Р Е Ш Е Н И Е № 214 София, 23.01.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и девети ноември две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА АННА БАЕВА
при секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1642 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на УМБАЛ [фирма], [населено място], представляван от адв. Руска В., срещу решение № 76 от 07.01.2015г. по в.гр.д. № 1956/2014г. на Пловдивски окръжен съд, 14 състав, с което е потвърдено решение № 454 от 31.01.2014г. по гр.д. № 4301/2013г. на Пловдивски районен съд, 14 граждански състав в частта, в която е отхвърлен предявеният от касатора УМБАЛ [фирма], [населено място] против Р. Г. М. като [фирма] иск с правно основание чл.236, ал.2 ЗЗД за периода от 01.03.2010г. до 26.04.2010г. и за периода от 26.04.2010г. до 15.03.2013г. за разликата съответно над 721 лева до 1 145,83 лева и над 15 211 лева до 21 656,59 лева.
Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно, тъй като не отговаря на действителното положение. Поддържа, че съдът е достигнал до погрешния правен извод, че следва да се заплати обезщетение само за действително ползваната от ответника площ от 56 кв.м., а не за цялата отдадена под наем площ от 100 кв.м., като е приел, че в случая предмет на договора за наем е открито пространство – площадка, а не сграда, нито помещение и площадката няма как да бъде предадена на наемодателя, освен чрез изоставянето й, т.е. неизползването й. Счита този извод за неправилен, като поддържа, че независимо от вида на отдадената под наем вещ, пък било то и открита площ, съгласно чл.233, ал.1 ЗЗД тази вещ винаги следва да бъде върната на наемодателя. Поддържа, че е ирелевантно обстоятелството, че ответникът не е ползвал площта над 56 кв.м. до пълните 100 кв.м., тъй като е негова тежестта да докаже, че е върнал на наемодателя държането на тази част. Счита, че при наличие на изрична клауза в договора за връщане на вещта с протокол, съдът не е взел предвид волята на страните за уреждане на отношенията си по предаване на вещта и по този начин е постановил неправилно решение. Моли решението в обжалваната му част да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което ответникът бъде осъден да му заплати обезщетение в общ размер 6 870,42 лева по чл.236, ал.2 ЗЗД, образувано, както следва: за периода от 01.03.2010г. до 26.04.2010г. – 424,83 лева и за периода от 26.04.2010г. – 30.04.2012г. – 6 445,59 лева, ведно със законната лихва върху тези суми от предявяването на иска. Моли да му бъдат присъдени направените по делото разноски за трите инстанции.
Ответникът Р. Г. М. като [фирма] не представя отговор на касационната жалба.
С определение № 535 от 05.07.2016г., постановено по настоящото дело, е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 454 от 31.01.2014г. по гр.д. № 4301/2013г. на Пловдивски районен съд, 14 граждански състав в частта, в която е отхвърлен предявеният от касатора УМБАЛ [фирма], [населено място] против Р. Г. М. като [фирма] иск с правно основание чл.236, ал.2 ЗЗД за периода от 01.03.2010г. до 26.04.2010г. и за периода от 26.04.2010г. до 15.03.2013г. за разликата съответно над 721 лева до 1 145,83 лева и над 15 211 лева до 21 656,59 лева, по материалноправния въпрос, дали обезщетението по чл.236, ал.2 ЗЗД се дължи за целия нает обект или само за реално ползваната от него част.
Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното:
Въззивният съд, за да постанови решението си, е приел за безспорно във въззивното производство, че ответникът е продължил да ползва терена на болничното заведение и след прекратяване на договора за наем в исковите периоди, поради което дължи на ищеца не наемна цена, а обезщетение за неползването в размер на средния пазарен наем, който би се получил от спорния терен при отдаването му под наем. За спорен е приел въпроса, каква площ е ползвал ответникът. Въз основа на събраните по делото гласни доказателства въззивният съд е достигнал до извода, че до средата на 2012г. ползваната от ответника площ за заведението му е 65 кв.м., а след тази дата – 113,60 кв.м. Не е възприел довода на въззивника – ищец, че за периода 26.04.2010г. – 30.04.2012г. ответникът следва бъде осъден да заплати обезщетение за 100 кв.м. площ, както е записано в наемния договор, че е ползвал, е не както е приел първоинстанционният съд – върху 56 кв.м. площ, тъй като ответникът не е доказал, че е върнал държането на тази част на наемодателя. Изложил е съображения, че след прекратяване на наемния договор ответникът дължи обезщетение върху действително ползваната от него площ, тъй като отдаденият под наем имот не е сграда, нито помещение, които могат да се заключат и ключът да се предаде на наемодателя, а открито пространство – площадка, която няма как да бъде предадена на ищеца, освен чрез изоставянето й, т.е. неизползването й.
По поставения правен въпрос:
По въпроса е създадена постоянна съдебна практика, обективирана в решение № 477 от 20.07.2010г. по гр.д. № 1091/2009г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 169 от 11.06.2012г. по гр.д. № 84/2011г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 73 от 08.04.2016г. по гр.д. № 5376/2015г. на ВКС, ГК, IV т.о., според която при преустановяване на наемното правоотношение законодателят е поставил в тежест на наемателя произтичащо от прекратения наемен договор задължение за връщане на наетата от него вещ, като неизпълнението му е свързано с предвидените в чл.236, ал.2 ЗЗД последици, една от които е заплащане на съответно обезщетение. Наемателят дължи обезщетение, ако не е освободил държането на предоставения му под наем обект, дори и имотът да не се ползва. Задължението за връщане на наетата вещ от страна на наемателя, след като облигационната връзка престане да съществува, е предвидено от закона с разпоредбата на чл.233, ал.1, пр.1 ЗЗД и подлежи на доказване от наемателя. Връщането на наетата недвижима вещ не се изчерпва с изнасяне на машини, съоръжения и материали от нея, нито с непосещаването й занапред, като имотът е предаден, когато наемателят осигурява достъп до него във вида, в който е бил към момента на сключване на наемния договор - напълно опразнен от вещи и друго имущество на наемателя, и предава на наемодателя ключа на имота. Тази практика се възприема и от настоящия състав.
По основателността на касационната жалба:
С оглед отговора на поставения материалноправен въпрос е неправилен изводът на въззивния съд, че ответникът дължи обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД само за реално ползваната част от имота, предмет на прекратения договор за наем. Поради това въззивното решение е неправилно и следва да бъде отменено. Тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, правният спор по предявения иск по чл.236, ал.2 ЗЗД следва да бъде разрешен по същество.
От събраните по делото доказателства се установява, че с договор за наем от 01.03.2007г., изменен с анекс от 01.07.2009г., ищецът УМБАЛ [фирма] е отдал под наем на ответника Р. Г. М. като [фирма] част от недвижим имот– терен с площ от 100 кв.м., намиращи се пред централен вход на Хирургически клиники на [улица], в поземлен имот № 84 по кадастралния план на кв.2, парк „Отдих и култура – юг”, [населено място], парцел I – Комплекс ВМИ, като наемателят се е задължил да използва обекта за кафе градина. Договорът за наем е сключен за срок от 3 години, като съгласно раздел IV, т.4.1.6. след изтичане на срока му наемателят е длъжен да предаде обекта в добро състояние при отчитане на обикновеното му овехтяване и правото на наемателя да демонтира, без да нарушава целостта на конструкцията, цялото оборудване, за което страните съставят и подписват приемо-предавателен протокол.
По делото е безспорно установено и това, че с изтичането на срока на договора, считано от 01.03.2010г. договорът за наем е прекратен, но ответникът е продължил да ползва имота, като през периода до 30.04.2012г. върху терен с площ 56 кв.м. е разположил съоръжения, в които е извършвал търговска дейност, а след това е разположил и още маси, като заеманата от караваната и масите площ е била 113,60 кв.м.
Поради това, с оглед отговора на релевантния материалноправен въпрос, следва да се приеме, че ответникът дължи обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД за целия имот, предмет на прекратения договор за наем, с оглед неизпълнение на задължението му да върне имота с приемо-предавателен протокол съгласно клаузите на сключения договор. Без значение е обстоятелството, че през първата част от исковия период ответникът е ползвал по-малка част от отдадената му под наем площ, тъй като ответникът не е изпълнил задължението си за връщане на имота, не го е освободил от разположените в него вещи и съоръжения, развивал е в него търговска дейност и през втората част от периода е ползвал целия имот. Дължимото от ответника обезщетение е в размер на средния пазарен наем, но не по-малко от уговорения наем. Съгласно приетото по делото допълнително заключение на съдебно-техническа експертиза, средният пазарен наем за имота за периода от 26.04.2010г. до 15.03.2013г. възлиза на 22 212 лева. Поради това предявеният от ищеца иск за заплащане на обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД за посочения период в размер на 21 656,59 лева, съгласно направеното с молба от 04.04.2013г. уточнение, се явява основателен и следва да бъде уважен изцяло. Следва да бъде уважен изцяло и искът за заплащане на обезщетение за ползване на имота за периода от 01.03.2010г. до 26.04.2010г. в размер на 1 145,83 лева, равняващо се на уговорения наем без ДДС.
По изложените съображения въззивното решение следва да бъде отменено в обжалваната му част, с която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл.236, ал.2 ЗЗД за периода от 01.03.2010г. до 26.04.2010г. и за периода от 26.04.2010г. до 15.03.2013г. за разликата съответно над 721 лева до 1 145,83 лева и над 15 211 лева до 21 656,59 лева, като бъде постановено решение, с което ответникът бъде осъден да заплати на ищеца на основание чл.236, ал.2 ЗЗД още 424,83 лева, представляващи обезщетение за ползване на недвижимия имот за периода от 01.03.2010г. до 25.04.2010г. и още 6 445,59 лева, представляващи обезщетение за ползване на недвижимия имот за периода от 26.04.2010г. до 15.03.2013г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от 15.03.2013г. до окончателното плащане.
С оглед изхода на делото ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените разноски съобразно уважената част от иска в размер общо на 3480,91 лева за трите инстанции, като за първоинстанционното производство дължимите разноски възлизат на 2 376,09 лева съобразно уважената част от исковете, за въззивното производството разноските възлизат на 937,41 лева, а за касационната инстанция разноските възлизат на 167,41 лева и за тези инстанции следва да бъдат присъдени в пълен размер с оглед обжалваните пред въззивния и пред касационния съд части от решенията. Поради това ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноски в размер на 1 842,83 лева, след приспадане на присъдените му с първоинстанционното решение разноски.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.293, ал.1 във връзка с ал.2 ГПК
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 76 от 07.01.2015г. по в.гр.д. № 1956/2014г. на Пловдивски окръжен съд, 14 състав, с което е потвърдено решение № 454 от 31.01.2014г. по гр.д. № 4301/2013г. на Пловдивски районен съд, 14 граждански състав в частта, в която е отхвърлен предявения от касатора УМБАЛ [фирма], [населено място] против Р. Г. М. като [фирма] иск с правно основание чл.236, ал.2 ЗЗД за периода от 01.03.2010г. до 26.04.2010г. за разликата над 721 лева до 1 145,83 лева и за периода от 26.04.2010г. до 15.03.2013г. за разликата над 15 211 лева до 21 656,59 лева, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Р. Г. М. като [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на УМБАЛ [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] № 66 сумата 424,83 лева /четиристотин двадесет и четири лева и осемдесет и три стотинки/, представляваща допълнително обезщетение /над обезщетението, присъдено с влязлата в сила част на решението по гр.д. № 4301/2013г. на Пловдивски районен съд/ за ползване на недвижим имот след прекратяване на договор за наем от 01.03.2007г. за периода от 01.03.2010г. до 25.04.2010г. и сумата 6 445,59 лева /шест хиляди четиристотин четиридесет и пет лева и петдесет и девет стотинки/, представляваща допълнително обезщетение /над обезщетението, присъдено с влязлата в сила част на решението по гр.д. № 4301/2013г. на Пловдивски районен съд/ за ползване на недвижим имот след прекратяване на договор за наем от 01.03.2007г. за периода от 26.04.2010г. до 15.03.2013г., на основание чл.236, ал.2 ЗЗД, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 15.03.2013г. до окончателното им плащане, както и да заплати сумата 1 842,83 лева /хиляда осемстотин четиридесет и два лева и осемдесет и три стотинки/ - разноски за трите инстанции, на основание чл.78, ал.1 ГПК.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|