Р Е Ш Е Н И Е   № 498   гр. София, 30.06.2010 г.   Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на първи юни през две хиляди и десетата година, в състав:                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ                                      ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА                                                                         МИМИ ФУРНАДЖИЕВА   при секретаря Борислава Лазарова, като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 451 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:   Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на С. Х. П. – Д. от гр. С., чрез процесуалния й представител адв. Е, против въззивното решение без номер, обективирано в съдебен протокол от 27 ноември 2008 г. по в.гр.д. № 2* по описа на Софийския градски съд за 2008 г., с което е отменено решение без номер от 21 януари 2005 г., постановено по гр.д. № 2* по описа на районния съд в гр. С. за 2003 г. в частта му по иска по чл. 213 ал. 2 от Кодекса на труда над сумата от 756,66 лева, искът на касаторката П. е отхвърлен над посочената сума до сумата от 5898 лева и решението на районния съд е отменено в частта на разноските над сумата от 54,27 лева. Касационният контрол е допуснат с определение № 857 от 21 юли 2009 г. поради наличието на основанието по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК по правния въпрос за базата, върху която следва да се изчисли размера на обезщетението по чл. 213 ал. 2 КТ във връзка с разпоредбите за гарантирания минимален размер на обезщетението по чл. 244 и чл. 245 КТ. По поставения въпрос касаторката сочи, че следва да се подложат на преценка всички относими правила към установяване на приложеното основание за изчисляване на размера на обезщетението по чл. 213 ал. 2 КТ – при протичане на инфлационни процеси следва да се съобразят разпоредбите на чл. 244 и чл. 245 КТ за минималния размер на обезщетенията, измерван с минималната работна заплата в страната; за работещите специалисти с висше образование в администрацията на Народното с. са установени задължителни начални минимални основни размери на трудовите възнаграждения и съответните постановления на МС следва да послужат като база за определяне на обезщетението. Ответникът Н. с. на Р. България не дава отговор по реда на чл. 287 ал. 1 ГПК. С решението си въззивният съд приел, че, съобразно указанията в отменителното решение на ВКС, обезщетението следва да се изчисли на база брутното трудово възнаграждение, получено от ищцата в месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за обезщетение по чл. 213 ал. 2 КТ – м. юни 1996 г., като брутното й трудово възнаграждение за този месец е възлизало на 24,4085 деноминирани лева, а за целия период от 31 календарни месеца сумата възлиза на 756,66 лева. Друго становище по поставения въпрос се възприема в решение № 296 от 24 юни 2004 г., постановено по гр.д. № 1* по описа на ІІІ ГО за 2003 г., според което обезщетението не може да бъде определено по последното получено трудово възнаграждение от ищеца, защото неговия размер с оглед протичащите в страната инфлационни процеси е по-нисък от нормативно гарантирания с разпоредбите на чл. 244 и чл. 245 КТ минимален размер, измерван с минималната работна заплата по аргумент на § 7 от ДПЗР на НДДТВ, а установените задължителни начални минимални основни размери на трудовите възнаграждения за работещите в администрацията на НС специалисти с висше образование са определени с постановления на МС. При условията на чл. 291 т. 1 ГПК касационният съд приема за правилно второто разрешение на поставения правен въпрос. Законът в чл. 213 ал. 2 КТ определя дължимост на обезщетение при незаконно недопускане на работа за времето, докато трае изпълнението на трудовото правоотношение, в размер на брутното трудово възнаграждение на служителя за времето на незаконното недопускане на работа. Според чл. 228 ал. 1 КТ, базата за определяне размера на обезщетенията по раздел ІІІ – “Д”, е брутното трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение, или последното получено от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не е предвидено. Същевременно правилата на Кодекса на труда обвързват обезщетенията по трудовото правоотношение с минималната работна заплата - в изпълнение на изискването на чл. 244 т. 2 от Кодекса на труда относно задължението на Министерския съвет да определи минималните размери на обезщетенията по трудовото правоотношение, доколкото те не са определени в самия кодекс, е издадена Наредба за допълнителните и други трудови възнаграждения (отм. през 2007 г., но приложима за процесния период), като минималната работна заплата според текста на § 7 ДПЗР на НДДТВ (отм.) е поставена за основа при изчисляване на размера на обезщетенията по Кодекса на труда. Аналогична е и разпоредбата на действащата Наредба за структурата и организацията на работната заплата, определяща в чл. 19 ал. 2 установената минимална работна заплата като минимума, от който се изчисляват обезщетенията по Кодекса на труда. Посочените разпоредби не представляват “предвидено друго” по смисъла на чл. 228 ал. 1 пр. последно КТ, тъй като самият закон в препращащата си норма предвижда сочената обвръзка. Правилата за изчисляване на обезщетението за незаконно недопускане на работа свързват размера му с получено брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение. Не може да се възприеме разбирането, че при незаконно недопускане на работа за продължителен период от време като база следва да се преценява именно последното получено брутно трудово възнаграждение преди недопускането, без да се поставя въпроса за гарантирания минимален размер на възнагражденията, който е променен във времето. И това е така, защото основанието за обезщетяване за незаконно недопускане на работа възниква за всеки ден, в който работодателят нарушава задължението си да допусне работника или служителя на работа, поради което промяната на гарантирания минимум на възнагражденията влияе на размера на дължимото обезщетение за съответния претендиран период и обезщетението не може да бъде по-ниско от установената минимална работна заплата за същия период. Като е възприел разрешение на поставения материалноправен въпрос в разрез с посочения принцип, въззивният съд е постановил решението си в нарушение на материалния закон. С исковата си молба касаторката сочи, че от 21 август 1996 г. й бил разрешен неплатен отпуск във връзка с дипломатическата работа на съпруга й в чужбина, но след завръщането й в страната и подадената молба през 1998 г., тя не била допусната до работа; ищцата предявила претенции за обезщетение за периода до 1 декември 2000 г., а настоящата претенция е за периода 1 декември 2000 г. – 1 юли 2003 г. (когато получила заповед за прекратяване на трудовото правоотношение поради съкращаване на щата) в размер на 6956,71 лева. В касационната жалба се сочат доводи за неправилност на решението във връзка с базата за определяне на обезщетението по чл. 213 ал. 2 КТ. Според допълнителното споразумение към трудовия договор от 1 август 1996 г., считано от 1 юли 1996 г., основното месечно възнаграждение на ищцата е определено на 21170 лева, а последното получено от нея брутно трудово възнаграждение за м. юни 1996 г. е в размер на 24408,50 лева. Не е спорно, че касаторката не е допускана до работа през времето, докато е траело изпълнението на трудовото правоотношение за процесния период. Съдебно-счетоводната експертиза, вземайки предвид ПМС № 25 от 2 март 2000 г., ПМС № 85 от 4 април 2001 г., ПМС № 22 от 5 февруари 2002 г., ПМС № 138 от 5 юли 2002 г. и ПМС № 40 от 17 февруари 2003 г. за работната заплата в бюджетните организации и дейности през 2000 г., 2001 г., 2002 г. и 2003 г., (приложими по аргумент на чл. 228 КТ) с които са установени задължителните начални размери на основните месечни трудови възнаграждения за специалисти с висше образование, включително и работещите в администрацията на Народното с. , определя дължимото обезщетение по чл. 213 ал. 2 от Кодекса на труда на 5898 лева. В този размер е основателна и претенцията на ищцата като цяло. С приспадане на присъдения вече размер от 756,66 лева, атакуваното решение следва да бъде отменено и ответникът – осъден да й заплати сумата от 5141,34 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска. Касаторката претендира заплатените за всички инстанции съдебни разноски, които възлизат на 500 лева адвокатски хонорар за първоинстанционното производство и 300 лева адвокатски хонорар за първото въззивно производство. Предвид уважената част от иска, дължимата сума за разноски е в размер на 678,25 лева, намалена с присъдения вече размер на разноските от 54,27 лева, или общо дължимата сума е в размер на 623,98 лева. На основание чл. 78 ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да й заплати сторените разноски. Мотивиран от изложеното, състав на четвърто гражданско отделение на ВКС   Р Е Ш И :   ОТМЕНЯ въззивното решение без номер, обективирано в съдебен протокол от 27 ноември 2008 г. по в.гр.д. № 2* по описа на Софийския градски съд за 2008 г., в обжалваната му част, с която е отменено решение без номер от 21 януари 2005 г., постановено по гр.д. № 2* по описа на районния съд в гр. С. за 2003 г. в частта му по иска по чл. 213 ал. 2 от Кодекса на труда над сумата от 756,66 лева и искът на С. Х. П. – Д. е отхвърлен над тази сума до сумата от 5898 лева и решението на районния съд е отменено в частта на разноските над сумата от 54,27 лева и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА Народното с. на Р. България, с адрес в гр. С., пл. “Н” № 2, да заплати на С. Х. П. – Д. , с адрес в гр. С., ул. “., № 38, сумата от 5141,34 (пет хиляди сто четиридесет и едно цяло и тридесет и четири стотни) лева, представляваща обезщетение за незаконното недопускане на работа на С. П. през времетраене на изпълнението на трудовото правоотношение между тях за периода 1 декември 2000 г. – 1 юли 2003 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 15 декември 2003 г. до окончателното й изплащане. ОСЪЖДА Народното с. на Р. България, с посочен адрес, да заплати на С. Х. П. – Д. , с посочен адрес, сумата от 623,98 (шестстотин двадесет и три цяло и деветдесет и осем стотни) лева сторени от нея разноски по делото съразмерно на уважената част от иска.   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: