Ключови фрази
Установителен иск * установяване право на собственост * придобивна давност * доказателствена тежест * завет * давностно владение * изключителен собственик

Р Е Ш Е Н И Е

Р Е Ш Е Н И Е

 

375

 

гр. София, 17.06.2010 г.

 

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми април през две хиляди и десетата година, в състав:

 

                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ

                                     ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА

                                                                        МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

 

при секретаря Борислава Лазарова, като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 5080 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2008 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 290 и сл. от ГПК.

Образувано е по касационната жалба на Н. Е. К., В. Г. К. и Л. Г. К. – тримата от гр. С., чрез процесуалния им представител адв. П, против въззивното решение без номер от 24 март 2008 г., постановено по гр.д. № 2* по описа на Софийския градски съд за 2007 г., в частта му, с която е оставено в сила решение без номер от 19 януари 2001 г., постановено по гр.д. № 1* по описа на районния съд в гр. С. за 1997 г. по отношение на установителен иск за собственост върху неурегулирано дворно място с къща и стопанска постройка, цялото от 3 декара, в землището на с. Г., махала “К”, обл. Кюстендил.

Касационният контрол е допуснат поради наличието на основанието по чл. 280 ал. 1 т. 2 от ГПК във връзка с постоянната съдебна практика по правния въпрос следва ли да се отхвърли иск за собственост при липса на оспорване на правата на ищците.

По поставения въпрос касаторите сочат, че липсват данни ответницата да е оспорила или да е направила възражение срещу придобивната давност на ищците, а изводите са направени от въззивния съд в нарушение на разпоредбата на чл. 120 от ЗЗД – придобивната давност не може да се прилага служебно от съда, щом няма оспорване или възражение от страна на ответника.

Ответницата Н. Н. К. от гр. С., не сочи доводи във връзка с поставения правен въпрос.

По поставения въпрос съдът приема, че следва да се съобразява изобилната съдебна практика, поставяща правния интерес – оспорване на правата на ищеца при установителните искове, като условие за предявяване на иска. Така например в решение № 360 от 27 юли 2009 г. на ВКС по гр. д. № 604 по описа на ІV ГО за 2008 г. е прието, че предпоставка за допустимостта на установителния иск по реда на чл. 97 ал. 1 от ГПК (отм.) е наличието на интерес от установяването на спорното между страните право, което е демонстрирано с оспорване правото на собственост от ответната страна. За да съществува интерес от предявяването на установителен иск за собственост е достатъчно претендираното от ищеца право да се оспорва, като по този начин нормалното упражняване на правото е смутено. За допустимостта на производството съдът изхожда от заявените от ищеца в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, на които основава претенцията си, а не от действителното правно положение по спора, което може да е различно от тези твърдения и е относимо към основателността на иска.

В рамките на вече образуваното съдебно производство страните заявяват своите позиции по конкретните претенции. Всяка страна носи доказателствената тежест относно онези факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици. С оглед твърденията на страните се определят и правнорелевантните факти, за които страната носи доказателствената тежест. В случай, че ответникът не заеме пасивна позиция, а оспори претенциите, той противопоставя на правното твърдение на ищеца своето правно твърдение, с което се претендира отричане по съдебен ред на твърденията на ищеца със съответните правни последици, като при установителните искове се търси отричане на съществуването на претендираното право. Възраженията на ответника по естеството си са твърдения за изгодни за него факти, поради което той носи тежестта да ги докаже. Когато правата на страните по спора за собственост произтичат от едни и същи правопораждащи факти, доказват се онези от тях, които са от значение за конкретно въведения спор чрез оспорването от страна на ответника (в този смисъл е и разпоредбата на чл. 153 от ГПК от 2007 г.), който в разглеждания случай не е правото на собственост на праводателя на страните по спора.

Атакуваното решение е постановено в нарушение на посочения извод.

 

И двете страни по делото се позовават на права, придобити по силата на завещателни разпореждания – завет за ищеца от 8 януари 1994 г. за къща от три стаи, кухня, мазе и други сервизни помещения с дворно място и овощна градина общо от около три декара в с. Г.и универсално завещание за ответницата от 1990 г.

Съдът е сезиран с установителен иск за собственост по реда на чл. 97 ал. 1 от ГПК (отм.). В исковата си молба Г. В. К. (починал в хода на производството и заместен от наследниците си Н. Е. К., В. Г. К. и Л. Г. К.) по отношение на процесния имот сочи, че му е завещан от чичо му Х. К. , но втората съпруга на завещателя му оспорва правата по завещанието.

В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно като необосновано, защото от смъртта на наследодателя до завеждането на касационната жалба са изминали повече от десет години, като давността е изтекла и за наследниците на Г. К. , починал през 2004 г., което следва от разпоредбата на чл. 79 от Закона за собствеността и присъединяването на владението е възможно.

С решението си въззивният съд приел, че по отношение на дворното място и намиращите се в него къща и стопанска постройка в с. Г. не е доказана собствеността на завещателя – представеният нотариален акт за собственост на основание давностно владение и завещание на Г. К. от 28 февруари 2001 г. е съставен преди изтичането на десет годишен срок от смъртта на завещателя на 11 февруари 1994 г. Във влязлата в сила част на решението, с която е потвърдено първоинстанционното решение за признаване по отношение на ответницата Н, че Г. К. е изключителен собственик на апартамент и магазин в гр. С., е прието, че частното завещателно разпореждане в полза на Г. К. е подписано от завещателя, който е бил завещателно дееспособен към момента на изготвянето на завещанието.

Атакуваното решение е неправилно в атакуваната му част.

В първото по делото заседание ответницата оспорила исковете изцяло за всички имоти и изрично оспорила завещателната дееспособност на завещателя, както и автентичността на завещанието. Твърдението й е за придобиване на имотите по силата на сторено в нейна полза универсално завещание. Ответницата не е въвела в спора твърдение по смисъла на чл. 19 ал. 1 от Закона за наследството за недействителност на завета поради това, че завещателят не е бил собственик на завещаната вещ при откриване на наследството, а и сама черпи правата си от правото на собственост на същия завещател.

При съобразяване на правилото на чл. 39 от Закона за наследството, завещателното разпореждане в полза на Г. К. , макар да не отменя изрично универсалното завещание в полза на ответницата, го отменя само за частта на процесния имот. С оглед въведеният и разгледан в процеса спор следва да се приеме, че процесният имот е собственост на ищеца по силата на сторено в негова полза частно завещателно разпореждане, поради което установителният иск за собственост е основателен.

Касаторите претендират сторените от тях разноски по делото, които са 5 деноминирани лева адвокатски хонорар за първоинстанционното производство, 6 лева за почеркова експертиза, 7,50 лева държавна такса за въззивно обжалване, 300 лева за адвокатски хонорар пред въззивната инстанция, 15 лева държавна такса за първото касационно обжалване, 500 лева адвокатски хонорар за повторното разглеждане от въззивния съд, 80 лева държавна такса за второто касационно производство и 400 лева адвокатски хонорар. Общо по реда на чл. 78 ал. 3 от ГПК ответницата дължи на касаторите сумата от 1313,50 лева.

Мотивиран от изложеното, състав на четвърто гражданско отделение на ВКС

 

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ решение без номер от 24 март 2008 г., постановено по гр.д. № 2* по описа на Софийския градски съд за 2007 г., в частта му, с която е оставено в сила решение без номер от 19 януари 2001 г., постановено по гр.д. № 1* по описа на районния съд в гр. С. за 1997 г. по отношение на установителния иск за собственост върху неурегулирано дворно място с къща и стопанска постройка, цялото от 3 декара, в землището на с. Г., махала “К”, обл. Кюстендил и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Н. Н. К. от гр. С., ул. “. № 43, ет. 2, че Н. Е. К., В. Г. К. и Л. Г. К. – тримата с адрес в гр. С., кв. “Е”, ул. “. № 4, като наследници на починалия в хода на процеса ищец Г. В. К. , са собственици на поземлен имот – дворно място с площ от около 3000 (три хиляди) квадратни метра, в махала “К”, извън подробния устройствен план на с. Г., общ. Кюстендил, при съседи: горски път, дворно място на Т. , дворно място на наследниците на В. К. и път, ведно с построените в имота жилищна града и стопанска постройка.

ОСЪЖДА Н. Н. К., ЕГН **********, с адрес в гр. С., ул. “. № 43, ет. 2, да заплати на Н. Е. К., В. Г. К. и Л. Г. К. – тримата с адрес в гр. С., кв. “Е”, ул. “. № 4, сумата от 1313,50 (хиляда триста и тринадесет цяло и петдесет стотинки) лева сторени от тях разноски за съдебното производство.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: