ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 401 гр. София, 23.08.2016 година. Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 15.06.2016 (петнадесети юни две хиляди и шестнадесета) година в състав: Председател: Борислав Белазелков Членове: Борис Илиев Димитър Димитров като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, частно гражданско дело № 2420 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното: Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 2743/20.04.2016 година, подадена от Р. Д. Н., срещу определение № 231/04.04.2016 година, постановено по ч. гр. д. № 180/2016 година по описа на Апелативен съд Варна. С обжалваното определение съставът на Апелативен съд Варна е потвърдил определение № 30/01.02.2016 година на Окръжен съд Търговище, постановено по гр. д. № 49/2015 година в частта му, с която е оставено без уважение искането на касаторката по чл. 83, ал. 2 от ГПК, за освобождаването й от задължението за внасяне на разноски по чл. 47, ал. 6 от ГПК за адвокатско възнаграждение на особен представител на ответника С. Р. Б.. В частната си касационна жалба Р. Д. Н. излага твърдения, че обжалваното определение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което искането й по чл. 83, ал. 2 от ГПК за освобождаване от задължението за внасяне на разноски по чл. 47, ал. 6 от ГПК да бъде уважено, а ако това не бъде направено да се намали определения от първата инстанция размер на същите, като се вземе предвид цената на иска по отношение на конкретния ответник-Б.. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Н. излага твърдения, че са налице предвидените в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на определението на Апелативен съд В.. Р. Д. Н. е била уведомена за обжалваното определение на 11.04.2016 година, а подадената от нея частна касационна жалба е с вх. № 2743/20.04.2016 година, като е подадена по пощата на 18.04.2016 година. С оглед на това и предвид разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения с разпоредбата на чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване. Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 284 от ГПК, поради което е допустима и подлежи на разглеждане. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпроса посочен от жалбоподателката в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: С разпореждане № 30/19.01.2016 година на Окръжен съд Търговище, постановено по гр. д. № 49/2015 година първоинстанционният съд е задължил Р. Д. Н. в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на съда сумата от 1800.00 лева за назначаване на особен представител по чл. 47, ал. 6 от ГПК на ответника С. Р. Б., който е бил призован по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК. С молба вх. № 377/28.01.2016 година Н. е поискала да бъде освободена от това задължение по реда на чл. 83, ал. 2 от ГПК или ако бъде преценено, че предпоставките за това не са налице размерът на задължението да бъде редуциран до сумата от 352.10 лева. С определение № 30/01.02.2016 година на Окръжен съд Търговище, постановено по гр. д. № 49/2015 година първоинстанционният съд е оставил без уважение искането на Н. по чл. 83, ал. 2 от ГПК. Този отказ е бил потвърден с обжалваното определение, с което е прието, че с разпореждане №220/28.04.2015 година на Окръжен съд Търговище, постановено по гр. д. № 49/2015 година Н. е била освободена от заплащането на държавна такса, но не и от заплащането на разноски по делото. Изложени са съображения за това, че първоинстанционният съд е обсъдил доказателствата установяващи семейното и имотно състояние на Н.. Същата била в трудоспособна възраст-двадесет и пет години, работела на минимална работна заплата, притежавала 4/6 идеални части от недвижим имот, в който живеела, не била омъжена и не страдала от хронични заболявания. Въззивният съд е приел, че първоинстанционният такъв правилно бил приложил т. 6 от ТР № 6/06.11.2013 година, постановено по тълк. д. № 6/2012 година на ОСГТК на ВКС, съгласно което възнаграждението за особен представител няма характера на разноски, обезпечаващи доказателствата в процеса и е винаги дължимо се. Затова нямало правна възможност страната да бъдела освободена от заплащането на това възнаграждение. Въззивният съд е приел, че са правилни изложените съображения на първоинстанционния съд за размера на адвокатското възнаграждение, което било определено въз основа на цената на иска, респективно данъчната оценка на имота. Във връзка с така изложените мотиви на въззивната инстанция в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Р. Д. Н. е формулирала процесуално правния въпрос за това как следва да бъде изчислен размера на дължимото се от ищеца възнаграждение на назначения от съда по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК особен представител на един от няколкото ответници, явяващи се наследници по закон, на обещателя по дело за обявяване на предварителен договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане за окончателен–дали същият трябва да се определи върху цената на иска посочена в чл. 69, ал. 4 от ГПК (цялата данъчна оценка) или въз основа на цена, представляваща част от данъчната оценка равняваща се на притежаваната от този ответник идеална част от правото на собственост. Така поставения въпрос e съществен и определението трябва да се допусне до касационно обжалване по него. За да се отговори на посочения въпрос следва да бъде взето предвид, че в случаите, когато се иска обявяване на предварителен договор, който има за предмет вещни права върху недвижим имот, за окончателен такъв цената на иска се определя по реда на чл. 69, ал. 1, т. 4 във връзка с т.2 от ГПК и се равна на данъчната оценка на имота. Когато обещателите по предварителния договор са няколко не съществува пречка искът по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД да бъде уважен само по отношение на някои и за притежаваната от тях идеална част от имота, а по отношение на другите да бъде отхвърлен. Всеки един от обещателите по предварителния договор е задължен да прехвърли правото на собственост върху имота само до размера на притежаваните от него идеални части от имота. Затова и искът по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД по отношение на него е ограничен в тези рамки и има характера на самостоятелна претенция не само когато е предявен само спрямо конкретния обещател, но и когато такъв е предявен общо срещу всички тях. По тези съображения цената на иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД по отношение на конкретния обещател, трябва да се определя не с оглед на данъчната оценка на целия имот, предмет на предварителния договор, а с оглед на частта от нея съответстваща на притежаваната от обещателя идеална част от имота. Както е посочено в т. 6 от ТР № 6/06.11.2013 година, постановено по тълк. д. № 6/2012 година на ОСГТК на ВКС възнаграждението на особения представител по чл. 47, ал. 6 от ГПК се определя по реда на Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения, т. е. с оглед цената на иска. Предвид на това в случаите, когато се касае до определяне на такова възнаграждение за особен представител на един от обещателите по предварителния договор, то следва да се определи не с оглед на цялата данъчна оценка, а само с оглед на тази част от нея съответстваща на притежаваните обещателя идеални части на имота. Предвид на посоченото неправилно е прието и от двете съдебни инстанции, че размерът на възнаграждението на особен представител на ответника С. Р. Б. следва да бъде определено с оглед на данъчната оценка на целия имот, а не с оглед на тази съответстваща на притежаваните от този ответник идеални части от имота. Това обаче само по себе си не е основание за отмяна на обжалваното определение. Видно от молба с вх. № 509/08.07.2016 година и приложената към нея вносна бележка от 22.02.2016 година Р. Д. Н. е внесла определеното от първоинстанционния съд възнаграждение на особения представител на С. Р. Б.. След като задължението е изпълнено то не съществува възможност жалбоподателката да бъде освобождавана от него впоследствие. След като вече е внесла определените от съда разноски Н. разполага с възможността да иска присъждане на същите по реда на чл. 78 от ГПК с оглед на изхода от спора. Още повече, че само по себе си внасянето на разноските сочи, че жалбоподателката е имала средства да ги плати, поради което искането по чл. 83, ал. 2 от ГПК за освобождаване от тях би било неоснователно. Предвид на това обжалваното определение трябва да бъде потвърдено, като съдът не трябва да се произнася по отношение на размера на дължимите се по чл. 47, ал. 6 от ГПК разноски. Разпореждането или определението, с което същите са определени няма характера на съдебен акт, преграждащ по нататъшното развитие на делото, поради което и не подлежи на обжалване. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение ОПРЕДЕЛИ: ПОТВЪРЖДАВА определение № 231/04.04.2016 година, постановено по ч. гр. д. № 180/2016 година по описа на Апелативен съд Варна. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване. Председател: Членове: 1. 2.