Ключови фрази


2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 525
София, 24.06.2022 год.

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мими Фурнаджиева
ЧЛЕНОВЕ: Велислав Павков
Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело № 3877 по описа за 2021 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Б. М., чрез адв. Р. против решение № 10453/05.07.2021 г. по гр.д. № 1935/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което като е потвърдено решение № 1380/20.02.2020 г. на Софийски градски съд, постановено по гр.д. № 16757/2017 г., са отхвърлени предявените от касатора срещу частен съдебен изпълнител А. С. П. кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл.441 ГПК вр. чл.74, ал.1 ЗЧСИ и чл. 45 ЗЗД, както следва: 1/ за сумата от 180 000 лв., представляваща компенсаторно обезщетение за причинени имуществени вреди, изразяващи се в разликата между пазарната цена на 1/2 ид.ч. от правото на собственост върху апартамент №...., находящ се в [населено място], [улица] размер на 247 500 лв., и реално получената при публичната продан – 115 300 лв., вследствие на осъщественото от ЧСИ противоправно деяние по изп.дело № 711/2015 г., изразяващо се в публична продан на несеквестируем имот; 2/ за сумата от 82 500 лв., представляваща компенсаторно обезщетение за причинени имуществени вреди от противоправно наложена възбрана - за периода от 05.02.2009 г. до 24.07.2018 г., поради невъзможност собственикът на описания по-горе имот да се разпорежда с него и поради неговото обезценяване; 3/ за сумата от 9 376 лв., представляваща компенсаторно обезщетение за причинени имуществени вреди при извършената публична продан на гараж № ... към апартамент № ...., находящ се в [населено място], [улица], която е по-ниска от пазарната; 4/ за сумата от 5 000 лв., представляваща компенсаторно обезщетение за причинени имуществени вреди поради обезценяване на този гараж поради наложена възбрана за периода от 05.02.2009 г. до 24.07.2018 г.; 5/ за сумата от 10 000 лв., представляваща компенсаторно обезщетение за причинени имуществени вреди от извършената публична продан на гараж № 7, находящ се в [населено място], [улица] – разликата между действителната пазарна стойност на имота и цената, получена при публичната продан по изп.дело № 711/2015 г.; 6/ 5 000 лв., представляваща компенсаторно обезщетение за причинени имуществени вреди поради обезценяване на този гараж поради наложена възбрана в периода от 05.02.2009 г. до 24.07.2018 г. и 7/ за сумата от 100 000 лв., представляваща заместващо обезщетение за причинените неимуществени вреди при извършване на принудителни изпълнителни действия с предмет по-горе описаните имоти /накърняване на достойнство и авторитет, преживян стрес, унижение, опозоряване/, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 22.12.2017 г. до окончателното изплащане.
Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.
Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в необсъждане на всички ангажирани по делото доказателства и на всички доводи и възражения на страните и необоснованост.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните правни въпроси: 1/ Допустимо ли е образуване и провеждане на изпълнение от съдебния изпълнител, в условията на абсолютна нередовност, съпътстваща исковия процес, която принуда е извършена по нередовен от външна страна запис на заповед, по нередовна искова молба, по която липсва и не е предявен иск по чл.538 ТЗ, по нередовен изпълнителен лист, т.е. при неизпълнение на задължението по реда на чл.436, ал.3 ГПК, респ. правилно ли е прието от въззивния съд, че е налице СПН и съдебно установено вземане, с която всяка страна в процеса трябва да се съобразява цитирайки разпоредбата на чл.299 ГПК, но пропускайки да посочи по кое решение е възникнала СПН и кой е редовният документ, от който се удостоверява право за съдене и право за принуда, т.е. от кой документ е възникнала СПН; 2/ При обезсилване от въззивния съд на решение, постановено от първоинстанционния съд по непредявен иск, по който производството е прекратено, допустимо ли е наложените възбрани по прекратеното съдебно производство да се явяват валидни и при повторно образувано ново съдебно производство между същите страни и предмет, или съдът следва да допусне ново обезпечение по новия съдебен процес, ако е подадена молба за обезпечение от ищеца и 3/ Рефлектират ли върху изпълнението наличието на отрицателни предпоставки за образуване на исков процес по нередовна искова молба от 24.09.2007 г., по която не е възникнало валидно правоотношение, не е възникнал валиден съдебен спор и доколко тези отрицателни предпоставки са процесуална пречка за провеждане на изпълнение, респ. доказват ли липсата на възникнало изпълняемо право за събиране на вземане чрез принуда или се явяват незначими за принудата. Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по първия въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 4/11.03.2019 г. по т.д. № № 4/2017 г. на ОСГТК, както и т.1 от Тълкувателно решение № 3/10.07.2017 г. по т.д. № 3/2015 г. на ОСГТК. По втория въпрос се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 189/20.06.2014 г. по гр.д. № 5193/2013 г. на IV г.о., а по третия въпрос - с практиката на ВКС, обективирана в решение № 128/13.06.2014 г. по гр.д. № 6451/2013 г. на III г.о., решение № 63/17.07.2015 г. по гр.д. № 674/2014 г. на II т.о.. Поддържа се и основанието на чл.280, ал.2 ГПК - очевидна неправилност на решението с обосновка, че изводите на съда по фактите и по правото са необосновани и неправилни.
Насрещната страна по касационната жалба ЧСИ А. С. П., представляван от адв. Р. Т., в отговор на жалбата излага подробни доводи за липсата на посочените основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, тъй като формулировката на въпросите преповтаря по същество касационните основания, посочени в жалбата и относими към преценката за обоснованост и правилност на решението, която обаче е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК. Изложено е и становище за неоснователност на основанията за касационно обжалване по чл.281, т. 3 ГПК.
Третото лице-помагач на ответника „ДЗИ-Общо застраховане“ АД не е депозирало отговор на касационната жалба.
За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което са отхвърлени предявените исковете с правно основание чл.441 ГПК вр. чл.74, ал.1 ЗЧСИ и чл. 45 ЗЗД, въззивният съд е приел, че за да възникне имуществената отговорност за вреди от непозволено увреждане от частния съдебен изпълнител, следва да са налице следните юридически факти: деяние /действие или бездействие/ при, по повод или във връзка с упражняването на неговите властнически правомощия при осъществяване на принудителното изпълнително производство; противоправност – несъответствие между правно дължимото и фактически осъщественото поведение; вреди под формата на претърпяна загуба или пропусната полза или засягане на телесната неприкосновеност, чест или достойнство на увреденото лице; причинно следствена връзка между противоправното поведение и настъпилите имуществени или неимуществени вреди и вена на делинквента, която съгласно чл.45, ал.2 ЗЗД се предполага. Посочено е, че противоправността като обективен елемент от фактическия състав, обуславящ отговорността за непозволено увреждане, представлява по естеството си несъответствие между предписаното от нормативно уредени или общоприети правила поведение и фактическо осъщественото от дееца. Извършвайки съвкупна преценка и анализ на събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел, че ответникът е действал правомерно, като е упражнил своите законни правомощия, действайки добросъвестно, вследствие на което от него не са причинени твърдените от ищцата имуществени и неимуществени вреди. Въззивният съд е приел, че релевантните за спора факти са установени правилно от първата инстанция, като правните изводи за липсата на елемент от фактическия състав на отговорността по чл.441 ГПК вр. чл. 74 ЗЧСИ и чл.45 ЗЗД, а именно противоправно поведение на съдебния изпълнител, съответстват на фактите по делото. За неоснователен е намерен доводът на въззивницата за предприети от съдебния изпълнител действия при липса на годно изпълняемо право, респективно, че взискателят е привиден кредитор, тъй от доказателствата по делото се установява, че изпълнителното производство е законосъобразно образувано по молба на взискател с приложен към него изпълнителен лист, издаден на 22.12.2014 г. по гр.д. № 4012/2011 г. по описа на САС и по реда на чл.404, ал.1, пр.2 ГПК – невлязло в сила въззивно решение, което впоследствие, след произнасяне на ВКС с определение № 484/25.07.2014 г., постановено по т.д. № 3186/2013 г. се е стабилизирало и за което липсват доказателства, че е било отменено по реда на извънредните способи за отмяна. С молбата взискателят е посочил конкретни изпълнителни способи - запор върху вземания по банкови сметки, върху трудово възнаграждение, върху дружествени дялове и налагане на изпълнителна възбрана върху притежаваните по 1/2 ид.ч. от правото на собственост върху два апартамента и два гаража, като тези имоти, предмет на процесното изпълнително производство са били предмет на наложени обезпечителни мерки, като обезпечителните заповеди са били вписани в Служба по вписванията съответно на ..... г. и на .... г. Съобразявайки тази факти, въззивният съд е приел, че извършеното отчуждаване на част от недвижимите имоти / апартамент № ...и гараж №.... от длъжника – А. Б. М. в полза на нейния син чрез договор за дарение, обективиран в нот.акт № ..../......... г., след като обезпечителните възбрани са били вписани, е непротивопоставимо на обезпечения кредитор – взискателя И. Ж. и следователно към образуване на процесното изпълнително дело – 26.06.2015 г. по отношение на взискателя, длъжникът по изпълнението е бил носител на 1/2 ид.ч. от правото на собственост върху две жилища –апартамент № ... и апартамент № ..., т.