О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 226
гр. София, 15.04.2022 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на дванадесети април през две хиляди и двадесет и втора година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 1340 по описа за 2021г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е въз основа на касационна жалба на ищеца по делото "МАРК 2" ЕООД срещу решение № 260016/01.02.2021г. по в.т.д. № 596/2020 г. на Апелативен съд - Варна, в частта, с което се потвърждава решение № 213/06.03.2020г. по т.д. № 1732/2018г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което е отхвърлен искът му за присъждане на сумите: 156 554.95 лева - неплатена цена на произведена и доставена ел.енергия от възобновяем източник - ВяЕЦ „Храброво 3“ с обща инсталирана мощност 4000 XXV за м. септември 2015 г. на основание на договор за изкупуване №177/30.08.2011 г., ведно със законната лихва от подаването на иска, и 45889.92 лева - обезщетение за забава върху главницата за периода: 30.11.2015 г. - 29.10.2018 г., и дружеството е осъдено за съдебни разноски.
Касаторът твърди, че обжалваното решение е вероятно недопустимо като постановено в противоречие на Тълкувателно решение № 1/2017 от 09.07.2019 г. по т.д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, съответно неправилно. Претендира понесените пред настоящата и предходните инстанции разноски, включително адвокатски хонорар.
В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил следните правни въпроса, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ „Преюдициален ли е по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК спорът за законосъобразността на декларативен индивидуален административен акт /ИАА/, който няма отношение към възникването или погасяването на облигационната връзка между страните в гражданския процес, но уточнява факти и обстоятелства на стабилен ИАА, който е елемент от фактическия състав на същата облигационна връзка?; Твърди се противоречие с: Определение № 410/27.09.2019 г. на ВКС по ч.т.д. № 1813/2019 г., Определение № 10/06.01.2021 г. на ВКС по ч.т.д. № 2479/2020 г., Определение № 25/10.01.2013 г. по ч.гр.д. № 795/2012 г. на ВКС, Определение № 410/27.09.2019 г. по ч.т.д. № 1813/2019 г. на ВКС, Определение № 340/22.07.2019 г. по ч.т.д. № 1250/2019 г. на ВКС, Определение № 456/03.08.2015 г. по ч.т.д. № 1826/2015 г. на ВКС и Определение № 40/18.01.2018 г. по ч.т.д. № 2586/2017 г. на ВКС, Решение № 212/23.12.2015 г. по т.д. № 2956/2014 г. на ВКС, Решение № 155/11.01.2016 г. по т.д. № 2611/2014 г. на ВКС, Решение № 157/11.06.2016 г. по т.д. № 3018/2014 г. на ВКС, Решение № 7/26.04.2016 г. по т.д. № 3196/2014 на ВКС и Решение № 28/28.04.2016 г. по т.д. № 353/2015 г. на ВКС.; 2/ "При наличие на предпоставките, предвидени в чл. 17, ал. 2 от ГПК, както и когато административният акт е свързан с реализирането на спорните по делото субективни облигационни права, възниква ли за съда задължение служебно да осъществи косвен контрол за законосъобразността на акта? Ако отговорът е положителен, то в обхвата на косвения съдебен контрол, съдът длъжен ли е да вземе предвид всички възражение относно незаконосъобразността на административния акт и следва ли служебно да провери налице ли са всички основания за незаконосъобразност на административния акт, предвидени в чл. 146 от АПК?; 3/ Необходимо ли е съдът да бъде изрично сезиран с иск по чл. 17, ал. 2 от ГПК за да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността на административния акт, който е част от смесения фактически състав, опосредяващ спорните облигационни права в гражданския процес, или това е служебно правомощие на съда?; 4/ Допустимо ли съдът да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразност върху ИАА и/или да спре търговския спор на основание чл. 229, т. 4 ГПК до приключване на административното дело по проверка законосъобразността на административен акт, който е елемент от фактическия състав на облигационна връзка между страните в гражданския процес, но по изричната сила на закон подлежи на предварително изпълнение и дали законово придадената изпълнителна сила на ИАА дерогира правомощието на съда да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността му?; 5/ Допустимо ли е предварително изпълнение на ИАА да дерогира правото на защита на заинтересована страна пряко засегната от такъв ИАА, посредством възможността гражданския съд да се произнесе по същество без да се съобрази с липсата на стабилност на ИАА, висящността в следствие неговото обжалване и директната връзка между ИАА и облигационно-правния спор?“ Касаторът се позовава на наличието на допълнителните предпоставки на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът по жалбата и по делото, „Енерго-Про Продажби" АД, счита, че не са налице наведените в жалбата основания за допускане на касационно обжалване, съответно намира обжалваното въззивно решение за правилно. Претендират сторените в настоящото производство разноски съобразно приложен към настоящия отговор списък по чл. 80 ГПК.
Третото лице - помагач - „Национална електрическа компания” ЕАД- [населено място] е подало писмен отговор, с който изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 от ГПК, а по същество е неоснователна.
Постъпила е и частна касационна жалба от „ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ" АД против постановеното по в.т.д. № 596/2020 г. решение в частта, с която е потвърдено определение N 9260241/24.07.20г. по т.д.№ 1732/2018 г. на Окръжен съд–Варна. С цитираното определение е оставена без уважение молбата му по чл. 248 ГПК за изменение на първостепенното решение в частта за разноските, в която съдът е присъдил в полза на ответника сумата от 240 лева с ДДС разноски за адвокатско възнаграждение за правна защита и съдействие по ч.т.д.№ 411/2019 на Апелативен съд –Варна в производство по чл.229, ал.4 ГПК, изчислено по реда на чл.11 от Наредба №1 от 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а не съобразно предмета на делото и интереса на страната, съобразно чл.7, ал.1, т.7 от същата наредба с искане за присъждане на пълния размер на сумата от 2232 лева с ДДС.
Частният жалбоподател счита, че съобразно точния смисъл на чл.7, ал.1, т.7 от Наредба №1, минималното възнаграждение в частното производство е в размер на 1/3 от минималното възнаграждение за една инстанция, като препратката към чл.11 от Наредба №1 намира приложение в случаите, когато тази 1/3 е под 200 лева. Сочи се, че нормата на чл.11 от Наредбата е приложима при определянето на възнаграждение за изготвяне на частни жалби, за обжалване на действията на съдия-изпълнителя, на нотариуса или на откази за вписване в Агенцията по вписванията или друг регистър, съдебна поръчка, т.е производства, в които не е налице определен материален интерес. Позовава се определение № 20/16.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 2263/2018 г. и определение № 124 /17.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2089 / 2019 г. на ВКС. Поддържа, че в определението за спиране на производството по реда на чл.229, ал.1, т.4 от ГПК се съдържа произнасяне на съда по спор относно материално право, тъй като са формирани мотиви по отношение на преюдициалното значение на решението по обуславящото дело, което ще бъде ценено при преценка основателността на исковете по обусловеното дело. Претендира направените в настоящото производство разноски за заплатена държавна такса в размер на 15 лева.
Допускането на касационното обжалване по частната жалба е обосновано в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, вр. чл.274, ал.3 ГПК с наличието на предпоставката по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Жалбоподателят твърди, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните правни, които са и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: „1/ Представлява ли определението по чл. 229, ал.1, т.4 ГПК такова с процедурен характер, съпътстващо делото и без определен материален интерес, с което съдът не се произнася по същество по спор относно материално право?; 2/ За частни производства без самостоятелен материален интерес, но съпътстващи главното гражданско производство, по които се осъществява процесуално представителство и съдействие, как се определя минималния размер на дължимото адвокатско възнаграждение - въз основа материалния интерес на главното производство по реда на чл.7, ал.1, т.7 от Наредба № 1 за минималните адвокатски възнаграждения или въз основа на общия ред на чл.11 от същата за производства извън процесуалното представителство, посочени в чл.7 до чл.10 от Наредба № 1?“ Сочи се наличие на противоречие на обжалвания акт с: определение N9 318/13.08.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 1249/2020 г. и определение № 124/17.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2089 / 2019 г. на ВКС.
Ответникът по частната жалба, "МАРК 2" ЕООД, не депозира отговор по нея.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, също е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Апелативният състав е определил за спорно по делото дали след изменението на чл.31, ал.5 ЗЕВИ и приемането на решение № СП-1/31.07.2015г. на КЕВР ВяЕЦ може да попадне последователно в две ценови категории в рамките на едногодишен период, определени в т.2.7 и 2.8 от същото решение, съответно произведената от централата електроенергия да подлежи на преференциално изкупуване от обществения доставчик и от крайните снабдители по т.7 и по т.8 от решение №Ц-18/20.06.2011 г. на КЕВР за достигнато нетно специфично производство на ел.енергия, съответно до 1907 kWh и до 2139 kWh и до и над 2250 годишни часове работа, в частност преференциалната цена да се прилага не само до достигане на НСПЕЕ, но и до достигане на съответните годишни часове годност за работа, и едва след изчерпване и на този праг за определяне на преференциални цени изкупуването да стане по цени за излишък на балансиращия пазар.
За да потвърди първостепенното отхвърлително решение, въззивният състав е достигнал до извода, че на въпроса следва да се отговори отрицателно. Изложил е съображения, че новата правна уредба предвижда заплащането на произведена електрическа енергия от възобновяем източник чрез енергиен обект - ВяЕЦ по преференциални цени да става не съобразно фактически произведените количества до един от двата прага на достигнато нетно специфично производство на ел.енергия, а съобразно технологичната годност за работа на обекта през календарната година до 2250 часа и над 2250 часа, съобразно зонирането в две ветрови зони още с решение №Ц-13/28.06.2006 г. на ДКЕВР. Целта е не да се ограничава производството на електрическа енергия от вятърните електроцентрали само до или над 2250 годишни часа, а да се създадат условия да бъдат изкупувани по преференциални цени само количествата електрическа енергия, които осигуряват приходи на производителите от възобновяеми източници, съответстващи на заложената норма на възвръщаемост в определените преференциални цени със съответните решения на КЕВР - т.е. да се постигне баланс между заложените в тези цени ценообразуващи елементи и действителните приходи на производителите от възобновяеми източници, съгласно мотивите за приемане на ЗИД на ЗЕ /обнародван в ДВ, бр.56/ 24.07.2015 г., в сила от 24.07.2015 г./, с който е изменена нормата на чл.31, ал.5 ЗЕВИ.
По делото не се спори и е установено от чл.16, ал.4 от договор № 177 от 30.08.2011г. за изкупуване на електрическа енергия, произведена от възобновяем енергиен източник, че страните са определили технологичната годност за работа на обекта - ВяЕЦ „Храброво 3“ през календарната година до 2250 часа. Въз основа на това съдът е намерил за приложима преференциалната цена за достигнато нетно специфично производство от 1907 kWh годишно - по 191 лв./MWh в съответствие с т.7 от решение №Ц- 18/20.06.2011 г. на КЕВР, съгласно чл.16, ал.З от договора между страните, като произведените над този праг количества електроенергия се заплащат по цени за излишък на балансиращия пазар. Приел е, че няма основание за присъждане на преференциална цена за разликата от 181.7633 лв/ MWh до 191лв/ MWh за произведеното количество ел.енергия - 717.760 MWh след достигане на 2250 годишни часа работа на електрическата централа, тъй като меродавният критерий е нетното специфично производство /НСП/, до който ЗЕВИ допуска гарантирано изкупуване на ел.енергия по преференциални цени, а годишните часове работа определят категорията, която конкретната ВяЕЦ има.
Апелативният състав се е съобразил с разпоредбата на чл.31, ал.5, т.1 и т.2 ЗЕВИ, предвиждаща, че общественият доставчик, съответно крайните снабдители изкупуват произведената електрическа енергия от възобновяеми източници при следните условия: 1. по преференциална цена за количествата електрическа енергия до размера на нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциални цени в съответните решения на КЕВР; 2. по цена за излишък на балансиращия пазар за количествата, надхвърлящи производството по т.1, и с оглед на вече стабилизараните административни актове на КЕВР, с които преференциалните цени на ел. енергия, произведена от ВяЕЦ, са определени съобразно приетото зониране в две ветрови зони и в две ценови категории, като е намерил за приложима в случая тази от тях, съответна на характеристиката на процесната ВяЕЦ - годност за работа на обекта до 2250 часа годишно. Специалният закон предвижда нетно специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което КЕВР е определил преференциални цени в съответните си решения, като такова в случая съдът е счел, че е решение № Ц-18/20.06.2011 г. на КЕВР, т.7 и т.8 от които предвиждат съответно преференциална цена в размер на 191 лв/МВтч за вятърни електрически централи, работещи до 2250 часа и 173.06 лв/МВтч за такива, работещи над 2250 часа. В тази връзка е прието, че няма практическо значение отмяната от ВАС на т.2.7 и т.2.8 от решение № СП-1/31.07.2015 г. на КЕВР, определящи НСП на ел.енергия от ВяЕЦ с характеристиките на процесната ел.централа. Аргументирано е, че от една страна, отмяната не води до отмяна и на прилагането на НСП, предвидено в ЗЕВИ, а от друга страна, КЕВР е признатият със същия закон и ЗЕ регулаторен орган, който съгласно § 17 от ПЗР на ЗИЗ на ЗЕ /ДВ, бр.56/2015 г./ определя НСПЕЕ и той е единствено компетентен да го определи отново в случай на отмяна на акта му, като задължението си за това КЕВР следва да изпълни незабавно. Прието е, че КЕВР не се нуждае от специално разпореждане или разрешение на административен съд или на друг орган, за да постанови ново решение, с което да замести отмененото такова. С оглед на това КЕВР е издал нови решения № СП-1/15.10.2020 г. и № СП- 2/15.10.2020 г., с които е препотвърдил НСПЕЕ за вятърни електрически централи, работещи до и над 2250 часа, считано от 31.07.2015г. Доколкото на отмяната на административния акт е придадено обратно действие, съдът е намерил заместващият го такъв акт на КЕВР с действие също към момента на първоначалното му издаване, тъй като не може да има прекъсване в регулацията на НСП при изкупуването на ел. енергия, произведена от възобновяем източник, от регулаторния орган - КЕВР. Според решаващия състав, срокът - 31.07.2015 г. в §17 от ПЗР на ЗИЗ на ЗЕ се отнася за първоначалното определяне на НСПЕЕ, въз основа на което са определени преференциалните цени в съответните предходни решения на комисията, като изрично в текста е посочено, че не се прилага чл.14 ЗЕ. Освен че двете представени нови решения на КЕВР са предварително изпълняеми, съгласно чл.13, ал.9 ЗЕ, съдът ги е преценил и като напълно валидни. Счел е, че посоченият по-горе срок не отнема, нито компетентността на КЕВР като регулаторен орган, нито я ограничава в темпорално отношение да постанови заместващите си решения, поради което същите не са нищожни и като валидни подлежат на предварително изпълнение, независимо от обжалването им. Изложено е, че нито обжалването на решение СП-1/31.07.2015 г. в частта по точки 2.7 и 2.8, нито обжалването на новите решения на КЕВР № СП-1/15.10.2020 г. и №СП-2/15.10.2020г., са основание за спиране на производството по делото, поради преюдициалност, а доколкото последните две предварително изпълняеми решения потвърждават предходното такова в отменените части, няма промяна в обстоятелствата по иска, налагаща различен краен резултат. В допълнение е посочено, че дори и при липса на определено НСПЕЕ само с оглед на отмененото от ВАС решение на КЕВР № СП-1/31.07.2015 г. в частта по точки 2.7 и 2.8, претенциите по иска няма как да се уважат, тъй като предпоставките на чл.35 ал.5, т.1 ЗЕВИ /предвиждащ заплащане по преференциална цена за количествата електрическа енергия до размера на нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциални цени в съответните решения на КЕВР/ няма да са налице, като гарантирано изкупуване на цялото произведено количество електроенергия по преференциални цени законът не допуска.
Въз основа на изложените мотиви, въззивният съд е намерил за неоснователен искът за сумата по процесното дебитно известие от 31.10.2015 г. при заплатена по фактура № 75/12.10.2015 г. цена за излишък електрическа енергия на балансиращия пазар от ответника, ведно с обезщетение за лихви за минало време, законна лихва и разноски.
Апелативният състав е намерил за неоснователна и частната жалба срещу определение N9260241/24.07.20 г. по т.д.№1732/2018 г. на Окръжен съд – Варна. Аргументирал се е, че разпоредбата на чл.7, ал.1, т.7 от Наредба №1/2004 г. на ВАдвС се прилага за производства по частни жалби със самостоятелен характер, които са с определен материален интерес и по които съдът се произнася по същество по спор относно материално право. По отношение на частни жалби срещу определения на съда от процедурен характер, които имат съпътстващ делото, а не самостоятелен характер, и нямат определен материален интерес, е приложима разпоредбата на чл.11 от посочената наредба, предвиждаща минимални размери на адвокатско възнаграждение за изготвяне на частни жалби без и с явяване в открито заседание, съответно - 200 и 300 лева.
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по жалбата и по частната жалба, предвид следното:
По касационната жалба:
Първи и четвърти въпрос, касаещи приложението на чл.229, ал.1,т.4 ГПК, са относими към преценката за евентуалната недопустимост на обжалваното решение по чл.280, ал.2, предл.2-ро ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че липсва поддържаната от касатора евентуална недопустимост на атакувания акт, който той не е постановен в противоречие с даденото в ТР №1/09.07.2019г. по т. д. №1/2017г. на ОСГТК на ВКС разрешение и е в пълно съответствие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 60073 от 16.11.2021г. по т.д. №1184/2020г. на І т.о., определенията по ч.т.д. №1628/2019г., ч.т.д. №985/2021г., ч.т.д. №429/2021г. на II т.о. на ВКС, както и определенията по ч.т.д. №926/2021г., ч.т.д. №595/2021г. на I т.о. на ВКС и други. В цитираната практика на ВКС е прието, че съгласно изменението на чл.31, ал. 5 ЗЕВИ /ДВ, бр.56 от 24.07.2015г./ общественият доставчик, съответно крайните снабдители са задължени да изкупуват произведената електрическа енергия от възобновяеми източници - до размера на нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциални цени в съответните решения на КЕВР, а за количествата, надхвърлящи нетното специфично производство - по цена на излишък на балансиращия пазар. С §17 ПЗР на ЗИД на ЗЕ е предвидено КЕВР да приеме решение, с което да установи нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в съответните решения на комисията, приети до влизането в сила на този закон. С разпоредбата на чл.13, ал.9 ЗЕ е дерогиран суспензивният ефект на обжалването на индивидуалния административен акт, предвиден в чл.166, ал.1 АПК, като е допуснато предварително изпълнение на невлезлите в сила решения, издавани от КЕВР, предвид значимостта на регулираните обществени отношения. С тези решения КЕВР само установява вече съобразеното, но непосочено изрично като размер във влезлите в сила решение №Ц-010/30.03.2011г. на КЕВР във вр. с решение №Ц-013/28.06.2006г. на ДКЕВР нетно специфично производство, което е един от ценообразуващите елементи за определяне на преференциални цени за изкупуване на електрическа енергия от възобновяеми източници. По силата на законово регламентираното предварително изпълнение на този индивидуален административен акт, независимо от обжалването на последния, следва за процесния период да се зачетат правните последици, към които е насочен. Следва да се има предвид, че посоченото от жалбоподателя определение по ч.гр.д. № 795/2012г. на IV г.о. на ВКС и решение по гр.д. № 5615/2013г. на I г.о. на ВКС е неотносимо към поставения въпрос, доколкото е постановено по различен правен спор, а цитираните от същия определенията по чл.288 ГПК, с които не е допуснато касационно обжалване, съгласно разяснителната част на т.1 от Тълкувателно решение № 1/ 2011г. по тълк. д. № 1/ 2010г. на ОСГТК на ВКС, не съставляват практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
С оглед горното, не са налице сочената предпоставка по чл.280, ал.2, предл.2-ро ГПК, както и допълнителните селективни критерии чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК спрямо въпроси № 1,4 и 5 /последният, свързан с предварителното изпълнение на ИАА по ЗЕ/.
Останалите въпроси, касаещи приложението на чл.17, ал.2 ГПК, също не могат да предпоставят допускането на касационния контрол, тъй като не са обуславящи за изхода на спора, поради което не покриват общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Решаващият състав на апелативния съд, противно на съдържащите се във въпросите твърдения, не е отрекъл задължението за осъществяване на косвен съдебен контрол за законосъобразност на ИАА при наличие на предпоставките на чл.17, ал.2 ГПК, нито е изложил мотиви за необходимост от изрично сезиране с „иск по чл.17, ал.2 ГПК“, за да бъде осъществен този контрол, като е счел, че дори и при липса на определено НСПЕЕ само с оглед на отмененото от ВАС решение на КЕВР № СП-1/31.07.2015 г. в частта по точки 2.7 и 2.8, претенциите по иска няма как да се уважат, тъй като предпоставките на чл.35 ал.5, т.1 ЗЕВИ /предвиждащ заплащане по преференциална цена за количествата електрическа енергия до размера на нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциални цени в съответните решения на КЕВР/ няма да са налице, като гарантирано изкупуване на цялото произведено количество електроенергия по преференциални цени законът не допуска. Счетено е, че отмяната на ИАА от ВАС няма практическо значение, тъй като не води до прилагането на НСП, предвидено в ЗЕВИ. С оглед липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, не следва да бъдат обсъждани наведените във връзка с тези въпроси допълнителни селективни критерии по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК - т.1 от Тълкувателно решение № 1/2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Предвид изхода на спора, на ответника по касацията следва да се присъди заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 6696 лева.
По частната касационна жалба:
Според определение № 318/13.08.2020г. по ч.т.д. № 1249/2020г. на II т.о. на ВКС, разпоредбата на чл.7, ал.1, т.7 следва да се прилага в систематична връзка с разпоредбата на чл.11, което означава, че при определяне на възнаграждението съдът изхожда от предмета на делото и от интереса на страната, но в хипотезата на чл.78, ал.5 ГПК не може да намали възнаграждението под минималния размер от 200 лв., когато частната жалба е разгледана в закрито заседание, респ. от 300 лв., когато жалбата е разгледана в открито заседание. Акцентирано е върху обстоятелството, че разпоредбата на чл.7, ал.1, т.7 от наредбата обвързва минималния размер на възнаграждението не само с материалния интерес, а и с предмета на делото, като в производствата по частни жалби предметът на делото се предопределя от характера и същността на обжалваното определение/разпореждане. Посочено е, че в случаите, когато обжалваното определение/разпореждане не засяга съществото на правния спор, а разрешава процесуални въпроси, материалният интерес на обжалващата страна няма самостоятелно значение за преценката относно минималния размер, до който може да бъде редуцирано адвокатското възнаграждение при наличие на предпоставките по чл.78, ал.5 ГПК. Направен е извод, че когато спорът по частната жалба е изцяло процесуален, няма основание минималният размер на адвокатското възнаграждение, дължимо за изготвяне на отговор на частната жалба, да се изчислява на база на материалния интерес на обжалващата страна, без да се държи сметка за предмета на въззивното производство. Настоящият състав на ВКС напълно споделя посочената практика на ВКС, според която при определяне на минималния размер на адвокатското възнаграждение в производство по частна жалба материалният интерес може да бъде взет предвид само, ако предмет на самата частна жалба е материалноправен, а не процесуалноправен въпрос. В същата насока са и дадените разрешения с определение № 20/16.01.2020г. по ч. т. д. № 2263/2018г. на I т. о. на ВКС и определение № 124/17.07.2019г. по ч. гр. д. № 2089/2019г. на I гр. о. на ВКС, при които, с оглед предмета на обжалване /определение по чл.248, ал.1 ГПК, съответно определение по чл.344, ал.2 ГПК за заплащане на ежемесечно обезщетение за ползване на съсобствен имот по време на висящо съдебно производство за делба/, е прието, че предмет на частната жалба е материалноправен спор за вземането по чл.248 ГПК, съответно за вземането по чл.344, ал.2 ГПК, поради което е счетено, предвид предмета на частната жалба, че от значение за определяне на минималния размер на адвокатското възнаграждение е й материалния интерес, предмет на обжалваното определение. С оглед изложеното, изводът на въззивния състав, че разпоредбата на чл.7, ал.1, т.7 от Наредба №1/2004 г. на ВАдвС се прилага само за производства по частни жалби със самостоятелен характер, които са с определен материален интерес и по които съдът се произнася по същество по спор относно материално право, е в пълно съответствие с практиката на ВКС, Ето защо, по отношение на втория поставен въпрос в изложението към частната жалба не са осъществени сочените селективни критерии по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Спрямо първи въпрос също не е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като разпоредбата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК е ясна и предмет на производството по обжалване на определението за спиране на делото на това основание не е материалноправния спор, предмет на исковото производство, а процесуалният въпрос за връзката на обусловеност между делата, като основание за спиране на производството по обусловеното дело, като практика на ВКС по този въпрос не се сочи.
Предвид изложеното, въззивното решение в частта, в която има характер на определение, също не може да бъде допуснато до касационен контрол.
Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260016/01.02.2021г. по в.т.д. № 596/2020 г. на Апелативен съд - Варна.
ОСЪЖДА „Марк 2“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], да заплати на „Енерго – Про Продажби“ АД, ЕИК[ЕИК], разноски за касационното производство в размер на 6696 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
|