6 Р Е Ш Е Н И Е № 443 София, 04 ноември 2011 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на пети октомври две хиляди и единадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА БЛАГА ИВАНОВА при секретар: Даниела Околийска и в присъствието на прокурора Николай Любенов изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 2245/2011 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимия С. А. А. (С. А.) и по жалба, подадена от повереника на частните обвинители Галя Р. О., А. Р. Н., Т. Р. О. и Д. К. С. против въззивно решение № 62/26.04.2011 г., постановено по ВНОХД № 98/2011 г. от Апелативен съд -В., с което е изменена осъдителната присъда на Окръжен съд – Разград. В жалбата на подсъдимия С. А. се излагат доводи, относими към всички касационни основания. Правят се алтернативни искания за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане или за намаляване на наложеното наказание. Жалбата на частното обвинение оспорва преквалифицирането на престъплението от чл. 343, ал.4 във вр. с ал. 3, пр. 3 и пр. 4, б. “б”, пр. 1 от НК в такова по чл. 343, ал. 3, пр. последно, б. “б”, пр. 1 от НК (предвид отпадането на отговорността за причиняването на средната телесна повреда на Джумасие К. С.). Отправеното искане е за изменение на решението при условията на чл. 354, ал.1, т. 3 във вр. с ал. 2, т. 4 от НПК. В съдебното заседание подсъдимият А. не се явява, редовно призован. Жалбата се поддържа от процесуален представител, който заявява, че подсъдимият А. е уведомен за съдебното заседание. Частните обвинители Галя Р. О., А. Р. Н., Т. Р. О. и Д. К. С. не се явяват, редовно призовани, а жалбата се поддържа от повереник. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност жалбата на подсъдимия и основателност на жалбата на частното обвинение. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. С първоинстанционната присъда № 4/04.02.2011 г., постановена по НОХД № 9/2010 г. от Окръжен съд – Разград, подсъдимият С. А. А. е бил признат за виновен в това, че на 07.11.2008 г. при управление на МПС нарушил правилата за движение (чл. 20, ал.2 и чл. 21, ал. 1 от ЗДП) и по непредпазливост причинил на Д. К. С. средна телесна повреда и смъртта на Р. О. Ш., като след деянието избягал от местопроизшествието – престъпление по чл. 343, ал. 4 във вр. с ал.3, пр. 3 и 4, б. “б”, пр. 1 от НК. Наложеното наказание е пет години и шест месеца лишаване от свобода. Подсъдимият А. е лишен от правото да управлява МПС за срок от пет години. Със същата присъда подсъдимият е бил признат за невинен престъплението да представлява “особено тежък случай” и е оправдан по това обвинение. С въззивното решение, предмет на касационен контрол, присъдата е изменена, като престъплението е преквалифицирано по чл. 343, ал. 3, пр. последно, б. “б” от НК, предвид отпадането на отговорността за причиняването на средната телесна повреда на Д. К. С., а подсъдимият А. е оправдан за обвинението по чл. 343, ал.4 във вр. с ал. 3, пр. 3 от НК. Наказанието е намалено на пет години лишаване от свобода. ІІ. Доводите, застъпени в жалбата на подсъдимия А., се свеждат до оспорване на изводите за авторството на деянието, а явната несправедливост на наложеното наказание, освен друго се поддържа и с твърдения, че съдът при заявена липса на отегчаващи отговорността обстоятелства в нарушение на чл. 54, ал.2 от НК не е определил наказанието в законоустановения минимум. В жалбата на частните обвинители се излагат съображения за неправилно приложение на материалния закон при оправдаването на подсъдимия за причинената телесна увреда на Д. К. С., като се оспорват заключенията на съда за наличието на “случайно деяние” по смисъла на чл. 15 от НК. Жалбата на подсъдимия, макар не по всичко изложено в нея, и жалбата на частното обвинение са основателни. Върховният касационен съд намери, че атакуваният съдебен акт подлежи на отмяна, тъй като е постановен при наличието на касационното основание по чл. 348, ал.3, т. 2 от НПК. В мотивите на решението присъства противоречие и неяснота както при определяне размера на наказанието на подсъдимия, така и при аргументацията за оправдаването на подсъдимия по отношение на телесната увреда на С.. Тези недостатъци пречат да се установи действителната воля на съда по съществените за изхода на делото въпроси. Обвинението, повдигнато с обвинителния акт, срещу подсъдимия е било и за “особено тежък случай”. Първоинстанционният съд е приел недоказаност на това квалифициращо обстоятелство, поради което е постановил оправдателен диспозитив. Рамките, в които е определено наказанието на подсъдимия е по първата алтернатива на престъпния състав, а именно – от три до десет години лишаване от свобода – виж мотиви, л. 192 от делото. Въззивният съд е приел, че извършената от него преквалификация рефлектира и върху размера на наказанието лишаване от свобода. С оглед на това и предвид наличието само смекчаващи отговорността обстоятелства съдът е заключил, че наказанието на подсъдимия следва да се определи в “законоустановения минимум” , а именно пет години лишаване от свобода (мотиви, л.42 от въззивното дело). Законоустановен минимум от пет години лишаване от свобода е предвиден в правната норма на чл. 343, ал.3, б. “б” от НК, но ако деянието представлява “особено тежък случай”. Очевидно въззивният съд не е съобразил оправдаването на подсъдимия от първата инстанция, поради което и неясна остава действителната му воля по отношение на отмерената санкция. Последното е предопределило и непроизнасяне на въззивния съд по въпроса за приложението на чл. 66 от НК, поставен от защитата на подсъдимия. Наказанието от пет години лишаване от свобода по дефиниция изключва обсъждането му, но три години лишаване от свобода - законоустановеният минимум на наказанието, предвидено за престъплението, за което подсъдимият е бил признат за виновен, вече предполага обсъждане и на този въпрос. С основание частните обвинители възразяват срещу оправдаването на подсъдимия по отношение на увредата, причинена на С.. В тази част мотивите са не само оскъдни, но и вътрешно противоречиви. Това налага да се припомни, че общото между деянието, извършено при форма на вина несъзнавана непредпазливост (престъпна небрежност), и “случайното деяние” по чл. 15 от НК, е отсъствието в съзнанието на дееца на представи относно настъпването на общественоопасните последици, макар и обективно да е причинил резултата. И в двата случая е налице предприемане на поведение, причинило увреждането на обекта. Разликата между тях се изразява в наличието или липсата на причинна връзка, за която деецът е виновен. При небрежността деянието е осъществено виновно - деецът едновременно е бил длъжен и е могъл да предвиди общественоопасния резултат, а при “случайното деяние” отсъства едно от тези изисквания – деецът не е бил длъжен или ако е бил , то не е могъл да предвиди резултата. В този смисъл, аргументацията на въззивния съд, “..че има връзка между двете увреждания и ако не беше увреден пострадалия Ш. в резултат на ПТП (причинено от подсъдимия, бел. ВКС), нямаше да бъде увредена и пострадалата С., но те не са в пряка причинна връзка..”, не дава яснота относно съществените въпроси : дали оправдаването е поради наличие на обстоятелство, изключващо вината, или е отречена причинната връзка между деянието, респективно нарушенията, допуснати от подсъдимия и настъпилия вредоносен резултат. Все във връзка със субективната страна следва да се посочи, че първата инстанция е приела деянието да е извършено при престъпна небрежност, но вложеният смисъл е не дотам съответен на чл. 11, ал.3 от НК, защото има привнасяне на неприсъщи за тази форма на вина елементи, напр.: за “допускане от дееца на общественоопасните последици, надявайки се че може да ги предотврати”. Накрая, за изчерпателност на проверката следва да се посочи, че в мотивите на въззивното решение има и други грешки, които могат да се окачествят като технически – в уводната част на решението, при посочване на основното съдържание на атакуваната присъда, присъстват не само имената на подсъдимия С. А. А. (С. А.), но и името на Р. А. М. – л. 36 от делото. Последно посоченото няма значение като самостоятелно основание за отмяна на съдебния акт, но все пак засяга неговата убедителност. Обобщено казано, така изготвеният съдебен акт, съдържащ противоречиви и неясни мотиви, съставлява абсолютно процесуално нарушение по смисъла на чл. 348, ал.3, т. 2,пр.1 от НПК и рефлектира върху процесуалните права на страните, тъй като ги лишава от възможността да разберат действителната воля на съда. Констатираното нарушение препятства и касационната проверка на въззивното решение в контекста на доводите, представени от обжалващите страни. Нарушението е отстранимо чрез провеждане на ново въззивно производство, което налага отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от апелативния съд. В хода на новото производство да се отстрани констатираното нарушение и да се изготви въззивен съдебен акт, съответен на изискванията на закона. В предвид на горните съображения и на основание чл. 354, ал.1 т.4 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 62/26.04.2011 г., постановено по ВНОХД № 98/2011 г. от Апелативен съд –Варна. ВРЪЩА ДЕЛОТО за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.