е. към момента на насочване на принудително изпълнение върху апартамент № ...., това жилище е било секвестируемо, тъй като длъжникът е притежавал /с оглед на относителната недействителност на отчуждителната сделка, с която ищцата безвъзмездно е прехвърлила на сина си правото на собственост върху апартамент №...../ две жилища, поради което не е приложима относителната забрана за осребряване, уредена в чл.444, т.7 ГПК. Съобразявайки императивното правило на чл.133 ЗЗД, съдът е приел, че не длъжникът по изпълнението, а взискателят притежава право на избор по отношение на кое жилище да бъде насочено изпълнението, като единственото ограничение е, че при притежание на повече от едно жилище длъжникът следва да остане собственик поне на едно от тях. Съдът е съобразил и трайната практика на ВКС, според която за обезпечение вземането на кредитора служи цялото длъжниково имущество, поради което право на кредитора е да избере начина, по който да се удовлетвори от това имущество-дали с обезпеченото в негова полза или с друго налично такова, като длъжникът не разполага с възражение, че притежава и друго имущество извън разпореденото и съответно не разполага с възможност за избор срещу кое от притежаваните от него имущества да се насочи принудително изпълнение. При това положение, процесната 1/2 ид.ч. от правото на собственост върху апартамент № ... не е била несеквестируемо имуществено право и не е била приложима относителната забрана за осребряването му на публична продан за удовлетворяване на изпълняемото право. При съобразяване на нормата на чл.269, изр.2 ГПК и задължителните разяснения, дадени в т.3 на ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК и доколкото във въззивната жалба на ищцата липсва оплакване за необоснованост на фактическата констатация на първоинстанционния съд, че ищцата притежава и друго жилище, находящо се в [населено място],[жк], ет....., ап....., въззивният съд е приел, че към момента на образуване на изпълнителното производство и насочване на изпълнението към 1/2 ид.ч. от апартамент № ...., длъжникът е притежавал още едно жилище, поради което към момента на извършване на публичната продан, процесният апартамент е бил секвестируемо имущество. Прието е, че съдебният изпълнител е действал добросъвестно, като е спрял насрочената за периода от 06.01.2017 г. до 06.02.2017 г. публична продан до влизане в сила на решението на СГС, постановено по реда на чл.435, ал.2 ГПК, с което е отхвърлена жалбата на длъжника срещу насочване на изпълнението върху 1/2 ид.ч. от апартамент № ..... С оглед изхода на това производство съдебният изпълнител е бил длъжен да зачете установителното му действие по отношение на процесуалната законосъобразност на извършеното от него действие по принудително изпълнение и да осребри секвестируемото имущество на длъжника. По отношение на извършената публична продан, съдът е приел за неоснователен доводът на въззивницата, че определената от съдебния изпълнител цена не е съответна на справедливата /според въззивницата-на пазарната цена/, като е изложил подробни съображения, че всички процесуални гаранции за постигане на по-висока цена цена са били обезпечени от съдебния изпълнител, но на проведената трета публична продан с начална цена в размер на 114 999,75 лв., определена съгласно правилата на чл.485, ал.1 вр. чл.468 ГПК, се е явил само един наддавач и идеалната част от имота е продадена на цена от 115 300 лв. По отношение на гаражите, съдът също е приел, че те са продадени на справедлива цена / за 1/2 ид.ч. от гараж №..., при началната цена в размер на 7 500 лв., е възложен на взискателя за сумата от 7 501 лв., а за 1/2 ид.ч. от гараж № ..., при начална цена от 9 375 лв., е възложена на взискателя за сумата от 9 376 лв./. С оглед заключенията на оценителните експертизи, според които пазарните цени на съответните идеални части от гаражите към момента на приключване на публичната продан, са по-високи от тези, определени от съдебния изпълнител съответно само със 115 лв. за първия гараж и с 1 250 лв. – за втория, въззивният съд е намерил за недоказан и правния довод на въззивницата, че началната продажна цена на процесните гаражи е била съзнателно значително занижена от ответника при извършване на тяхната оценка. По отношение на исковете за заплащане на обезщетение за причинени имуществени вреди, изразяващи се в обезценяване на имотите в периода на наложената възбрана от 05.02.2009 г. до 24.07.2018 г., въззивният съд е приел, че по делото не се установява процесните обезпечителни мерки, допуснати като обезпечение на менителничния иск, да са били наложени от ответника, респективно че са наложени незаконно. Напротив, обезпечителните мерки са били допуснати с влезли в сила съдебни актове, поради което исковете са неоснователни.
При така изложените решаващи изводи на въззивния съд за отхвърляне на исковете поради неустановяване на един от правопораждащите спорните материални права юридически факти, а именно противоправността на действията/бездействията на ЧСИ, след извършена задълбочена преценка на тяхната процесуалната законосъобразност, касационният съд приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения:
Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, и по този въпрос въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона.
Повдигнатите от касатора въпроси нямат характер на правни въпроси от значение за изхода на делото по смисъла на т.1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а представляват фактически въпроси, тъй като съдържат твърдения за факти, които не се разкриват в настоящия спор. Въпросите са обусловени от различното интерпретиране на фактите от страна на касатора и собственото му разбиране за понятията „изпълнително основание“, „изпълняемо право“, „привиден кредитор“, „редовна молба за изпълнение по смисъла на чл.426, ал.1-3 ГПК“, „незаконно принудително изпълнение“, което се различава от възприетото в доктрината и съдебната практика. При формулировката на въпросите касаторът не прави разграничение между материалноправните предпоставки и процесуалните изисквания за законност на изпълнителния процес, респективно, че защитата срещу материалноправната незаконосъобразност на изпълнителния процес е искова и спорът дали изпълняемото право съществува се решава по реда на исковия процес, докато способът за защита когато са нарушени процесуалните изисквания за законност на изпълнителния процес е чрез жалба срещу незаконното бездействие или действие на изпълнителния орган. Съгласно трайната съдебна практика на ВКС, съдебният изпълнител не отговаря при материална незаконосъобразност на изпълнителния процес, изразяваща се в несъществуването на изпълняемото право, тъй като той е подчинен на изпълнителния лист и извън неговите правомощия е установяването на съществуването на изпълняемото право. Основание за имуществена отговорност може да има единствено в случай, когато след образуване на изпълнителното дело, длъжникът е представил на съдебния изпълнител влязло в сила решение, с което е установено, че вземането не съществува, а в конкретния случай такива твърдения не са изложени от ищцата. При преценка основателността на деликтните искове, въззивният съд е преценявал именно процесуалната законосъобразност на извършените от ЧСИ действия – наличие на изпълнително основание и на изпълнителен лист, като процесуални условия за допустимост на изпълнителния процес, точното изпълнение на процесуалните му задълженията и законосъобразното упражняване на неговите процесуалноправни правомощия. Обосновката на поставените въпроси е свързана с оплаквания по съществото на спора, а именно с твърдения за неправилност и необоснованост на съдебното решение, като всички доводи на касатора, обосноваващи поставените в тази насока въпроси, са въпроси по фактите на спора, като се правят фактически доводи, различни от тези на съда. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от посоченото по-горе тълкувателно решение, възприетата от съда фактическа обстановка не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК, доколкото е въпрос на обоснованост на съдебното решение, а необосноваността, както и неправилността, не са сред касационните основания на чл.280, ал.1 ГПК. Позоваването на необосноваността, което е основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК има значение във фазата по допускане на касационно обжалване само при формулиране на хипотези, обхванати от понятието очевидна неправилност. Поради липса на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, не следва да се обсъжда сочения допълнителен селективен критерий – противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления и с практиката на ВКС. За пълнота следва да се посочи, че сочената от касатора задължителна и казуална съдебна практика на ВКС е неотносима към настоящия правен спор с предмет имуществена отговорност на съдебния изпълнител по чл.441 ГПК, а представената съдебна практика на други първоинстанционни и въззивни съдилища не представлява съдебна практика по смисъла на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Накрая, неоснователно се поддържа, че решението е очевидно неправилно, поради необосноваността на направените от съда фактически изводи. Съгласно трайната практика на ВКС „очевидната неправилност“ се разглежда като квалифицирана форма на неправилност, отнасяща се само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт и е обусловена от наличие на видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост. Очевидно неправилен ще е съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т.е. съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, както и в случаите когато са нарушени основни правила на съдопроизводствения ред или при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предполага обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните по делото доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност следва да се извежда от мотивите на съдебния акт и не предполага проверка на материалите по делото с обсъжданото в мотивите. В конкретния случай от мотивите на обжалваното решение не се разкрива явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.
Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице релевираните в изложението основания по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, нито тези по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, поради което и касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 10453/05.07.2021 г., постановен по гр.д. № 1935/2020 г. по описа на Софийски апелативен.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: