Ключови фрази
Укриване и неплащане на данъчни задължения * съкратено съдебно следствие * данъчна декларация * данъчно задължение * оттегляне на изявление за съкратено съдебно следствие * правилно приложение на материалния закон


4
Р Е Ш Е Н И Е

№ 397

гр. София, 27 януари 2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на деветнадесети октомври през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА
СПАС ИВАНЧЕВ
при секретаря……....…Марияна Петрова….......……и в присъствието на прокурора…....…...........Тома КОМОВ….….изслуша докладваното от съдия Топузова касационно дело № 1076 по описа за 2015 г.

Производството е образувано по жалба от адв. А. С. – защитник на подсъдимата Г. М. С. срещу решение № 99 от 28.05.2015г., постановено по внохд № 34/15г. на Варненски апелативен съд.
В жалбата се релевират касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК. Като съществени нарушения на процесуалните правила се изтъкват ограничаването на правата на подсъдимата; не обсъждане възраженията на защитата и неправилна оценка на доказателствата, които са довели и до неправилно приложение на закона. Алтернативно се предлага касационният съд да оправдае подсъдимата по повдигнатото й обвинение или върне делото за ново разглеждане на въззивния съд.
В съдебното заседание на касационния съд подсъдимата Г. С. и защитникът й адв. С. не се явяват, редовно призовани.
Прокурорът от ВКП дава становище за неоснователност на жалбата. Счита, че установените факти при провеждането на съкратено съдебно следствие сочат на осъществено от подсъдимата избягване на данъчно задължение чрез неподаване на данъчни декларации за период от пет години. Намира въззивното решение за законосъобразно.
Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда № 80 от 16.12.2014г., постановена по нохд № 352/14г. по описа на Разградски окръжен съд, подсъдимата Г. М. С. била призната за виновна в това, че за времето от 01.01.2007г. до 30.04.2011г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление, избегнала установяването и плащането на данъчни задължения, като не подала годишна данъчна декларация, изискуема се по чл.41 от Закона за облагане доходите на физически лица /ЗОДФЛ отм./: за 2006г. данъчни задължения в размер на 18 744,23 лв. и годишни данъчни декларации, изискуеми се по чл.50 от Закона за данъците върху доходите на физически лица /ЗДДФЛ/, както следва: за 2007г. данъчни задължения в размер на 9 614,86 лв., за 2008г. данъчни задължения в размер на 4 887, 23 лв., за 2009г. данъчни задължения в размер на 4 725,39 лв., за 2010г. данъчни задължения в размер на 4 962,12 лв., като общо данъчните задължения са в особено големи размери – 42 933,83 лв., поради което и на основание чл.255, ал.3 във връзка с ал.1, т.1, пр.1 и пр.2, във връзка с чл.26 ал.1 от НК и чл.58а, ал.4 във връзка с чл.55, ал.1, т.1 от НК й било наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от две години.
На основание чл.66 ал.1 от НК изпълнението на така наложеното наказание било отложено за изпитателен срок от три години.
По жалба на защитника на подсъдимата – адв. С., било образувано внохд № 34/15г. на Варненски апелативен съд. С решение № 99 от 28.05.2015г. въззивният съд потвърдил изцяло присъдата на окръжния съд.
Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните и в пределите на чл. 347 ал.1 от НПК, намери следното:
1. Относно касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК
Оплакването за допуснати нарушения на процесуални правила свързани с липсата на ясна формулировка на фактите в обвинителния акт е недопустимо, а твърдението за ограничаване на процесуални права на подсъдимата, не обсъждане на възраженията на защитата и превратна оценка на доказателствата от страна на въззивния съд са неоснователни.
Производството пред първоинстанционния съд е протекло при условията на чл.371, т.2 от НПК. В протокола от съдебното заседание на Разградския окръжен съд от 16.12.2014г. подсъдимата С. е заявила, че разбира обвинението, съгласна е с фактите и написаното в обвинителния акт е вярно. Заявлението на подсъдимата, че разбира обвинението и признава фактите сочи на очевидна несъстоятелност, че начинът на формулиране на обвинението е ограничил правото й на защита.
След като първостепенният съд е преценил, че направеното признание се подкрепя от останалите доказателства по делото, е разгледал делото по реда на диференцираната процедура по Глава ХХVІІ от НПК. В ТР № 1 от 2008г. на ОСНК на ВКС е прието, че цялостното признаване от подсъдимия на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, обуславя ограниченията в пределите на инстанционния контрол и фактическите рамки на въззивното решение. Въззивният състав проверява дали процесуалната дейност на първостепенния съд е осъществена при съблюдаване нормативната уредба на диференцираното производство – налични предпоставки за прилагане на особената процедура (действително направено волеизявление по чл. 371, т. 2 НПК и законосъобразност на доказателствената преценка); спазване на регламентирания ред за допускане и провеждане на съкратено съдебно следствие; постановяване на присъдата в съответствие с изискванията на чл. 373, ал. 2 и 3 НПК. При установено изпълнение на лимитираните в Глава ХХVІІ от НПК правни предписания, въззивният съд не разполага с процесуална възможност да реши делото на основата на фактическа обстановка, различна от очертаната в обвинителния акт и да приеме фактически положения, несъвместими с признатите факти.
Твърдението на защитника, че анализът на доказателствата от въззивния съд е превратен, а установяването на фактическата обстановка и изведените въз основа на нея правни изводи са направени като едни доказателства са подценявани за сметка на други, по същество представлява оспорване на признатите вече факти. В същата насока е и тезата, че е възможно получените суми да са от дарение, което подлежи на данъчно облагане по ЗМДТ, каквито факти не са описани в обстоятелствената част на обвинителния акт. Съгласно т.8.3 от цитираното тълкувателно решение, оттеглянето на самопризнанието е недопустимо след постановяване на съдебното определение по чл.372, ал. 4 от НПК.
Не може да бъде възприето и твърдението, че въззивната инстанция не е отговорила в мотивите си на възраженията в жалбата. Във въззивната жалба са наведени единствено доводи, че приетата от първостепенния съд правна квалификация не е съответна на описаните факти и законът е приложен неправилно. Съображения относно осъществяването на престъплението по чл.255 от НК от обективна и субективна страна са изложени в мотивите към присъдата. В мотивите на въззивното решение апелативният съд изцяло се е солидаризирал с аргументите на окръжния съд, поради което не е било необходимо да ги повтаря. Доводите в пледоарията на защитника във въззивното производство относно неясноти и пропуски при формулиране на обвинението в обвинителния акт не са обсъдени с основание от апелативния съд, тъй като това е недопустимо при проведена диференцирана процедура по чл.371,т.2 от НПК.
2. Относно касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК
По делото не е спорно, че подсъдимата С. като местно физическо лице по смисъла на чл. 4, ал.1, т.1 от ЗДДФЛ (съответно по смисъла на чл.6, ал.1, т.1 от ЗОДФЛ отм.) има задължение да заплаща данък върху придобит доход с източник от България или от чужбина. Съгласно признатите от подсъдимата факти, същата е получила през инкриминирания период парични суми от различни физически лица с местоживеене в чужбина (с имена и държава на пребиваване установени и описани в обвинителния акт).
Тези суми представляват доход с източник от чужбина както по отменения, така и по действащия закон за облагане доходите на физическите лица. Върху този доход се дължи заплащането на данък на основание чл.35, т.6 от ЗДДФЛ (чл.10, т.18 от ЗОДФЛ), освен ако доходът е сред категорията на необлагаемите по чл.13 ЗДДФЛ (съответно чл.12 от ЗОДФЛ). По делото не се съдържат доказателства, сочещи на реализирано основание за необлагаемост на доходите, получени от подсъдимата, поради което правилно съдилищата са приели, че същите подлежат на облагане.
Приетата от съдилищата правна квалификация по чл. 255, ал.3 във връзка с ал.1, т.1, пр.1 и пр.2, във връзка с чл.26 ал.1 от НК съответства на признатите факти, поради което се налага извод, че законът е приложен правилно, а жалбата в тази й част е също неоснователна.
Предвид изложеното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, ВКС, І НО,
Р Е Ш И:


ОСТАВЯ В СИЛА решение № 99 от 28.05.2015г., постановено по внохд № 34/15г. на Варненски апелативен съд.
Решението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: 1.


2.