Ключови фрази


Р Е Ш Е Н И Е
№ 112/20 г.
София, 19.01.2021 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори октомври две хиляди и двадесета година в състав:

Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева

При секретаря Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 726/2020 г., ч. гр. д. № 724/2020 г. и ч. гр. д. № 725/2020 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 290 ГПК.
С решение № 160/07.06.2019 г. по в. гр. д. № 546/2017 г. на Кюстендилския окръжен съд е потвърдено решение № 334/05.07.2016 г. по гр. д. № 268/2015 г. на Районния съд [населено място] в частта, с която е признато за установено по отношение на ЕТ „Б. А.-Веспи”, ЕИК 020980359, представлявано от Б. И. А., че държавата е собственик на ПИ с идентификатор № ..........., находящ се в землището на [населено място], [община] баня, с площ 4 041 кв. м., и ответникът е осъден да предаде владението на имота на собственика му.
С определение № 359/16.07.2020 г. по настоящото дело не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в уважената установителна част на ревандикационната претенция.
Със същото определение касационното обжалване на въззивното решение е допуснато в частта, с която ответникът е осъден да предаде на ищеца владението на поземления имот.
Ответникът по касация - ищец по делото, поддържа становище за неоснователност на касационната жалба.
„Мини Б. дол” ЕАД /н/ - трето лице помагач на ответника по иска, е взел становище по допълнението към касационната жалба, като счита същото за неоснователно.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното:
С въззивното решение е прието, че имотът се намира в границите на Национален парк „Р.” /посочен в т. 3 на приложение № 1 към Закона за защитените територии /ЗЗТ/ и е изключителна държавна собственост на основание чл. 18, ал. 1 от Конституцията на РБ и чл. 8, ал. 1 ЗЗТ. Прието е също така, че владението се осъществява от ответника, който с постановление на частен съдебен изпълнител от 14.05.2008 г., издадено на основание чл. 496, ал. 1 ГПК, се легитимира за собственик на изградения върху имота почивен комплекс „О.”, състоящ се от хижа „О.”, 6 бр. дървени къщички тип „бунгало”, пионерски лагер /туристическа спалня/, помпена станция с резервоар, парокотелно и асфалтова площадка- паркинг.
В хода на първоинстанционното производство ответникът /сега касатор/ своевременно е въвел довод, че ако се приеме наличие на разделна собственост върху земята и върху сградите, то за него е налице правно основание да ползва земята, произтичащо от разпоредбата на чл. 64 ЗС.
Предвид статута на територията, в която процесният имот е включен, въззивният съд приел това възражение за неоснователно. Посочил, че в заключенията на вещото лице инж. В., приети във въззивното производство, площите, необходими за ползването на построените сгради, са изчислени съгласно нормативно установеното с разпоредбата на чл. 27 от Наредба № 7/22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони. Тази разпоредба обаче касае територии за рекреационни дейности и същите се определят съобразно нормативно установените с нея разновидности, а по делото липсват данни процесният имот да попада в територия от вида на нормативно определените.
Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: представлява ли територия за рекреационна дейност земята, върху която е изграден почивен комплекс, находящ се в национален парк и прилага ли се спрямо тази територия Наредба № 7/22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони при определяне на площта, необходима за ползване на почивния комплекс.
По поставения въпрос настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира следното:
Съгласно чл. 7, ал. 1 ЗУТ според основното им предназначение, определено с концепциите и схемите за пространствено развитие и общите устройствени планове, териториите в страната са: урбанизирани територии /населени места и селищни образувания/, земеделски територии, горски територии, защитени територии, нарушени територии за възстановяване, територии, заети от води и водни обекти и територии на транспорта.
Според чл. 5, т. 2 ЗЗТ националните паркове спадат към категорията „защитени територии”.
Една от целите, с които се управляват националните паркове, е развитието на рекреационни дейности - чл. 18, ал. 2, т. 3 ЗЗТ.
Съгласно чл. 2, ал. 1 и чл. 4, ал. 1 от Наредба № 7/22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони /наредбата/ устройството и предназначението на териториите, както и предназначението на поземлените имоти се осъществява и определя съобразно устройствените схеми, общите и подробните устройствени планове. Според чл. 45, ал. 1 от наредбата устройството в землищата извън границите на населените места и селищните образувания /и евентуално застрояването/ се определя, ако е предвидено в общ устройствен план по чл. 105 ЗУТ, когато има такъв, и ако е одобрен подробен устройствен план по чл. 109 или чл. 111 ЗУТ.
