Р Е Ш Е Н И Е № 4 гр.София, 06.02.2019 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в открито съдебно заседание на двадесет и първи януари две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладвано от съдия Гергана Никова гражданско дело № 340 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 – чл. 293 ГПК. С определение № 485 от 04.10.2018 г., произнесено по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК, е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 408 от 26.10.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 600/2017 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново, с което (в резултат от потвърждаването на първоинстанционното решение № 29 от 25.05.2017 г., постановено по гр.д.№ 282/2016 г. на Районен съд – Елена) е допусната съдебна делба между М. И. Т. и Л. Д. С. при квоти 38390/112780 ид.ч. за ищцата и 74390/112780 ид.ч. за ответника по отношение на триетажна масивна жилищна сграда, гараж, стопанска /второстепенна/ сграда и отстъпено право на строеж върху дворното място, в което са изградени постройките - УПИ * в кв. 112 по плана на [населено място], [улица]. Касаторката М. И. Т. чрез адвокат К. Л. от АК - В. Т. поддържа, че въззивното решение е неправилно, като се позовава на всички основания, предвидени с чл. 281, т. 3 ГПК. Моли обжалваният акт да бъде отменен и ВКС да постанови нов по съществото на спора, като приеме, че не е доказано заявеното от Л. Д. С. възражение за частична трансформация. Претендира присъждането на разноски. Ответникът по касация Л. Д. С., представляван от адвокат В. К. от АК - В. Т., поддържа, че въззивната инстанция е осъществила пълен контрол по отношение частта от първоинстанционното решение, която не е влязла в сила – относно квотите, при които е допусната делбата. Произнасянето на районния съд по възражението за частична трансформация не е било обект на въззивната жалба, което е причина въззивният съд да не обсъди събраните в тази връзка доказателства. Счита, че въззивното решение е правилно и моли да бъде потвърдено. Съставът на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна, в правомощията си по чл. 290, ал. 2 и чл. 293 ГПК, намира следното: Предявен е иск за делба на триетажна масивна жилищна сграда със ЗП 76 кв.м., гараж със ЗП 25 кв.м., стопанска /второстепенна/ сграда със ЗП 50 кв.м. и отстъпено право на строеж върху дворното място с площ 590 кв.м., представляващо УПИ * в кв. 112 по плана на [населено място], [улица]. С исковата молба е заявено искане делбата да се допусне при равни квоти - по 1/2 ид.част, тъй като имотът е придобит в режим на съпружеска имуществена общност по време на брака на страните, прекратен с развод при действието на отменения СК от 1985 г. Производството е във фазата по допускане на делбата. В отговора на исковата молба е оспорено твърдението на ищцата, че нейният дял върху собствеността възлиза на 1/2 ид.ч., като ответникът е противопоставил възражение за частична трансформация на лично имущество при придобиването на жилищната сграда, гаража и стопанската постройка в имота с твърдение, че е вложил свои лични средства при построяването на сградите в размер на 36 000 лв. По тази причина е поддържал, че притежава 36 000 / 60 000 ид.ч. (след съкращение на дробите - 36/60 ид.ч.) от процесните сгради, а останалите 24/60 ид.ч. са придобити в режим на СИО, поради което правата на бившата му съпруга се свеждат до 12/60 ид.ч. С решението на първата инстанция е прието, че възражението за частична трансформация е доказано. В диспозитива районният съд е постановил, че признава за установено на основание чл. 21, ал. 2 от СК /отм./ по отношение на М. И. Т., че е налице преобразуване на лично имущество на Л. Д. С. в размер на 36 000 лв. в придобиването на процесните триетажна масивна жилищна сграда, гараж, стопанска /второстепенна/ сграда и отстъпено право на строеж върху дворното място, както и че съдебната делба между М. И. Т. и Л. Д. С. се допуска при квоти 38390/112780 ид.ч. за ищцата и 74390/112780 ид.ч. за ответника. Последвало подаването на въззивна жалба от страна на М. И. Т., в която тя е заявила, че не е доволна от частта на първоинстанционното решение, с която съдът е постановил, че делбата следва да се извърши при определените от РС квоти. Поискала е решението на районния съд да бъде отменено и да се постанови ново по съществото на спора, с което делбата да се допусне при равни квоти - по 1/2 ид.част за всяка от страните. В обстоятелствената част на въззивната жалба е изложено несъгласието на въззивницата с извършения от районния съд анализ на събраните по делото доказателства и формирания на тази база извод, че е налице частична трансформация на лични за Л. Д. С. в размер на 36 000 лв. с произтеклото от това определяне на квоти 38390/112780 ид.ч. за ищцата и 74390/112780 ид.ч. за ответника. С въззивното решение е прието, че решението на районния съд не е обжалвано в първата част на диспозитива и е влязло в сила в тази част, с която е признато за установено на основание чл. 21, ал. 2 от СК /отм./ по отношение на М. И. Т., че е налице преобразуване на лично имущество на Л. Д. С. в размер на 36 000 лв. Произтичащите от това изчисления досежно квотите са определени като правилни. Окръжният съд е посочил още, че напълно споделя изложените от РС мотиви и краен резултат „в обжалваната част от решението” и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Касационното обжалване е допуснато в хипотезата на „очевидна неправилност” по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. С постановеното по реда на чл. 288 ГПК определение е прието, че извършвайки преценка за обхвата на въззивното обжалване, въззивният съд е застъпил теза, несъвместима с чл. 298, ал. 4 ГПК. Разпоредбите на чл. 298, ал. 1 и ал. 4 ГПК регламентират обхвата на обективните предели на силата на пресъдено нещо. По правило (чл. 298, ал. 1 ГПК) предмет на силата на пресъдено нещо е материалното право, предмет на делото, поради което и обективните й предели са определени по същия начин, по който е индивидуализирано спорното право в чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК. Единствените изключения от това правило са установени с чл. 298, ал. 4 ГПК (решението влиза в сила и по отношение на разрешените с него искания и възражения за право на задържане /т.е. тези, с които са предявени права по чл. 72 ЗС, чл. 91 и чл. 90 ЗЗД/ и прихващане). Относно резултата от обсъдени в решението въпроси, извън констатациите относно спорното право и възраженията по чл. 298, ал. 4 ГПК, решението не се ползва със сила на пресъдено нещо, поради което и не влиза в сила, независимо от частта на акта, където е обективиран този резултат - мотивите или диспозитива. Въззивното решение не е съобразено с тези утвърдени в теорията и съдебната практика принципни постановки, като констатацията в тази насока произтича от самия текст на акта, без да се налага съпоставка и обсъждане на съображения за наличието или липсата на съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради което същото се явява „очевидно неправилно” по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Позоваването от страна на ответника на факти, попадащи в хипотезата на чл. 21, ал. 2 СК (отм.), не е заявено с иск (първоначален, насрещен, инцидентен, обратен, иск по чл. 225 ГПК), нито касае права, произнасянето по които има за последица формирането на сила на пресъдено нещо при условията на чл. 298, ал. 4 ГПК. В случая предмет на делото е потестативното право на делба, по отношение на което претендираните от ответника права по чл. 21, ал. 2 СК (отм.) имат преюдициално значение, а констатациите на съда по последните нямат самостоятелно значение извън рамките на настоящия процес. По тази причина, изявявайки във въззивната жалба несъгласие с извършената от районния съд преценка на доказателствата и произтеклите от това изводи по възражението за частична трансформация, както и заявявайки искане първоинстанционното решение да бъде отменено, като делбата се допусне при равни права по 1/2 ид.ч., ищцата е пренесла пред въззивната инстанция спора в неговата цялост. Преценявайки обхвата на въззивната жалба, окръжният съд е допуснал грубо нарушение на чл. 298, ал. 4 ГПК, което е довело до необосновано стесняване обхвата на дейността му, ограничавайки я до проверка на извършените от районния съд аритметични действия по изчисление размера на квотите. Съдържанието на въззивната жалба сочи, че ревизия на решението на РС не се търси само по констатациите, за които изрично е заявено, че са правилни (че страните са съсобственици на процесните права, като придобити по време на брака в режим на СИО - абзац 3 от обстоятелствената част на въззивната жалба). Извън това, именно по възражението по чл. 21, ал. 2 СК (отм.), е изразено несъмнено несъгласие (с извършения от районния съд анализ на събраните по делото доказателства и формирания на тази база извод, че е налице частична трансформация на лични за Л. Д. С. в размер на 36 000 лв., както и с обусловеното от това определяне на квоти от 38390/112780 ид.ч. за ищцата и 74390/112780 ид.ч. за ответника.). За въззивния съд е възникнало задължение да упражни правомощията си по чл. 269 ГПК, като при разрешаване на спора даде отговор и на заявените с въззивната жалба оплаквания, включително за допуснати процесуални нарушения на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, както и за неравностойно приложение на чл. 172 ГПК. Атакуваното решение свидетелства за пълно отсъствие на въззивна дейност със съдържанието, произтичащо от разпоредбата на чл. 269 ГПК, по отношение на която да е възможно упражняването на касационен контрол за правилността на преценките относно достоверността на доказателствените средства, констатациите относно доказателствените и правнорелевантните факти, както и относно преюдициалните отношения и спорното право. Това налага отменяване на въззивното решение (включително изменящото го определение от 15.11.2017 г. по чл. 248 ГПК) и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който да се произнесе при съобразяване и на задължителните указания по т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.гр.д.№ 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, въз основа на което да направи свои фактически и правни изводи по предмета на спора. По разпределянето на отговорността за разноските, включително за защитата при първото разглеждане на спора от въззивния съд и за защитата пред ВКС, следва да се произнесе новият състав на въззивния съд съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 и 3 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА въззивно решение № 408 от 26.10.2017 г., както и определение от 15.11.2017 г. по чл. 248 ГПК, постановени по в.гр.д.№ 600/2017 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: