2 Р Е Ш Е Н И Е № 164 гр. София, 30.06.2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети май през две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Ванюша Стоилова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 5255 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Б. М. Б. и по касационна жалба на ответника В. Н. С. срещу решение № 1552/13.07.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 1443/2015 г. (към което е присъединено за общо разглеждане въззивно гр. дело № 2155/2015 г.) на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 16163/08.08.2014 г. по гр. дело № 8353/2013 г. и на решение № 305/15.01.2015 г. по гр. дело № 8394/2013 г. на Софийския градски съд (СГС), като краен резултат е постановено следното: Осъден е ответникът да заплати на ищеца, на основание чл. 45 от ЗЗД, сумата 50 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 07.06.2013 г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от изявленията на ответника, направени в интервю от 07.06.2013 г. с журналиста М. М., публикувано във вестник „Монитор“, със следното съдържание: „Б. е покровителствал и пряко се е облагодетелствал от канали за проститутки, наркотрафик и контрабанда, като в резултат на гореописаните престъпни дейности е получил поток от черни пари, които престъпната дейност осигурява“; като тези искове са отхвърлени за разликата над сумата 50 000 лв. до пълния им предявен размер от 200 000 лв. Осъден е ответникът да заплати на ищеца, на основание чл. 45 от ЗЗД, и сумата 20 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 07.06.2013 г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от изявленията на ответника, направени в същото интервю от 07.06.2013 г., със следното съдържание: „Има сериозни данни, че с точно тези самолети, както и с военни, са изнасяни огромни количества пари, в кеш – въпросните потоци от пари, и са внасяни в банкови сметки в Л.. Това са го правили Ц. и Б. лично и чрез техни подставени лица – Пашата, К. и др.“; като този иск е отхвърлен за разликата над сумата 20 000 лв. до сумата 25 000 лв. Отхвърлен е и искът с правно основание чл. 45 от ЗЗД между същите страни – за сумата 25 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 06.06.2013 г. до окончателното изплащане на сумата, претендирана като обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от изявленията на ответника, направени на 06.06.2013 г. в кулоарите на Народното събрание, със следното съдържание: „С тези самолети включително са изнасяни пари в чужбина от управляващите. С правителствения самолет и с военни самолети по мои данни са изнасяни пари навън, за да бъдат вкарани в офшорни сметки. Това са пари, както се сещате, не на портиера в МС, а на първите управляващи. Знам само, че посоката е Л., откъдето вече могат да се вкарат във всякакви офшорни сметки.“. В тежест и на двете страни са възложени разноски по делото. С определение № 1467/22.12.2015 г. по настоящото дело, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато по жалбите и на двете страни, по следните правни въпроси: 1) относно критериите, по които се определя броят на деликтите, респ. – кога е налице едно, и кога – повече увреждащи деяния, извършени от делинквента, и кога е допустимо съдът да разгледа две отделни дела между същите страни, ако увреденият ищец е предявил претенциите си за обезщетяване на неимуществени вреди с две отделни искови молби; и 2) относно критериите и обстоятелствата, въз основа на които съдът следва да извърши преценката си при определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. С влязло в сила (необжалвано) определение № 41/02.02.2016 г. по настоящото дело касационната жалба на ищеца Б. М. Б. е върната поради неизпълнение на указанията на съда за внасяне на дължимата държавна такса и касационното производство е прекратено в частта му по тази жалба. Ответникът В. Н. С. обжалва въззивното решение изцяло, като излага оплаквания и доводи за процесуална недопустимост на същото, както и за неправилност на осъдителната му част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК; касационната жалба се поддържа в откритото съдебно заседание. Ищецът не е подал в срока за това отговор на жалбата на ответника, като я оспорва в откритото съдебно заседание и излага съображения за неоснователност на същата. По правните въпроси, по които е допуснато касационното обжалване: Първият правен въпрос съдържа два аспекта – материалноправен и процесуалноправен. На първата – материалноправна част от този въпрос, отговор е даден с постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 710/2010 от 19.01.2011 г. по гр. дело № 1824/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, където е прието следното: По силата на чл. 45 от ЗЗД подлежат на обезщетяване всички вреди – имуществени и неимуществени, които са пряка и непосредствена последица от непозволеното увреждане. Съгласно чл. 52 от ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Основана на даденото с ППВС № 4/1968 г. задължително тълкуване, практиката по приложението на посочената разпоредба е трайна и непротиворечива. Според нея “справедливост” по смисъла на закона не е абстрактно понятие, а то е свързано с преценката на конкретни обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства. Когато непозволеното увреждане се изразява в засягане честта, достойнството и доброто име на физическо лице и се осъществява чрез публично заявени и разпространени думи и изрази по отношение на него по едно и също време и място, броят (интензитетът) на употребените думи и изрази е обстоятелство от значение за приложение на заложения в посочената разпоредба (чл. 52 от ЗЗД) принцип, тъй като е относимо към тежестта на увреждащото действие. В такъв случай става въпрос за едно увреждащо действие (един правопораждащ факт), а не за отделни такива, и за него се дължи едно обезщетение. Следователно липсата на фактическия състав на непозволено увреждане относно част от тези думи и изрази, твърдяни от ищеца, възприети от него като увреждащи и в тяхната съвкупност обосновали заявения размер на претенцията, е от значение за тежестта на увреждането и, респективно, за справедливия размер на обезщетението, което следва да се съобрази. Настоящият съдебен състав изцяло споделя това разрешение, като в него ясно е посочен критерият за определяне броя на деликтите – не броят на употребените думи, изрази, изявления (обидни, клеветнически или други такива, с които се засягат честта, достойнството и доброто име на физическо лице), а дали те са направени (обективирани) по едно и също, или по различно време и място. Този критерий е приложим и при други хипотези на неправомерно причиняване на неимуществени вреди, например – дали множество телесни увреждания са причинени от множество удари, нанесени от делинкветна на увредения по едно и също време и място, т.е. – при едно противоправно нападение, или – по различно време и място, когато нападенията, респ. и деликтите са повече. Преценката при прилагането на този критерий следва да се извършва винаги според конкретните обстоятелства при всеки отделен случай. При отговора на процесуалноправната част от първия въпрос, също следва да се изхожда от установената задължителна практика на ВКС по чл. 290 от ГПК, намерила израз в решение № 85/23.03.2012 г. по гр. дело № 1486/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 12/06.02.2013 г. по гр. дело № 449/2012 г. на III-то гр. отд. на ВКС, където е прието, че съдът е длъжен да изиска от ищеца да посочи от кои конкретно изрази и действия на ответника е засегнат, като в мотивите към решението си съдът е длъжен да установи извършени ли са посочените в исковата молба действия от ответника, да разграничи каква част от изнесеното съставлява твърдения за факти и каква – оценки, съответно – дали фактите са неверни и позорни, и дали оценките са в рамките на свободата на словото по чл. 39, ал. 1 от КРБ, както и да посочи конкретно кои действия ангажират деликтната отговорност на ответника и кои са правомерно извършени. От изложеното следва, че когато ищецът твърди, че е увреден от различни думи, изрази, изявления на ответника, направени по едно и също време и място (в едно интервю, статия, телевизионно или радиопредаване, участие на даден форум, мероприятие и пр.), той твърди извършването на един деликт и поначало следва да претендира обезщетението по чл. 45 от ЗЗД с една искова молба, респ. – с един иск. В исковата си молба ищецът може да поддържа, че различните думи, изрази и изявления на ответника го увреждат по различен начин и затова да претендира различни по размер обезщетения за всяка от тези вреди. Както вече стана ясно, обаче, съдът не е обвързан от това, а съгласно материалноправните разпоредби на чл. 52, във вр. с чл. 51, ал. 1 от ЗЗД дължи произнасяне и присъждане на едно общо, глобално определено по размер обезщетение – за всички неимуществени вреди, които ищецът е претърпял от всички думи, изрази и изявления на ответника, за които съдът е приел за установено, че засягат честта, достойнството, доброто име на ищеца. От друга страна, няма процесуална пречка ищецът да предяви две (или повече) искови молби (иска), с всяка една от които да претендира обезщетяване на вредите, които е претърпял от различни думи, изрази и изявления, макар и направени по едно и също време и място от ответника. В тези случаи всеки един от исковете е процесуално допустим, тъй като между тях няма пълно обективно тъждество по смисъла на чл. 126 от ГПК – претендира се обезщетение за различни неимуществени вреди, макар и от едно противоправно деяние (деликт), като исковете не са и частични. В тези случаи съдът също дължи присъждане на едно общо, глобално определено по размер обезщетение за всички неимуществени вреди, поради което служебно следва да съедини делата за общо разглеждане съгласно чл. 123 от ГПК. Когато не са налице предпоставките за съединяване на производствата (например делата са висящи пред различни инстанции или по едното от тях решението е влязло в сила), за да не допусне нарушение на материалния закон (чл. 52, във вр. с чл. 51, ал. 1 от ЗЗД) съдът също следва да определи едно общо, глобално обезщетение за всички неимуществени вреди и като приспадне обезщетението, присъдено за вредите по другото дело, да присъди обезщетението за вредите по висящото пред него дело. Отговор на втория правен въпрос е даден с т. 11 (и раздел II от мотивите към нея) от ППВС № 4/23.12.1968 г., както и в базираната на него константна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, израз на която е и цитираното по-горе решение № 710/2010 от 19.01.2011 г. по гр. дело № 1824/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Съгласно тази константна съдебна практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото, които обуславят неимуществените вреди, като съдът следва да вземе предвид всички тези обстоятелства и тяхното значение в конкретния случай при определяне размера на обезщетението. По касационните основания, наведени от жалбоподателя-ответник: Относно процесуалната допустимост на обжалваното въззивно решение: Ищецът поддържа по делото, че с първото си изявление в интервюто във вестник „Монитор“ от 07.06.2013 г. (цитирано по-горе в рамките на въззивното решение) ответникът е извършил четири отделни деяния и е осъществил четири отделни деликта, за което ищецът с едната си искова молба по делото е предявил четири обективно съединени иска – всеки за по 50 000 лв., които са уважени общо до размер 180 000 лв. (два от тях изцяло и два частично за по 40 000 лв.) с първоинстанционното решение № 16163/08.08.2014 г. по гр. дело № 8353/2013 г. на СГС. Ищецът поддържа и че с второто си изявление в интервюто във вестник „Монитор“ от 07.06.2013 г., както и с изявлението си в кулоарите на Народното събрание предния ден на 06.06.2013 г. (също цитирани по-горе), ответникът е извършил още два деликта, за което с другата си искова молба по делото ищецът е предявил още два обективно съединени иска – всеки за по 50 000 лв., които са уважени частично (за по 25 000 лв.) с другото първоинстанционно решение № 305/15.01.2015 г. по гр. дело № 8394/2013 г. на СГС. При разглеждането на делото във въззивната инстанция САС е съединил двете производства за общо разглеждане и е постановил решението си, с което е разрешил материалноправния спор по същество (както вече беше посочено по-горе). Ответникът поддържа по делото, че двете му изявления в интервюто във вестник „Монитор“ съставляват едно деяние и че по-късно заведеното гр. дело № 8394/2013 г. на СГС следвало да бъде прекратено, тъй като се касаело за две висящи дела между едни и същи страни, на същото основание и за същото искане. С оглед на това, ответникът поддържа в касационната си жалба, че въззивното решение е недопустимо в тази негова част, с която САС се е произнесъл по съществото на спора, който пред първата инстанция е бил разгледан по гр. дело № 8394/2013 г. При възприетото по-горе разрешение на първия правен въпрос по делото, следва изводът, че това оплакване на ответника за недопустимост на въззивното решение е неоснователно. Както вече стана ясно, това че въззивният съд е приел, че двете изявления на ответника в интервюто във вестника съставляват два отделни деликта и че е присъдил две отделни обезщетения на ищеца (50 000 лв. и 20 000 лв.) за вредите от всяко от тях, касае приложението на материалния закон и е от значение за правилността на обжалваното решение (обсъдена по-долу), но решението не е процесуално недопустимо на това наведено от ответника основание, тъй като не е налице хипотезата на чл. 126 от ГПК. Неоснователно е и второто наведено от жалбоподателя-ответник оплакване за процесуална недопустимост на обжалваното въззивно решение. След като е установил, че всички процесуални действия по първоинстанционното гр. дело № 8353/2013 г. са били извършени от процесуалния пълномощник на ищеца (адв. М.), без надлежно учредена представителна власт – без пълномощно, което да е представено пред първата инстанция, въззивният съд е дал възможност на ищеца да потвърди тези процесуални действия. Ищецът е направил това с изрична молба в указания му срок от апелативния съд и последният (както вече беше посочено) е разгледал и е решил по същество материалноправния спор между страните. Тези процесуални действия на въззвния съд по отстраняването на пороците по упълномощаването на процесуалния представител на ищеца не са свързани с „конституирането на страните“ по делото, както неоснователно поддържа касаторът-ответник, поради което в жалбата си той неоснователно се позовава на т. 5 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и неоснователно поддържа, че САС следвало да прекрати производството като недопустимо или да обезсили първоинстанционното решение по гр. дело № 8353/2013 г. и да върне делото на СГС; респ. – ответникът неоснователно поддържа, че и въззивното решение е недопустимо в тази част. Напротив – като е дал указания на ищеца в определен срок да потвърди извършените от негово име без представителна власт процесуални действия пред първата инстанция, въззивният съд се е съобразил именно със задължителните указания и разясненията, дадени с т. 5 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и с т. 4 от ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, като по този начин е приложил точно както процесуалния закон – чл. 101 от ГПК, така и материалния закон – чл. 42, ал. 2 от ЗЗД. Постановеното въззивно решение по съществото на материалноправния спор, след отстраняването, макар и във въззивното производство, на нередовностите по процесуалното представителство на ищеца пред първата инстанция, не е процесуално недопустимо. Основателно е обаче, последното направено от жалбоподателя-ответник оплакване за частична процесуална недопустимост на решението на САС. Ищецът е подал въззивна жалба срещу отхвърлителната част на първоинстанционното решение № 16163/08.08.2014 г. по гр. дело № 8353/2013 г. на СГС – за разликата над присъдената сума от общо 180 000 лв. до пълния предявен размер от 200 000 лв. на исковете му за обезщетение за неимуществените вреди от първото изявление на ответника в интервюто във вестник „Монитор“. На 30.09.2014 г. на ищеца редовно е било връчено съобщение за указанията на първоинстанционния съд, дадени с разпореждане от 12.09.2014 г. – в едноседмичен срок от получаване на съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на САС държавна такса в размер 400 лв. В рамките на този преклузивен едноседмичен срок по чл. 262, ал. 1 от ГПК, изтекъл на 07.10.2014 г., ищецът не е изпълнил дадените му указания. Както първата, така и въззивната инстанция не са осъществили правомощията си по чл. 262, ал. 2, т. 2 от ГПК и не са върнали въззивната жалба на ищеца. Вместо това, първоинстанционният съд с разпореждане от 14.11.2014 г. е изпратил делото на САС, а последният му го е върнал с разпореждане от 17.11.2014 г., с което са дадени указания за представяне на доказателства от страна на ищеца за внасянето на таксата или за връщане на жалбата му. СГС отново не е върнал въззивната жалба на ищеца, а с разпореждане от 24.11.2014 г. му е дал отново същите указания за таксата и нов едноседмичен срок за изпълнение – след като първоначално даденият преклузивен такъв е бил изтекъл и след като ищецът не е искал нито продължаване, нито възстановяване на този срок. Ищецът е представил доказателства за внасянето на таксата в рамките на новия срок, но след като първоначалният преклузивен такъв е бил изтекъл не е била налице хипотезата на чл. 62, ал. 3 от ГПК, а съгласно разпоредбата на чл. 101, ал. 3 от ГПК това процесуално действие на ищеца се смята неизвършено, тъй като възможността за извършването му е била преклудирана. Първата и въззивната инстанция отново не са осъществили правомощията си по чл. 262, ал. 2, т. 2 от ГПК и не са върнали въззивната жалба на ищеца, а вместо това СГС отново е изпратил делото на САС, а последният е приел за разглеждане и е разгледал и се е произнесъл, не само по редовната и допустима въззивна жалба на ответника, а и по процесуално недопустимата въззивна жалба на ищеца, чиито нередовности не са били отстранени в рамките не преклузивния законоустановен срок за това. По този начин въззивният съд процесуално недопустимо се е произнесъл и по тази част на материалноправния спор между страните, която е предмет на недопустимата въззивна жалба – за разликата над сумата 180 000 лв. до сумата 200 000 лв. по исковете за обезщетение за неимуществените вреди от първото изявление на ответника в интервюто във вестник „Монитор“. Поради това, съгласно чл. 270, ал. 3, изр. 1, във вр. чл. 293, ал. 4 от ГПК въззивното решение следва да се обезсили в тази негова недопустима част, като недопустимо развилото се въззивно производство – в същата част, както и касационното производство – в същата тази част на материалноправния спор, по която и настоящата инстанция няма правомощие да се произнесе по същество, следва да бъдат прекратени. Останалата част от обжалваното въззивно решение е валидно постановена и е процесуално допустима. Относно нейната правилност настоящият съдебен състав намира следното: По исковете за обезщетение за вредите от двете изявления на касатора-ответник в интервюто във вестник „Монитор“ от 07.06.2013г.: Неоснователни са оплакванията и доводите на касатора, че апелативният съд неправилно е приел, че тези две процесни изявления в интервюто имат клеветническо съдържание и че са противоправни. Всяко едно от тези две изявления на ответника (обсъдено отделно и като цялостно съдържание и смисъл на неговите изказвания в тази част от интервюто) представлява клеветническо изявление, тъй като съдържа изказани по категоричен начин твърдения, с които на ищеца се приписва извършването на тежки умишлени престъпления (покровителстване и пряко облагодетелстване от „канали за проститутки, наркотрафик и контрабанда“; получаване на „поток от черни пари“ в резултат на тези престъпни дейности, и които те осигуряват; изнасяне на „въпросните потоци от пари“, „огромни количества пари, в кеш“ и внасяне в банкови сметки в чужбина). Правилно въззивният съд е приел и че тези изявления на ответника са неверни, тъй като по делото не са ангажирани доказателства и не е установено ищецът да е участвал в такава престъпна дейност – да е извършил такива престъпления, като доказателствената тежест за това е на ответника. Неоснователни са и доводите на последния, че процесните му изявления в интервюто представлявали упражняване на правото му на мнение, както и че ищецът като публична личност следвало да търпи допустима критика в по-широки граници. Публично разпространеното изявление за извършено от дадено лице престъпление, съставлява изявление съдържащо твърдение за осъществено престъпно деяние от това лице, т.е. – твърдение за факт, осъществил се в обективната действителност. То не може да се окачестви като оценъчно съждение, като оценка на факт, нито като изразяване на мнение или на критика по политически или други обществено значими въпроси, както неоснователно поддържа ответникът. Когато това твърдение е невярно, както в случая – когато лицето не е извършило престъплението, което му е приписано (а то може да бъде установено единствено с влязла в сила присъда или по реда на чл. 124, ал. 5 от ГПК), то изявлението е клеветническо – опозоряващо доброто му име в обществото, накърняващо честта и достойнството му, т.е. – противоправно по смисъла на чл. 45 от ЗЗД. Поради това, публичното разпространяване на такова клеветническо изявление, с което някому се приписва престъпление, което той не е извършил, винаги излиза извън границите на добросъвестното упражняване на правото на изразяване и разпространяване на мнение и на свободата на словото, прокламирани в чл. 39 от КРБ и чл. 10 от КЗПЧОС, както правилно е прието и в мотивите към обжалваното решение. Правилен е и изводът, че установеното по делото обстоятелство, че в различни електронни сайтове (също с публичен характер) на ищеца се приписва участието в престъпна дейност, не изключва отговорността на ответника, тъй като в процесната статия последният твърди по категоричен начин участие на ищеца в конкретна престъпна дейност, а не че данни за такова участие се съдържат в такива предходни публикации. Неоснователни са и оплакванията и доводите на жалбоподателя, че въззивният съд неправилно е кредитирал свидетелските показания по делото, с които са установени обстоятелствата, че ищецът се е почувствал обиден и унижен от процесната публикация във вестник „Монитор“, с която му е приписано извършването на престъпления – в момента в който разбрал за нея той избухнал, почервенял, започнал да трепери и дълго време не можал да се успокои; около месец и половина след това споделял с екипа си, че продължава да се чувства засегнат и обиден от тези процесни изявления на ответника. В тази връзка апелативният съд правилно е приложил чл. 172 от ГПК, като е изложил обосновани съображения, че относно тези обстоятелства свидетелските показания си кореспондират, което е указание за тяхната истинност; както и че сам по себе си фактът, че свидетелите са били в служебна зависимост от ищеца към момента на публикацията, не обосновава извод за недостоверност на показанията им, тъй като по делото не са събрани доказателства, които да ги опровергават. От друга страна, предвид възприетото по-горе разрешение на първия правен въпрос, поставен по делото, следва че е неправилен изводът на апелативния съд, че всяко едно от двете процесни изявления на ответника, съдържащи се в интервюто във вестника, съставлява отделен деликт; респ. – неправилно, в нарушение на материалния закон – чл. 52, във вр. с чл. 51, ал. 1 от ЗЗД, въззивният съд е присъдил две отделни обезщетения на ищеца от 50 000 лв. и от 20 000 лв. за вредите от всяко от двете изявления, вместо да присъди едно общо, глобално определено по размер обезщетение за всички неимуществени вреди от този процесен деликт. Основателно е и оплакването на жалбоподателя-ответник, че така определеният от въззивния съд размер на обезщетението от общо 70 000 лв. е изключително завишен спрямо действителния размер на претърпените от ищеца неимуществени вреди. В противоречие с посочената по-горе задължителна практика на ВКС по втория поставен по делото правен въпрос и в нарушение на материалния закон – чл. 52 от ЗЗД, при определянето на този размер апелативният съд не е взел предвид и не е обсъдил всички установени по делото релевантни обстоятелства, както и тяхното значение за размера на обезщетението. В тази връзка в мотивите към обжалваното решение е обсъдена най-вече личността на ищеца, а именно – че той е публична личност, тъй като в периода след 2001 г. е заемал длъжностите главен секретар на МВР, кмет на Столична община и министър-председател; взети са предвид и писмените мотиви за удостояването му със званията „генерал-майор“ и „генерал-лейтенант“, свързани с постигнати високи професионални резултати във връзка с противодействието и борбата с организираната престъпност. С оглед на това, съдът е приел, че е по-голям интензитетът на търпените от ищеца вреди, тъй като на лице с доказани професионални качества в системата на МВР се приписва участие в организирана престъпност. Други обстоятелства, които да сочат на по-голям размер на обезщетението, респ. – на определения от въззивния съд изключително висок такъв от общо 70 000 лв., в обжалваното решение на са посочени и обсъдени, а и по делото не са установени такива. Напротив – значителен е превесът на обстоятелствата, които сочат на много по-малък размер от така определения. Самият въззивен съд е отчел в тази връзка, че е налице значителен брой предходни публикации в електронни издания, които приписват на ищеца извършването на различни престъпления, в това число – на тези, които е посочил ответникът в процесното интервю, поради което изнесеното от последния не е било новина за голяма част от аудиторията; както и че по делото е останало недоказано твърдението на ищеца, че процесните клеветнически изявления са станали достояние на „милиони български граждани“. Апелативният съд не е взел предвид обстоятелствата, че макар процесните клеветнически изявления да са били публично разпространени, по делото не е установено те да са повлияли по някакъв конкретен негативен начин на политическата дейност на ищеца и на името му в обществото, както и че конкретно установените по делото неимуществени вреди се изразяват в накърняване най-вече на собственото на ищеца, чувство за чест и достойнство, което негово негативно емоционално изживяване не е било и дълготрайно – около месец и половина, съгласно свидетелските показания. Въззивният съд не е съобразил и че съществен фактор при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди са и социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната, предвид и които обезщетението следва да е именно справедливо по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, а не да води до неоснователно обогатяване. Въпреки, че подробно е обсъдил личността на ищеца, въззивният съд не е съобразил в достатъчна степен и че именно като известна обществена личност, политик и държавник, заемал посочените длъжности, на ищеца обичайно и изключително често се налага да търпи намеса в частноправната му сфера, особено от страна на медиите, както и чрез тях, което не изключва противоправния характер на процесното деяние, изразяващо се в клеветническо изявление, но в подобни случаи самото осъждане на делинквента за причиненото непозволено увреждане има основен репарационен ефект, а не размерът на присъденото обезщетение (което често в подобни случаи в практиката се претендира, респ. – и присъжда в символични размери, например – от 1 лв.) (в този смисъл е и приетото в решение № 439/20.01.2016 г. по гр. дело № 2773/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС). Съобразявайки всичко гореизложено, настоящият съдебен състав намира за справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, което би репарирало неимуществените вреди, претърпени от ищеца вследствие процесните изявленията на ответника в интервюто във вестника (доколкото тези вреди изобщо могат да се оценят в пари и да се овъзмездят с парично обезщетение, което да е достатъчно по размер и същевременно да не води до неоснователно обогатяване – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост), сумата от 3 000 лв. По изложените съображения, обжалваното въззивно решение, като неправилно, следва да се отмени в процесуално допустимата част, постановена по исковете за обезщетение за неимуществените вреди от двете изявления на ответника в интервюто във вестник „Монитор“, с която част на решението си САС неправилно – в нарушение на материалния закон е присъдил две обезщетения на ищеца, които са многократно завишени по размер. Вместо това следва да се постанови осъждане на ответника да заплати на ищеца, определеното по-горе, справедливо по размер обезщетение за всички неимуществени вреди, претърпени от ищеца от двете изявления на ответника в интервюто, а именно – сумата 3 000 лв., ведно със законната лихва върху нея от датата на деликта 07.06.2013 г. до окончателното ѝ изплащане; като за разликата над тази сума до сумата 205 000 лв., за която е процесуално допустимо произнасянето по същество от настоящата инстанция, тези искове следва да се отхвърлят като неоснователни. По иска за обезщетение за вредите от изявленията на касатора-ответник, направени на 06.06.2013 г. в кулоарите на Народното събрание: Както вече беше посочено, срещу тази част от въззивното решение, с която този иск е отхвърлен, касационната жалба на ответника не съдържа оплаквания за неправилност, а само такива за недопустимост, които по-горе бяха намерени за неоснователни; касационната жалба на ищеца е върната и производството по нея е прекратено. Поради това, съгласно чл. 293, ал. 1, във вр. с чл. 290, ал. 2 от ГПК тази част от решението на САС следва да се остави в сила. Относно разноските: Постановяваната от настоящата инстанция промяна на крайния резултат по делото, съгласно чл. 81 от ГПК налага отмяна на въззивното решение и в частта му за разноските. Предвид крайния изход на материалноправния спор, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата 302.18 лв., представляваща направените от последния разноски за производството пред трите съдебни инстанции по делото, съразмерно с уважената част от исковете му. Също предвид крайния изход на материалноправния спор, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ищецът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата 35 225.86 лв., представляваща направените от последния разноски за производството пред трите съдебни инстанции по делото, съразмерно с отхвърлената част от исковете. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА решение № 1552/13.07.2015 г. по въззивно гр. дело № 1443/2015 г. на Софийския апелативен съд – в частта, постановена за разликата над сумата 180 000 лв. до сумата 200 000 лв. по предявените по делото от Б. М. Б. срещу В. Н. С. искове за обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца от изявленията на ответника, направени в интервю от 07.06.2013 г. с журналиста М. М., публикувано във вестник „Монитор“, със следното съдържание: „Б. е покровителствал и пряко се е облагодетелствал от канали за проститутки, наркотрафик и контрабанда, като в резултат на гореописаните престъпни дейности е получил поток от черни пари, които престъпната дейност осигурява“; и ПРЕКРАТЯВА в тази част – по съществото на материалноправния спор – въззивното и касационното производство по делото; ОТМЕНЯ решение № 1552/13.07.2015 г. по въззивно гр. дело № 1443/2015 г. на Софийския апелативен съд – в частта, постановена по останалата част от горните искове – за сумата 180 000 лв., както и по иска между същите страни за сумата 25 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца от изявленията на ответника, направени в същото интервю от 07.06.2013 г., със следното съдържание: „Има сериозни данни, че с точно тези самолети, както и с военни, са изнасяни огромни количества пари, в кеш – въпросните потоци от пари, и са внасяни в банкови сметки в Л.. Това са го правили Ц. и Б. лично и чрез техни подставени лица – Пашата, К. и др.“; както и относно разноските по делото; и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА, на основание чл. 45 от ЗЗД, В.Н. С. да заплати на Б. М. Б. сумата 3 000 лв. (три хиляди лева), ведно със законната лихва върху нея, считано от 07.06.2013 г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди, претърпени от изявленията на ответника, направени в интервюто от 07.06.2013 г. с журналиста М. М., публикувано във вестник „Монитор“, със следното съдържание: „Б. е покровителствал и пряко се е облагодетелствал от канали за проститутки, наркотрафик и контрабанда, като в резултат на гореописаните престъпни дейности е получил поток от черни пари, които престъпната дейност осигурява“; както и: „Има сериозни данни, че с точно тези самолети, както и с военни, са изнасяни огромни количества пари, в кеш – въпросните потоци от пари, и са внасяни в банкови сметки в Л.. Това са го правили Ц. и Б. лично и чрез техни подставени лица – Пашата, К. и др.“; като ОТХВЪРЛЯ за разликата над сумата 3 000 лв. до сумата 205 000 лв. горните искове с правно основание чл. 45 от ЗЗД, предявени от Б. М. Б. срещу В. Н. С.; ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1552/13.07.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 1443/2015 г. на Софийския апелативен съд – в останалата част, с която е отхвърлен предявеният от Б. М. Б. срещу В. Н. С. иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД за сумата 25 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца от изявленията на ответника, направени на 06.06.2013 г. в кулоарите на Народното събрание, със следното съдържание: „С тези самолети включително са изнасяни пари в чужбина от управляващите. С правителствения самолет и с военни самолети по мои данни са изнасяни пари навън, за да бъдат вкарани в офшорни сметки. Това са пари, както се сещате, не на портиера в МС, а на първите управляващи. Знам само, че посоката е Л., откъдето вече могат да се вкарат във всякакви офшорни сметки“; ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, В.н Н. С. да заплати на Б. М. Б. сумата 302.18 лв. (триста и два лева и осемнадесет стотинки) – разноски по делото; ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, Б. М. Б. да заплати на В. Н. С. сумата 35 225.86 лв. (тридесет и пет хиляди двеста двадесет и пет лева и осемдесет и шест стотинки) – разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.