Според чл. 8, ал. 1 ЗУТ и чл. 4, ал. 6 от наредбата конкретното предназначение за всеки отделен поземлен имот се определя с подробния устройствен план.
В чл. 9, ал. 1 ЗУТ е предвидено, че в територии без устройствени планове предназначението на поземлените имоти до влизането в сила на плановете се определя от фактическото им използване, освен ако използването противоречи на закон. Фактическото ползване е съобразено и в чл. 4, ал. 2 от наредбата, според която за територии и поземлени имоти без одобрени устройствени схеми и планове като тяхно налично предназначение се счита фактическото им ползване, доколкото то не противоречи на забрани, установени със закон или друг нормативен акт.
Според чл. 4, ал. 7, т. 3 от наредбата едно от възможните предназначения на териториите и поземлените имоти е за рекреационни дейности.
Не съществува легално определение на понятията „рекреационна дейност“ и „територии за рекреационни дейности“. Тълковните речници определят рекреационната дейност като дейност, която е свързана с възстановяване силите на човека, изразходвани в трудовия процес.
Според чл. 27, ал. 1 от наредбата, намираща се в част втора, глава шеста „Устройство на територии за рекреационни дейности“, териториите за рекреационни дейности се обособяват като устройствени зони в границите на населените места и селищните образувания или извън тях и се определят съгласно следните разновидности: курорт, означен като Ок; ваканционно селище, означено като Ос; вилна зона, означена като Ов; други рекреации /голф селища, аквапаркове, дисниленд и други/, означени като Од. В чл. 27, ал. 2 от наредбата е предвидено, че териториите за рекреационни дейности се определят и планират с устройствени схеми, общи и подробни устройствени планове. Възможност за изграждане на рекреационни /и туристически/ обекти в землищата извън границите на населените места е предвидена в глава 12 на наредбата „Устройство извън границите на населените места в земеделски, горски, защитени и нарушени територии - чл. 45, ал. 3, т. 6.
От изложеното следва, че, за да представлява дадена територия територия за рекреационна дейност, такова предназначение следва да е предвидено в съответния устройствен план, а за територии без устройствени планове като тяхно налично предназначение се счита фактическото им ползване, доколкото то не противоречи на забрани, установени със закон или друг нормативен акт.
При липса на устройствен план, изхождайки от съдържанието на понятието „рекреационна дейност“, следва да се приеме, че земя, върху която е изграден почивен комплекс, находящ се в национален парк, безспорно има статут на територия за рекреационна дейност, определена съобразно фактическото й ползване като място за отдих. Съобразявайки класификацията на видовете рекреации, такава земя спада към понятието „други рекреации” по смисъла на чл. 27, ал. 1, т. 4 от Наредба № 7/22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони.
Съгласно чл. 27, ал. 3 от наредбата необходимата площ на поземлените имоти в курортите е от 80 до 200 кв. м. на курортист в зависимост от категорията на туристическия обект, като според ал. 2 се съобразява капацитетът на основния рекреационен ресурс. При липса на изрична уредба за начина на определяне на необходимата площ /прилежащата площ/ към почивен комплекс, находящ се в национален парк, тази разпоредба следва да бъде приложена по аналогия в случай като разглеждания. Неоснователни са възраженията на ищеца /ответник по касация/ за неприложимост на правилата, регламентирани в чл. 27, ал. 3 от наредбата, основани на обстоятелството, че Н. парк „Р.“ не е курорт, както и на тезата, че тези правила важат при определяне на прилежащи площи при бъдещо застрояване, поради което са неприложими при определяне на прилежаща площ към вече изградени сгради. С решение № 538/09.07.2010 г. по гр. д. № 519/2009 г. на ВКС, IV-то г. о., и решение № 33/26.02.2015 г. по гр. д. № 6221/2014 г. на ВКС, II-ро г. о., е прието, че нормите на наредбата имат приложимост и при определяне на площите, за които правото на ползване на собственика на земята следва да бъде ограничено при разделна собственост между земята и постройките върху нея, а с решение № 1/24.03.2017 г. по гр. д. № 5981/2015 г. на ВКС, II-ро г. о., е прието, че нормите на наредбата следва да намерят приложение при определяне на отношенията между собственика на терена и собственика на построените в него сгради съобразно правилото на чл. 64 ЗС по отношение на имот, съставляващ ваканционно селище в горска територия. Хипотезата, пред която страните по настоящото дело са изправени, е подобна на тези, разгледани в посочената съдебна практика, поради което последната следва да намери приложение и в настоящия случай.
Определянето на земята, върху която е изграден почивен комплекс, находящ се в национален парк, като такава със статут на територия за рекреационна дейност, води до извод за приложимост на чл. 27 от наредбата при определянето на площта, необходима за ползването на почивния комплекс, а не на чл. 21 /и приложение № 1 към него/, който се намира в част втора, глава четвърта от наредбата „Устройство на жилищни територии“.
По касационната жалба:
В случаите на създадена разделна собственост върху земята и построените в нея сгради законът дава право на собственика на сградата да се ползва от земята доколкото това е необходимо за използването на постройката според нейното предназначение. Това повелява общото правило, съдържащо се в чл. 64 ЗС. Съдебната практика по приложението на разпоредбата приема, че тя създава ограничение за собственика на земята да я ползва изцяло, когато в нея са построени сгради, собственост на лица, които не притежават права върху терена. На тях собственикът на земята следва да им осигури възможност да ползват земята в рамките на необходимото за пълноценното ползване на постройката според нейното предназначение.
Ето защо при произнасяне по искането на собственика на земята за предаване на владението /като част от ревандикационната претенция/ следва да бъде съобразено правото на лицето, построило сградата /сградите/, да ползва както пространството, застроено със сгради, така и пространството около тях, необходимо за достъп до сградите и за тяхното обслужване и пълноценно ползване според предназначението им. При определяне на тази площ, освен прилежащата площ, определена по предвидения в съответния нормативен акт начин /в случая съгласно чл. 27 от Наредба № 7/22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони/, следва да се отчетат и спецификите на всеки отделен случай, каквито може да се явят наличието на допълнителни съоръжения - подземни или надземни проводи, пътища и др. п., пространствено, функционално или технологично свързани със сградата, или функционалната свързаност на изградените обекти, или ако следва да се съобразят изисквания за безопасно функциониране с оглед конкретното предназначение на съответния вид сграда /например правила и норми за осигуряване на безопасност от пожар/ - решение № 74/13.07.2016 г. и решение № 1/24.03.2017 г., двете по гр. д. № 5981/2015 г. на ВКС, II-ро г. о., решение № 49/12.10.2018 г. и решение № 75/24.06.2019 г., двете по гр. д. № 887/2008 г. на ВКС, I-во г. о. /по описа на II-ро г. о./. Съобразяването на обстоятелства от категорията на посочените не ограничава, както смята ищецът /ответник по касация/, правото на собственика на земята да ползва незастроената част извън необходимото за ползването на сградата /състоящо се в ползване от суперфициарния собственик на такава част от терена, която му осигурява нормален достъп до входа на сградата и прилежаща към нея площ, необходима за извършването на евентуални ремонтни работи с оглед поддържането й в нормално и годно за ползване по предназначение състояние/. Обратно, то осигурява пълноценно и безопасно ползване на поземления имот съобразно с неговото предназначение.
Почивният комплекс „О.”, находящ се в Националния парк „Р.”, се състои от: хижа „О.”, 6 бр. дървени къщички тип „бунгало”, пионерски лагер /туристическа спалня/, помпена станция с резервоар, парокотелно и асфалтова площадка - паркинг.
По делото няма данни, а и твърдения спорният поземлен имот да попада в обхвата на устройствен план и конкретното му предназначение да е определено с такъв план. Ето защо следва да се има предвид неговото фактическо ползване съобразно установеното в частта от въззивното решение, която е влязла в сила, че имотът попада в защитена територия, каквато представлява територията на Националния парк „Р.“. При това положение независимо, че в представените по делото скици е записано, че процесният имот е в територия с трайно предназначение „горска“ и с начин на трайно ползване „друг вид горски имот“, разпоредбите на Закона за горите не намират приложение, защото съгласно чл. 2, ал. 3, т. 2 от с. з. те не се прилагат за горите и земите в националните паркове. Следва да се имат предвид и данните в плана за управление на Националния парк „Р.” за периода 2001-2010 г. В него е записано, че в парка са определени, съгласно Закона за защитените територии, представени на карти и описани, следните зони: зона „Резервати“, зона за ограничаване на човешкото въздействие, зона за интензивен туризъм, зона „Сгради и съоръжения /инфраструктурна зона/“ и многофункционална зона. На картата хижа „О.” е изобразена като попадаща в многофунционалната зона, а от данните в плана е видно, че хижата попада в зоната „Сгради и съоръжения /инфраструктурна зона/”- раздел ІІ, т. 4.4. Тази зона включва всякакъв вид сгради и съоръжения на територията на парка, в т. ч. хижи, почивни домове, бунгала, постройки към постоянните места за къмпинги /на БТС, БЧК, ПСС/, а предназначението й е, освен друго, да предоставя и места за нощуване и отдих, да обезпечи места за достъп и туристически услуги в парка. Хижа „О.” попада и в описаната в раздел ІІ, т. 4.3 „Зона за интензивен туризъм” - ІІІ.3 /части от туристическата зона съвпадат с елементи на зона „Сгради и съоръжения“/; упомената е и в приложение № 22 „Списък на туристическите хижи и заслони в НП „Р.” като попадаща в подотдел 177-1 по лесоустройствения проект на ДЛ Д..
Съобразно с така установеното фактическо ползване /което не противоречи на забрани, установени със закон или друг нормативен акт/ и предвид зоните, в които процесният имот попада, както и съобразно с отговора на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, следва да се приеме, че земята, върху която е изграден почивният комплекс „О.”, представлява територия за рекреационна дейност. При това положение необходимата прилежаща площ за ползване на комплекса следва да се определи съобразно правилото на чл. 27, ал. 3 от Наредба № 7/22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони. Изчислена по този начин в допълнителното заключение от 07.06.2017 г. на вещото лице инж. В., площта възлиза на 3 224 кв. м. при данни за капацитет на основния рекреационен ресурс /пететажната сграда/ от 45 легла /чл. 27, ал. 2 от наредбата/ и категория на туристическия обект една звезда /чл. 27, ал. 3 от наредбата/. За да бъде обаче почивният комплекс ползван по предназначението си, и то пълноценно, на почиващите в него следва да се осигури възможност да ползват и частта незастроен терен - извън прилежащата площ, за разходка в двора на комплекса, както и за паркиране на превозни средства. Това означава да се ползва цялата незастроена площ, в рамките на която е разположен поземленият имот от 4 041 кв. м., и съобразно с това да се определи и правото по чл. 64 ЗС на собственика на сградите. По този начин собственикът на земята - държавата, ще може да изпълни задълженията, вменени й от чл. 52, ал. 3 и чл. 55 от Конституцията на РБ да закриля здравето на гражданите и да насърчава развитието на спорта и туризма, както и да осигури на почиващите в комплекса здравословна и благоприятна околна среда. Ограничаване на правата на гражданите само по причина, че имотът е държавна собственост, в законодателството не е установено.
В обобщение, предпоставките за уважаване на предявения ревандикационен иск в осъдителната му част не са налице, тъй като ответникът, в качеството му на суперфициарен собственик на построените в ПИ ............... сгради, има право да ползва земята на поземления имот по силата на императивната норма на чл. 64 ЗС. Като неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, въззивно решение в обжалваната му част, с която е прието обратното, следва да бъде отменено и тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, делото съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК следва да бъде решено по същество от Върховния касационен съд, като предявеният по реда на чл. 108 ЗС иск бъде отхвърлен в осъдителната му част.
По частната жалба, по която е образувано ч. гр. д. № 724/2020 г. по описа на ВКС, I-во г. о.:
След постановяване на въззивното решение № 160/07.06.2019 г. въззивният е бил сезиран с молба с вх. № 4878/01.07.2019 г., подадена от държавата, за изменение на решението в частта за разноските, като бъдат присъдени сторените по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение.
С определение от 30.10.2019 г. въззивният съд отхвърлил искането. Посочил, че въззивното производство е образувано както по въззивна жалба на ответника по иска, така и по частна жалба на ищеца срещу първоинстанционното определение, с което без разглеждане е оставено искането за изменение на определение по чл. 248 ГПК поради прекомерност на присъденото на ответника адвокатско възнаграждение. С въззивното решение № 160/07.06.2019 г. и двете жалби са счетени за неоснователни, поради което както първоинстанционното решение, така и определението са били потвърдени. След като всяка от жалбите е изцяло неоснователна, то на насрещните страни по тях не следва да бъдат присъждани разноски. Освен това в представения списък по чл. 80 ГПК били включени и разноски, сторени в първоинстанционното производство, относно които има произнасяне с определение № 927/14.10.2019 г. и повторното им присъждане от въззивната инстанция е недопустимо.
Обжалваното определение е неправилно.
С молбата, подадена в срока по чл. 248, ал. 1, предл. 1 ГПК, държавата - ищец по делото, е претендирала разноските, сторени във въззивното производство за защита срещу подадената от ответника въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в частта, с която ревандикационният иск е бил уважен. С оглед изхода на този спор- потвърждаване на първоинстанционното осъдително решение, ищецът е имал право на сторените от него разноски за въззивното производство, които възлизат на 60 лева - заплатено възнаграждение за вещо лице. Неправилно въззивният съд е обвързал основателността на искането за присъждане на разноските за защита срещу първоинстанционното решение с изхода на спора по частната жалба, подадена от ищеца, срещу първоинстанционното определение, с което без разглеждане е оставено искането на същия за изменение на определение по чл. 248 ГПК поради прекомерност на присъденото на ответника адвокатско възнаграждение- процесуалните правоотношения, възникнали по всяко едно от исканията, не са обвързани в своето развитие едно от друго. Ето защо обжалваното с частната жалба определение следва да бъде отменено, а произнасянето по искането за разноски, сторени от ищеца във въззивното производство, следва да се разреши от касационната инстанция с оглед изхода на материалноправния спор между страните.
По частната касационна жалба, по която е образувано ч. гр. д. № 725/2020 г. по описа на ВКС, I-во г. о.:
С решение № 334/05.07.2016 г. по гр. д. № 268/2015 г. първоинстанционният съд е пропуснал да се произнесе по исканията на страните за присъждане на разноски за производството, поради което, сезиран с такива искания в срока за обжалване, е постановил определение № 927/14.10.2016 г. по чл. 248 ГПК, с което осъдил ЕТ «Б. А. - Веспи» да заплати на държавата деловодни разноски в размер на 401 лева, а държавата - да заплати на ЕТ «Б. А. - Веспи» деловодни разноски в размер на 6 148.41 лева. Съдът е приел, че не следва да присъжда в полза на държавата юрисконсултско възнаграждение, тъй като в чл. 78, ал. 8 от действащия ГПК не са включени държавните учреждения, за разлика от чл. 64, ал. 5 ГПК.
Срещу това определение е подадена частна жалба от ищеца с изх. № 11-03-56/25.10.2016 г. и с вх. № 12280/27.10.2016 г., която съдържа искане за присъждане и на юрисконсултско възнаграждение, както и възражение за прекомерност на присъденото в полза на ответника адвокатско възнаграждение по съображения, че същото в пъти надвишава възнаграждението по чл. 7, ал. 2, т. 3 вр. ал. 6 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
С определение /№ 931/ от 15.09.2017 г. първоинстанционният съд оставил без разглеждане като недопустимо искането по чл. 78, ал. 5 ГПК като направено несвоевременно - не е било заявено нито до приключване на последното по делото съдебно заседание, нито в срока за становище по молбата по чл. 248 ГПК, подадена от ответника.
Това определение е потвърдено с въззивното решение № 160/07.06.2019 г. по в. гр. д. № 546/2017 г. на Кюстендилския окръжен съд /в тази част решението има характер на определение/. Въззивният съд е приел за правилно становището на първоинстанционния съд за недопустимост на искането по чл. 78, ал. 5 ГПК, тъй като същото е заявено след изтичането на срока за отговор на молбата на ответника по чл. 248 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към частната касационна жалба жалбоподателят се позовава на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК и иска отмяна на обжалвания съдебен акт като очевидно неправилен.
Поддържаното основание за допускане на касационно обжалване не е налице, тъй като в случая искането по чл. 78, ал. 5 ГПК за намаляване на разноските за адвокатско възнаграждение поради прекомерност съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото не е направено нито до приключване на последното заседание в първата съдебна инстанция, нито по реда и в срока по чл. 248 ГПК. Възражението за прекомерност се съдържа в частна жалба вх. № 12280/27.10.2016 г. /изх. № 11-03-56/25.10.2016 г./, с която се обжалва определението на първоинстанционния съд, постановено в производството по чл. 248 ГПК. Ето защо, като е потвърдил определението, с което искането по чл. 78, ал. 5 ГПК е оставено без разглеждане като заявено несвоевременно, въззивният съд е постановил съдебен акт, който не е очевидно неправилен. Поради това същият не може да бъде допуснат до касационно обжалване.
По разноските:
Предвид крайния изход на спора страните имат право на следните разноски:
Предявените от държавата искове са два: иск за обявяване нищожност на постановление за възлагане на недвижим имот на публична продан и иск за ревандикация на недвижим имот.
Първият иск е отхвърлен с първоинстанционното решение и в тази част същото е влязло в сила като необжалвано. При този изход на спора ответникът има право на сторените за защита по този иск разноски, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 6 000 лева /видно от представения договор за правна защита и съдействие, находящ се на л. 184 по гр. д. 18/2014 г. на Кюстендилския окръжен съд, молба, находяща се на л.л. 29 и 30 по гр. д. № 268/2015 г. на Районния съд [населено място] и списък по чл. 80 ГПК на разноските, находящ се на л. 31 по същото дело/. С оглед приетото в производството по ч. гр. д. № 725/2020 г. на ВКС, I-во г. о., че искането по чл. 78, ал. 5 ГПК за намаляване на разноските за адвокатско възнаграждение поради прекомерност съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото е направено несвоевременно, настоящият състав не дължи произнасяне по същото. Към сумата 6 000 лева следва да се прибавят 7.50 лева - половината от държавната такса, заплатена по ч. гр. д. № 4030/2014 г. на Софийския апелативен съд. Или дължимите разноски по иска за нищожност възлизат на 6 007.50 лева.
Вторият иск - за ревандикация, съдържа в себе си две искания за правна защита, отправени до съда: искане да бъде установено, че ищецът притежава правото на собственост върху процесния имот и искане да бъде осъден ответникът да му предаде владението върху имота /т. 2А на ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС/. В настоящия случай установителната част на ревандикационната претенция е уважена, а осъдителната е отхвърлена, поради което както ищецът, така и ответникът имат право на половината от разноските, които са направили в производството по този иск.
В първоинстанционното производство /по гр. д. № 18/2014 г. на Кюстендилския окръжен съд и по гр. д. № 268/2015 г. на Районния съд [населено място]/ ищецът е направил разноски в размер на 802 лева /л.л. 102 и 192 по гр. д. № 18/2014 г. на Кюстендилския окръжен съд, л.л. 75, 165 и 188 по гр. д. № 268/2015 г. на Районния съд [населено място]/, за които е представил списък по чл. 80 ГПК, находящ се на л. 186 по гр. д. № 268/2015 г. на Районния съд [населено място]. Освен това на основание чл. 78, ал. 8 ГПК ищецът има право на възнаграждение, тъй като е бил защитаван от юрк. К. А. и юрк. К. К. - В.. При приложението на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 25, ал. 1 и 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ размерът му следва да бъде определен на 350 лева /възнаграждение за един юрисконсулт по аналогия с чл. 78, ал. 1 ГПК/. Или общият размер на дължимите разноски възлиза на 1 152 лева. От тях ищецът има право на половината или на 576 лева.
Във въззивното производство /по гр. д. № 548/2016 г. и по гр. д. № 546/2017 г., двете на Кюстендилския окръжен съд/ ищецът е направил разноски в размер на 60 лева /л.л. 92 и 97 по гр. д. № 548/2016 г. на Кюстендилския окръжен съд/. Макар в представения на л. 83 списък да е претендирал само сумата 50 лева, не съществува пречка за присъждане и на сумата 10 лева, която съставлява реално направен разход за защита във въззивното производство. Непосочването й в списъка по чл. 80 ГПК би било основание да се откаже евентуално изменение на решението в частта за разноските досежно тази сума, но не и в производството, в което съдът за първи път се произнася по искането за разноски. Както в първоинстанционното, така и във въззивното производство ищецът е бил защитаван от юрк. К. А. и юрк. К. К. - В., поради което съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 25, ал. 1 и 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ има право на възнаграждение в размер на 350 лева. Или общият размер на дължимите разноски възлиза на 410 лева. От тях ищецът има право на половината или на 205 лева.
По водене на гр. д. № 726/2020 г. по описа на ВКС на РБ, I-во г. о., ищецът не е направил разноски. Такива е сторил по ч. гр. д. № 724/2020 г. и ч. гр. д. № 725/2020 г. в общ размер 30 лева. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 25, ал. 1 и 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ ищецът има право на възнаграждение за касационната инстанция в размер на 350 лева. Или общият размер на дължимите разноски за тази инстанция възлиза на 380 лева. От тях ищецът има право на половината или на 190 лева.
В обобщение, с оглед изхода на спора ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноски по иска за ревандикация в размер на 971 лева.
В първоинстанционното производство /по гр. д. № 18/2014 г. на Кюстендилския окръжен съд и по гр. д. № 268/2015 г. на Районния съд [населено място]/ ответникът е направил разноски в размер на 296.82 лева - депозит за вещо лице /л.л. 59 и 135 и по гр. д. № 268/2015 г. на Районния съд [населено място]/ и е заплатил адвокатско възнаграждение в размер на 6 000 лева, възражението за прекомерност на което не се разглежда по изложените по-горе в настоящите мотиви съображения, или общо 6 296.82 лева, дължими от които са 3 148.41 лева. Към тях следва да се прибавят 3.75 лева /1/4 от държавната такса, заплатена по ч. гр. д. № 4030/2014 г. на Софийския апелативен съд/. Или общият дължим размер на разноските е са 3 152.16 лева. Списъците за тези разноски са приложени на л.л. 31 и 181 по гр. д. № 268/2015 г. на Районния съд [населено място].
Във въззивното производство /по гр. д. № № 548/2016 г. и по гр. д. № 546/2017 г., двете на Кюстендилския окръжен съд/ ответникът е направил разноски в размер на 1 710 лева /л. 13, 46 и 53 по гр. д. № № 548/2016 г. на Кюстендилския окръжен съд/, за които е представил списък на л. 90 по гр. д. № № 548/2016 г. на Кюстендилския окръжен съд. От тях той има право на 855 лева. Възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение за тази инстанция не е направено.
В производството по гр. д. № 726/2020 г. по описа на ВКС на РБ, I-во г. о., ответникът е направил разноски в размер на 1 075 лева /л.л. 2, 83 и 93/, на колкото възлизат и по представения списък по чл. 80 на л. 92. От тях следва да се присъдят половината в размер на 537.50 лева. Възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение за тази инстанция не е направено.
В обобщение, с оглед изхода на спора ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника разноски по двата иска в размер на 10 552.16 лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивното решение № 160/07.06.2019 г. по гр. д. № 546/2017 г. на Кюстендилския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 334/05.07.2016 г. по гр. д. № 268/2015 г. на Районния съд [населено място] в частта, с която искът за ревандикация на ПИ с идентификатор № ............., находящ се в землището на [населено място], [община] баня, с площ 4 041 кв. м., е уважен в осъдителната част и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството чрез областния управител на област с административен център [населено място], срещу С. Б. А. с ЕГН [ЕГН], действащ като едноличен търговец с фирма „Б. А. - Веспи - С. А.“, с ЕИК 204268026, по реда на чл. 108 ЗС иск в осъдителната част за предаване владението на ПИ с идентификатор № .............., находящ се в землището на [населено място], [община] баня, с площ 4 041 кв. м.
ОТМЕНЯ определението от 30.10.2019 г. по в. гр. д. № 546/2017 г. на Кюстендилския окръжен съд.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 160/07.06.2019 г. по в. гр. д. № 546/2017 г. на Кюстендилския окръжен съд в частта, с която е потвърдено определение № 931/15.09.2017 г. по гр. д. № 268/2015 г. на Районния съд [населено място].
ОСЪЖДА държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството чрез областния управител на област с административен център [населено място], да заплати на С. Б. А. с ЕГН [ЕГН], действащ като едноличен търговец с фирма „Б. А. - Веспи - С. А.“, с ЕИК 204268026, разноски за водене на делото във всички инстанции в размер на 10 552.16 лева /десет хиляди петстотин петдесет и два лв. и 16 ст./ лева.
ОСЪЖДА С. Б. А. с ЕГН [ЕГН], действащ като едноличен търговец с фирма „Б. А. - Веспи - С. А.“, с ЕИК 204268026, да заплати на държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството чрез областния управител на област с административен център [населено място], разноски за водене на делото във всички инстанции в размер на 971 /деветстотин седемдесет и един лв./ лева.
В производството участва трето лице помагач „Мини Б. дол“ ЕАД /н/.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: