Р Е Ш Е Н И Е № 186 София 19.06.2013 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на петнадесети май, две хиляди и тринадесета година в състав: Председател : МАРИО ПЪРВАНОВ Членове : БОРИС ИЛИЕВ ДИАНА ХИТОВА при секретаря Райна Пенкова и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 927/2012 г. Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. С. Ч., [населено място], подадена от пълномощника му адвокат Р. Н., срещу решение №1764 от 21.11.2011 г. по гр. дело №2122/2011 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която е отменено решение №2524 от 02.05.2011 г. по гр. дело №1680/2008 г. на Софийския градски съд и касаторът е осъден да заплати на Д. Д. С. на основание чл.240, ал.1 ЗЗД 15 429.07 лв. – неизплатена сума по договор за заем от 17.03.1998 г. , както и в частта, с която е отменено първоинстанционното решение за присъдените на Р. С. Ч. деловодни разноски над 386 лв. Въззивният съд е приел, че между страните по делото е сключен валиден договор за заем от 17.03.1998 г., по силата на който Р. С. Ч. е получил от Д. Д. С. сумата 22 200 щ.д. като се е задължил да я върне до 16.05.1998 г. На 17.10.2003 г. страните са подписали разписка за получаването на сумата 1 000 щ.д. от заемодателя за погасяване на заема от 1998 г. В същия документ е посочено, че договорът се удължава до 30.06.2004 год. за издължаване. Според въззивния съд разписката във втората си част е анекс към договора за заем като се удължава срокът за връщане на неизплатената част от заема до 30.06.2004 г. Правните последици на признанието на задължението не могат да бъдат приравнени на отказ от изтекла в полза на длъжника погасителна давност, поради което направеното от ответника по иска възражение за погасителна давност е допустимо. То обаче е неоснователно. По своята същност волеизявлението на длъжника от 17.10.2003 г. за удължаване на договора до 30.06.2004 г. е признание на дълга, което е направено след изтичането на давността, като с него се изменя и съдържанието на стария дълг чрез предоговаряне на падежа. Освен това със същото волеизявление извънсъдебно е направен и отказ от изтеклата вече погасителна давност, защото длъжникът се е отказал от последиците на погасителната давност. Искът не е погасен по давност, тъй като от датата на предоговорения падеж на задължението – 30.06.2004 г. до датата на предявяването на иска – 07.04.2008 г. не е изтекла петгодишната давност. Касаторът е изложил твърдения за допуснати нарушения на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК. Според него въззивният съд неправилно е приел, че волеизявлението му от 17.10.2003 г. за удължаване на договора до 30.06.2004 г. представлява признание на дълг, което е направено след изтичането на давността, като по този начин е направен и отказ от изтеклата вече погасителна давност. В това изявление не е посочена парична сума, а паричното задължение не може да бъде индивидуализирано без да е посочен неговият размер, поради което изявлението не е признание за съществуването на конкретно вземане, нито е отказ от изтекла погасителна давност. Ответникът по касационната жалба Д. Д. С., [населено място], оспорва жалбата. С определение №141 от 30.01.2013 г. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение №1764 от 21.11.2011 г. по гр. дело №2122/2011 г. на Софийския апелативен съд на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по правните въпроси за това възможно ли възражението за изтекла погасителна давност да се направи извън исковия процес и възможно ли е отказът от изтекла погасителна давност да не е изричен и в изявлението за отказ да не бъде индивидуализирано паричното вземане чрез посочване на неговия размер. По въпросите, обусловили допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното: Целта на погасителната давност е своевременното упражняване на субективните граждански права. На кредитора чрез нея се отнема възможността да иска принудително осъществяване на своето право. Това става, след като длъжникът упражни правото си да погаси с волеизявление пред съд правото на иск или правото на принудително изпълнение на кредитора поради това, че то не е упражнено в определен от закона срок от време. Според разпоредбата на чл.120 ЗЗД давността не се прилага служебно. Това означава, че освен изтичане на определен срок от време, за да настъпи погасителният ефект трябва да бъде направено и волеизявление от длъжника, че иска да се ползва от давността. Възражението за изтекла погасителна давност може да се направи само тогава, когато титулярът на вземането, за което е изтекла давността, иска да получи изпълнение. Ето защо възражението за изтекла погасителна давност не може да се направи извън исковия процес. Паричните задължения имат за предмет плащане. За тях е съществена стойността, която парите изразяват като платежно средство. Паричното задължение може да бъде определено по най-различни начини, но не може да бъде индивидуализирано без посочване на размера му като стойност. Според разпоредбата на чл.113 ЗЗД валиден отказ от субективното право на погасителна давност може да се направи само след изтичането и. За разлика от неупражняването на субективното право на погасителна давност във висящ процес, което може да е със знание или без знание за правните последици /резултатът и в двата случая е един и същ/, отказът преди или по време на висящия процес е винаги съзнавано волеизявление. Длъжникът като знае същността на правото си трябва и да иска настъпването на правните последици от непозоваването на погасителна давност. Ако отказът като волеизявление е недействителен, то от него не произтичат правни последици. Няма форма за действителност на едностранното волеизявление за отказ от субективното право на погасителна давност. Отказът може да бъде изричен и мълчалив, но от съдържанието му трябва да може по несъмнен начин да се направи извод, че длъжникът не желае да се ползва от последиците на погасителната давност било относно цялото парично задължение, било само за част от него. По тези причини не може да има валиден отказ от погасителна давност при неиндивидуализирани по размер чрез тяхната стойност парични задължения. Това е така, защото без такава определеност не може да има валидно изразена воля за самото съдържание на задължението, за което е изтекла погасителната давност. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл.290, ал.2 ГПК, намира същата за основателна поради следните съображения: Правилно въззивният съд е приел, че между страните по делото е сключен договор за заем от 17.03.1998 г., по силата на който Р. С. Ч. е получил от Д. Д. С. сумата 22 200 щ.д. като се е задължил да я върне до 16.05.1998 г. Безспорно е установено също така, че паричното задължение не е било изпълнено в уговорения срок и от последната дата заемателят е дължал и обезщетение в размер на законната лихва. Ответникът по иска е направил възражение за изтекла погасителна давност. Твърди, че е изплатил задълженията си по договора за заем, но не пази документите за това, поради погасяването на задълженията и по давност. Ищецът признава частични плащания до 17.10.2003 г. и след това, които според него погасявали част от дължимата мораторна лихва и част от главницата. По делото е установено от признанията на ищеца и от представените от него документи, че ответникът му е върнал общо сумата 20 538 щ.д. като последното плащане е през октомври 2006 г. Първото извършено плащане е през юли 1998 г. в размер на 11 820 щ.д. На 17.10.2003 г. страните по делото са подписали разписка за получаването на сумата 1 000 щ.д. от заемодателя за погасяване на заема от 1998 г. В същия документ е посочено, че договорът се удължава до 30.06.2004 г. за издължаване. Според приетата по делото счетоводна експертиза към 17.10.2003 г. ответникът е дължал на ищеца главница 19872.07 лв. и мораторна лихва 13131.97 лв. Изводът на въззивния съд за това, че с извършените плащания до 2006 г. на основание чл.76, ал.2 ЗЗД най-напред е погасявана мораторната лихва, поради което такава не се дължи и искът за главницата е частично основателен е направен без да е съобразена последователността на погасяване при множество задължения по чл.76 ЗЗД. Вземането за мораторна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД има обезщетителна функция и не може да се квалифицира като лихва по чл.76, ал.2 ЗЗД. В този смисъл е задължителната за въззивния съд съдебна практика - решение №111 от 27.10.2009 г. по т. дело №296/2009 г. на ВКС, ТК, I т.о. От цялостното поведение на длъжника преди и след подписването на разписката от 17.10.2003 г. не може да се направи обоснован извод за наличие на воля за отказ от изтекла погасителна давност, а именно дали въобще се отказва от изтеклата погасителна давност, ако се отказва дали само за главното задължение или и за акцесорното, както и дали изцяло или само за част от тези две различни парични задължения. По тази причина въззивният съд неправилно е приел, че с разписката във втората и част се установява извършването на признание на дълг и извънсъдебно волеизявление за отказ от изтеклата вече погасителна давност. Признанието на вземането като основание за прекъсване на давността може да бъде направено само до изтичане на давностния срок. В разглеждания случаи този срок е изтекъл към 17.10.2003 г. Заемодателят към този момент е имал главно вземане и акцесорно вземане. Ето защо следва да се приеме, че няма валиден отказ от погасителна давност. Липсва изричен отказ. Няма и мълчалив отказ, защото не може по несъмнен начин да се направи извод точно относно кои парични задължения - главно или допълнително, изцяло или отчасти за всяко едно от тях, длъжникът не желае да се ползва от последиците на погасителната давност. Това налага касиране на въззивното решение и произнасяне по съществото на спора. Исковата молба е подадена на 07.04.2008 г., поради което възражението за изтекла погасителна давност е основателно. Според изложеното въззивното решение трябва да се отмени в обжалваните части и искът с правно основание основание чл.240, ал.1 ЗЗД за 15 429.07 лв. – неизплатена сума по договор за заем от 17.03.1998 г. трябва да се отхвърли като неоснователен. Съобразно изхода на спора на касатора трябва да се присъдят 452.58 лв. деловодни разноски. По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение №1764 от 21.11.2011 год. по гр. дело №2122/2011 г. на Софийския апелативен съд в обжалваните части и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от Д. Д. С., [населено място], срещу Р. С. Ч., [населено място], иск с правно основание основание чл.240, ал.1 ЗЗД за сумата 15 429.07 лв. – неизплатен заем по договор от 17.03.1998 г., като неоснователен. ОСЪЖДА Д. Д. С., [населено място], да заплати на Р. С. Ч., [населено място], 452.58 лв. деловодни разноски. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.