Р Е Ш Е Н И Е 63 гр. София, 28.06.2019 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в съдебно заседание на седемнадесети април, две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА при секретаря Ина Андонова изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 2296/2018 г. Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. С. М. и Й. С. М., [населено място], чрез процесуалния им представител адвокат М. К. Д., срещу въззивно решение № 13/17.01.2018 г. по гр. д. № 532/2017 г. по описа на Окръжен съд - Кюстендил. С определение № 51/25.01.2019 г. по настоящето дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка на даденото разрешение на релевантния процесуалноправен въпрос относно дейността на въззивната инстанция и задължението й при самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, след обсъждане на доводите и възраженията на страните, да изложи собствени мотиви по съществото на спора, със задължителната практика на ВКС - т. 2, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, т. 19, ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК, ВКС и др. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска се отмяна на обжалваното решение и решаване на спора по същество. Ответниците по касация - Ц. И. М. /починала в хода на касационното производство/, Г. Й. М., [населено място], и Д. Й. М., [населено място], чрез процесуалния си представител адвокат С. К. - В., в писмен отговор оспорват жалбата като неоснователна, с искане да се остави без уважение. Претендират присъждане на направените пред касационната инстанция разноски, съгласно списък по чл. 80 ГПК. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о. при проверка на заявените в касационната жалба касационни основания, намира следното: С въззивното решение е потвърдено решение № 377/25.07.2017 г. по гр. д. № 475/2017 г. по описа на Районен съд - Дупница, с което е признато за установено по предявен от Ц. И. М., Г. Й. М. и Д. Й. М. иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, че В. С. М. и Й. С. М. не са собственици на земеделски имоти - лозе и десет броя ниви, находящи се в землището на [населено място], подробно описани в решението, и е отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит на основание наследство и давностно владение № 169/16.11.2016 г., с който ответниците са признати за собственици на описаните имоти. Въззивният съд е приел, че правния си интерес от иска ищците основават на твърдения за притежаване по завещание на правото на собственост върху земеделските имоти, възстановени с решение на ПК, и описване на имотите като принадлежащи изключително на ответниците в нотариалния акт, чиято отмяна се претендира. От показанията на част от разпитаните свидетели се установява категорично владение на имотите от ответниците, а останалите свидетели излагат твърдения за владение от ищците в определен период и от техния починал наследодател преди това, в период преди възстановяване на правото на собственост върху имотите. За владение от трети лица свидетелства представеният валиден договор за аренда. Ответниците не са доказали придобиване на имотите на основание давностно владение, който извод следва и от факта, че страните са наследници на лицето, комуто са принадлежали имотите преди внасянето им в ТКЗС, което изисква по - категорично доказване. С оглед рамките на производството по чл. 290, ал. 2 ГПК и рамките на касационната жалба, във връзка с релевантния за изхода на спора правен въпрос, поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, по който е допуснато и касационното обжалване с определението по чл. 288 ГПК, настоящият състав намира следното: По въпроса за дейността на въззивната инстанция и задължението й при самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, след обсъждане на доводите и възраженията на страните, да изложи собствени мотиви по съществото на спора, е налице задължителна практика на ВКС, която настоящият съдебен състав споделя изцяло - т. 2, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, т. 19, ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК, ВКС, множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК - решение № 12/16.02.2016 г. по гр. д. № 2184/2015 г., ІІІ г. о., решение № 145/07.01.2019 г. по гр. д. № 811/2018 г., ІІ г. о., решение № 59/14.04.2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г., ІV г. о., решение № 183/16.11.2017 г. по т. д. № 2624/2016 г., ІІ т. о., решение № 187/07.07.2016 г. по гр. д. № 1332/2015 г., IV г. о. и др. В нея се приема, че съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото,очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Съгласно разясненията на т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т. е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му - чл. 236, ал. 2 ГПК, защото обект на въззивната дейност не са пороците /или законосъобразността/ на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. В т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК, ВКС се приема, че мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, съдът следва да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. Изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено и в процесуалния закон - чл. 236, ал. 2 ГПК. Практиката на ВКС и по прилагане разпоредбите на ГПК /2007г./ константно приема, че мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации по правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение на приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценка на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. Наличието на ясни и убедителни мотиви е условие за процесуална законосъобразност на постановеното въззивно решение. По основателността на касационната жалба: Съобразно изложеното по процесуалноправния въпрос, направените в касационната жалба оплаквания за допуснати от въззивната инстанция процесуални нарушения във връзка с мотивирането на съдебното решение, респ. за липсата на такива мотиви и обсъждане на наведените с въззивната жалба оплаквания, възражения и доводи на жалбоподателите, са основателни. Въззивният съд не е направил собствени фактически и правни изводи по съществото на спора и не е отговорил на направеното във въззивната жалба оплакване - произвело ли е нотариалното завещание от 07.05.1984 г. вещно - правен ефект и следва да бъде зачетено в отношенията между страните, не е обсъдил поотделно и в съвкупност всички събрани в хода на процеса доказателства относно придобиването на процесните земеделски земи по давност от страните, като по този начин е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила – чл. 236, ал. 2 и чл. 12 ГПК. С оглед на това, обжалваното въззивно решение на основание чл. 293, ал. 2 и ал. 3 ГПК следва да бъде отменено като неправилно, и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд - Кюстендил. При новото разглеждане на делото, въззивният съд следва да обсъди всички релевантни факти и обстоятелства, наведени от въззивниците, и да изложи собствени мотиви по съществото на правния спор, като се произнесе следва ли да бъде зачетено нотариалното завещание № 14/07.05.1984 г., с което Г. М. е завещал на сина си Й. М., чийто наследници по закон са ищците по делото, цялото си движимо и недвижимо имущество, какви са последиците от евентуалното му зачитане в отношенията между страните и приложимо ли е ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК, ВКС. На основание чл. 294, ал. 2 ГПК разноските за настоящото производство следва да бъдат присъдени от въззивния съд при повторното разглеждане на делото и с оглед неговия изход. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., на основание чл. 293, ал. 3 ГПК Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 13/17.01.2018 г. по гр. д. № 532/2017 г. по описа на Окръжен съд - Кюстендил. Връща делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: