пловдивския окръжен съд (л. 24 от първоинстанционното дело), адв. К., защитник на подсъдимия К. Е., е заявил пред съда, че с доверителя си желаят съдебното производство да се гледа по реда на съкратеното съдебно следствие с признаване на всички факти по обвинителния акт, като не желаят за тях да се събират доказателства. В съгласие с изискването на чл. 372, ал. 1 от НПК съдът изрично е уведомил подсъдимия за последиците от неговия избор, а именно, че направените самопризнания ще се ползват при постановяване на присъдата. След разясненията на съда по чл. 372, ал. 1 от НПК самият подсъдим К. Е. лично е декларирал позицията си – че разбира разясненията на съда, че признава изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и е съгласен да не се събират доказателства за тези факти. В съгласие с изискването на чл. 372, ал. 4 от НПК съдът надлежно е изпълнил задължението си по чл. 372, ал. 4 от НПК да установи наличието на съответствие между признанието на фактите и доказателствата, събрани на досъдебното производство, като е констатирал, че такова съответствие обективно е налице.
С оглед на тези данни ПАС правилно е приел, че диференцираната процедура е била проведена законосъобразно, от което следва извод, че съдебните инстанции правилно са се позовали на фактическата обстановка, залегнала в обстоятелствената част на внесения срещу подсъдимия К. Е. обвинителен акт, включително и относно констатациите, че упражнената от подсъдимия сила срещу личността на пострадалата П. П. е била употребена, за да реализира решението си за отнемане на вещите – пари или храна – от стопанисвания от нея търговски обект.
Основания за подобен извод се съдържат и в доказателствената съвкупност, законосъобразно подложена на аналитична проверка от въззивния съд в съответствие със задължението му да установи кореспонденция между самопризнанието на подсъдимия и събраните на досъдебната фаза доказателства (л. 17-18 от ВНОХД № 246/2013 г. по описа на ПАС). При установяването на фактологията на деянието са изяснени в пълна степен елементите от фактическата обстановка, които са от съществено значение за правилното му решаване – решението на подсъдимия К. Е. да ограби магазина за хранителни стоки, стопанисван от пострадалата П. П. и съпруга й; поведението на подсъдимия К. Е. непосредствено преди деянието (свалил си якето, за да не бъде разпознат по него, уверил се през входната врата, че пострадалата е сама в магазина); нанасянето на тежък побой над пострадалата чрез удари с ръце, коляно, дърпане за косата, удряне на главата й в металния тезгях на щанда; опита му да намери чекмеджето с парите от оборота; оттеглянето му от местопроизшествието, след като пострадалата успяла да задейства монтирания под тезгяха паник-бутон и звънец.
Пред първоинстанционния съд подсъдимият К. Е. без колебание и безусловно е признал в цялост именно тези релевантни факти, залегнали в обстоятелствената част на обвинителния акт. Съдържанието на цитираните по-горе изявления на самия жалбоподателя в първоинстанционното съдебно заседание на 22.05.2013 г. (л. 24 от НОХД № 614/2013 г. по описа на ПлОС) красноречиво илюстрира обстоятелството, че той е признал изцяло всички факти, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, а не само онези, касаещи нанасянето на побой над пострадалата, както неоснователно се твърди в касационната му жалба. Поначало при частично избирателно признание на фактите по обвинението от страна на подсъдимия провеждането на съкратено съдебно следствие по реда на чл. 372, ал. 4, вр. чл. 371, т. 2 НПК е недопустимо, като в такъв случай делото е щяло да бъде разгледано и решено по общия ред.
От друга страна, фактическите твърдения на прокурора, залегнали в обстоятелствената част на обвинителния акт, обективно кореспондират на събраните в хода на досъдебното производство доказателствени материали, описани на л. 4 и 5 от въззивното решение. Не може да бъде възприето възражението на подсъдимия Е., че записите от охранителните камери на магазина показвали, че не е бил извършен опит за грабеж. За неоснователността на неговата позиция е достатъчно да се посочи, че на л. 4 от мотивите на проверяваното решение съдът се е позовал на видеозаписите от охранителните камери на магазина, съдържащи се в приложените по делото 2 бр. веществени доказателства – компютърни дискове. Съгласно констатациите в протокола за оглед на тези веществени доказателства (л. 14-20 от досъдебното производство), на видео файл 20130108_22200.irf визуално е отразено поведение на подсъдимия, недвусмислено сочещо на опитите му да намери в пространството под щанда чекмеджето с парите от касата. На позиция 08/1/2013 22:27:25 – 22:27:26, поле с означение [04] (л. 18 от досъдебното производство), са заснети следните действия на нападателя: „лице 1 (подсъдимият Е.), държейки с лявата си ръка лице 2 (пострадалата П.) за косата, явно отклонява погледа си от него, обръщайки глава към щанда и навеждайки се в посока надолу към пространството под същия. Лице 1 върти торса и главата си наляво и надясно в динамика, явно оглеждайки пространството под щанда. Камерата го заснема в гръб. Дясната му ръка се вижда само от областта на рамото до ласътя, като предмишницата и дланта остават скрити от заснемащия обектив. По позицията на видимата част от ръката явно личи, че същата се насочва към /бърка в/ пространството под щанда вдясно от работещия телевизор”. Позиция 08/1/2013 22:27:37 – 22:27:39, поле с означение [04] (гърба на л. 18 от досъдебното производство), съдържа изображение на „лице 1” (подсъдимия Е.), който „манипулира телодвиженията на лице 2 (пострадалата П.), държи го за косата, като в същото време видимо изучава пространството около лице 2”.
С оглед на изложеното ВКС прие, че въззивният съд правилно е заключил, че при фактическия анализ и юридическата оценка на доказателствената съвкупност не съществуват противоречия в доказателствата относно съставомерните признаци на инкриминираното деяние и неговото авторство, поради което първоинстанционната присъда не е основана на недопустими предположения и е постановена в съответствие с изискванията на чл. 373, ал.3 от НПК.
При проверката на атакуваното въззивно решение ВКС не констатира наличие на релевираното от жалбоподателя Е. основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК – нарушение на закона. В пределите на установените и доказани фактически положения, залегнали в обстоятелствената част на обвинителния акт, първоинстанционният и въззивният съд са приложили правилно материалния закон. Законосъобразно и в съгласие с практиката на ВКС е прието, че поведението на подсъдимия К. Е. от обективна и субективна страна се субсумира под състава на престъплението по чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 18, ал. 2, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” от НК. Изложените в тази насока съображения от въззивния съд на л. 6 от мотивите на атакуваното решение почиват на вярно разбиране на закона, изведени са в съгласие с цитираната в съдебния акт практика на ВКС и изцяло се споделят от настоящия касационен състав.
Касационната инстанция се солидаризира и с изводите на ПАС по отношение на индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия К. Е.. В тази насока защитникът на подсъдимия адв. К. неоснователно претендира явна несправедливост на наложеното наказание. Особеностите на конкретния случай са законосъобразно преценени от предходните съдебни инстанции – извършване на деянието и постановяване на определението по чл. 372, ал. 4 от НПК при действието на редакцията на чл. 58а, ал. 1 от НК (Нов - ДВ, бр. 27 от 2009 г., изм. - ДВ, бр. 26 от 2010 г.), съгласно която разпоредба при постановяване на осъдителна присъда в случаите по чл. 373, ал. 2 от НПК съдът отмерва наказанието лишаване от свобода, като се ръководи от разпоредбите на Общата част на НК (в случая чл. 54 от НК) и намалява така определеното наказание с една трета.
При условията на чл. 58а, ал. 1 от НК, вр. чл. 54 от НК ПАС е отмерил по отношение на подсъдимия К. Е. наказание лишаване от свобода в средния размер на предвиденото в санкционната част на разпоредбата на чл. 199, ал. 1 от НК, а именно десет години. При индивидуализацията му въззивният съд балансирано е съобразил обществената опасност на деянието и на дееца, като не е подценил, нито е игнорирал смекчаващите отговорността му обстоятелства.
Неоснователно е искането на защитника на подсъдимия за определяне на наказанието при условията на чл. 58а, ал. 1, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. Касационната инстанция не съзира нито едно смекчаващо обстоятелство, което да е убягнало от вниманието на ПАС при индивидуализацията на наказанието, което подсъдимият следва да понесе. Всички смекчаващи обстоятелства, изтъкнати от защитата на подсъдимия К. Е. – младата възраст на подсъдимия, признанието на вината му, съжалението за случилото се, неговото тежко материално и семейно положение, обстоятелството, че престъплението е останало недовършено, са взети предвид при конкретизирането на срока на наказанието лишаване от свобода по реда на чл. 54 от НК – десет години, което е определено при баланс на смекчаващите и отегчаващите обстоятелства. Изтъкнатите от защитника и взети предвид от въззивния съдебен състав смекчаващи обстоятелства не формират действителна съвкупност от многобройни смекчаващи обстоятелства, които да обосноват индивидуализация на отговорността на подсъдимия при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, нито между тях има отделно такова с изключително значение и относителна тежест, което на самостоятелно основание да обуслови определяне на наказанието под законоустановения минимум на санкционната част на чл. 199, ал. 1, т. 4 от НК.
Касационната инстанция счита, че първоинстанционният съд адекватно е оценил действителното значение на самопризнанието на подсъдимия К. Е., като напълно обективно е отчел, че то реално не е подпомогнало доказването на престъпното посегателство и установяването на неговия извършител. Окончателният размер на наказанието на подсъдимия Е. поначало е формиран на основание чл. 58а, ал. 1 от НК при задължителна редукция с 1/3 (с конкретно цифрово измерение от три години и четири месеца) на определения при условията на чл. 54 от НК срок на наказанието лишаване от свобода от десет години – с оглед на факта на постановяването на атакуваната осъдителна присъда по реда на чл. 373, ал. 2 от НПК. При това положение няма как признанието на фактите на обвинението от страна на подсъдимия К. М., което негово процесуално поведение е довело до задължителната редукция на наказанието с 1/3, да бъде отчетено повторно и като смекчаващо обстоятелство при индивидуализацията на наказанието на подсъдимия при условията на чл. 54 от НК. Редукцията на определеното наказание с 1/3 представлява законодателна гаранция за значително по-благоприятно третиране на направилия “признание за виновност” подсъдим, като самият закон е дал оценка на самопризнанието на дееца, придавайки съществено значение на процесуалното му поведение. Съгласно т. 7 от ТР № 1/06.04.09 год. по ТД № 1/08 год. на ОСНК на ВКС, при определяне на наказанието по правилата на чл. 373, ал. 2 от НПК, признанието по чл. 371, т. 2 от НПК не следва да се третира като допълнително смекчаващо отговорността обстоятелство, освен ако съставлява елемент от цялостно, обективно проявено при досъдебното разследване процесуално поведение, спомогнало за своевременното разкриване на престъплението и неговия извършител. В тази насока въззивният съд с основание е отчел (л. 6 от мотивите на атакуваното решение), че подсъдимият Е. е предприел поведение, насочено към съдействие за разкриване на обективната истина, едва в хода на образуваното съдебно производство, след като в досъдебната фаза на процеса срещу него са били събрани в достатъчен обем сигурни обвинителни доказателства. Правилно е отчетено, че в хода на досъдебното производство, макар и да е предал доброволно дрехите, с които е бил облечен в момента на деянието, при разпитите му като обвиняем подсъдимият не е направил самопризнание за извършеното деяние. Съставът на ПАС е изтъкнал и факта (л. 8 от мотивите), че пострадалата П. е познавала визуално като клиенти както него, така и баща му. С оглед на това обстоятелство, както и поради заснемането му от охранителните камери на магазина, разкриването на самоличността на подсъдимия и залавянето му са били неизбежни и без неговите самопризнания. Поради изложеното в разглеждания случай процесуалното поведение на жалбоподателя Е. не може да бъде отчетено като спомагащо за своевременното разкриване на престъплението и неговия извършител и не следва да се третира като самостоятелно смекчаващо обстоятелство.
Инстанциите по фактите не са игнорирали и обстоятелството, че извършеното от подсъдимия Е. престъпление представлява недовършен опит. Тази особеност на конкретния казус е изрично обсъдена на л. 7 от атакуваното решение. Без да съществува необходимост да се преповтарят убедителните съображения на въззивния съд, касационната инстанция може да обобщи, че съгласно чл. 18, ал. 2 от НК при опит деецът поначало се наказва с наказанието, предвидено за довършеното престъпление. В случая правилно е преценено, че не са налице предпоставките на чл. 58, б. „а” от НК за приложение на предпоставките на чл. 55 от НК поради недовършеността на престъплението, нито това обстоятелство може да се третира като смекчаващо такова със значителна относителна тежест. Съгласно фактическата специфика на казуса, подсъдимият Е. е реализирал изцяло първото деяние от съставното престъпление грабеж – принудата спрямо пострадалата П., осъществена под формата на значителна по интензитет сила. Продължителността на нападението, яростта и жестокостта, с които е било извършено, обективират упоритостта и настойчивостта на дееца за осъществяването на престъпното намерение, като крайният резултат – отнемането на вещите – не е бил постигнат, само защото пострадалата е успяла да задейства паник-бутона.
Следва да се отчете, че наред със смекчаващите, по делото се констатират значителен брой съществени по тежест отегчаващи обстоятелства, изтъкнати в решението на въззивния съд – обремененото съдебно минало на дееца, извън квалификацията на извършеното престъпление при условията на опасен рецидив; обстоятелството, че деянието е било извършено от него в кратък срок след освобождаването му от местата за лишаване от свобода (на 19.10.2012 г.); осъществяването на нападение срещу беззащитна възрастна жена (60-годишна). От особено значение са фактите, свързани с наглия, брутален и изненадващ начин на извършване на престъплението – в късен час от денонощието (около 22:30 ч.), след предварителна проверка, че пострадалата е сама, при упражнено от страна на подсъдимия Е. спрямо св. П. твърде интензивно насилие, изразило се в нанасянето на тежък побой с множество удари с ръка и коляно в областта на главата и гърдите й, удрянето на главата й в тезгяха, дърпане и отскубване на кичур от косата й. Тези данни на собствено основание завишават както персоналната опасност на подсъдимия К. Е., така и специфичната обществена опасност на извършеното от него деяние, които изискват по-строго санкциониране.
Тези аргументи формират убеждението на касационната инстанция, че въззивният съд законосъобразно и справедливо е индивидуализирал на основание чл. 54 от НК наказанието на подсъдимия Е. на десет години лишаване от свобода, редуцирал го е на основание чл. 58а, ал. 1 от НК с 1/3 (три години и четири месеца) и е фиксирал окончателния размер на наказанието, което жалбоподателят следва да изтърпи, на шест години и осем месеца. Допълнително смекчаване на наложеното му наказание, без реално обуславящи го обстоятелства, би се явило необосновано снизходително, не би постигнало адекватна реализация на нито една от целите на наказанието, предвидени в чл. 36 от НК, и би създало усещане за безнаказаност у подсъдимия и в обществото.
С оглед изложените съображения настоящият състав на ВКС счита, че в рамките на възложената компетентност и предоставените от закона правомощия следва да остави в сила атакувания съдебен акт на Пловдивския апелативен съд по ВНОХД № 246/2913 г., с който е потвърдена присъда № 57 от 22.05.2013 г., постановена по НОХД № 614/2013 г. по описа на Пловдивския окръжен съд.
Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение
Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 153 от 29.07.2013 г., постановено по ВНОХД № 246/2013 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, първи наказателен състав.
Настоящото решение е окончателно и не подлежи на протестиране и обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ:1.


2.